Ф

Ф

Фабула - творческа предпоставка за създаването на лит.-худ. произведение, етап от идейно-тематичното му програмиране, преди да се пристъпи към творческото му въплъщаване.Ф.следва след темата и замисъла, а върви след сюжета.

Фантастично – В изкуството и по-конкретно в литературата като фантастично се определя използването на свръхестественото или привидно свръхестественото. Употребата на фантастичното разчита на представата за ясни граници между нещата, възможни по законите на природата, и свръхестествените, невъзможните неща. Тъкмо тези граници боравещите с фантастични образи творби нарушават и така създават у читателя чувство на несигурност как да ги тълкува и как да откликва на изобразеното и/или разказаното в тях. Объркването обикновено се фокусира върху говорещия в текста или върху главния герой. Най-банални неща като семейния живот, професията, приятелските връзки, дори обикновените делнични грижи за него се оказват или без значение, или твръде проблематични.

Объркването е функция от желанието да се изразят такива страни на човека, които обществото осъжда и за които не съществува адекватен език. Литературната наука акцентира върху взаимовръзката между употребите на фантастичното и обществото, в което те се появяват. В общество, в което разумът претендира за хегемония и вездесъщост, индивидът започва да осъзнава своята зависимост от сили, които не подлежат на разумно обяснение. Ужасът от свръхестественото в текста се схваща като израз на вложения в основата му социален ужас. Желанието да се направи животът "послушен" на социалните конвенции и все пак задоволителен спрямо онова у човека, което не подлежи на "обобществяване", се превръща в опит да се превъзмогнат човешките ограничения. Използващите фантастичното произведения рядко представят обществено утвърдените начини на живот в добра светлина – стремежът да се надскочат собствените ограничения очарова читателя и прави всяка присъда двусмислена.

Фейлетон – от фр. feuileton – "лист" - Обикновено е невъзможно да се каже кога се появява определен жанр. На пръв поглед с фейлетона нещата са различни, тъй като е известно не просто времето, а дори датата – 28 януари 1800 г., когато във френския "Журнал дъо деба" се е появил първият "допълнителен лист". Както и преводът от френски обаче посочва, първоначално не става дума за определен "жанр", "вид", "род", "тип" писане, а за понятие от речника на вестникарите. Затова и текстове, които сега сме склонни да преценяваме като фейлетони за дълго време, до началото на XX век, в България са били наричани "подлистници". Листът, който поставяли във френските вестници, е допълнителен, защото е трябвало да събере всичко, което изглеждало встрани от нормите на сериозността на вестниците. На този лист са се публикували и писма до редактора на вестника, и малки обяви, и поздравления, и представени в стихове любовни признания.

По-късно това разнообразие и формална несъвместимост на текстовете, които допълнителният лист събирал, става характеристика на текстовете, които определяме като фейлетони. Поради това, че фейлетонът може да побира в себе си, да съвместява различни жанрови форми и норми – на приказка, но и на закон, на молитва, но и на пътепис, на писмо, но и на некролог – не може да се каже, че е жанр. Ако фейлетонът е различим чрез някаква норма, правило, тя е, че при него няма правила. Така е, защото фейлетонът е произведение на риториката, а тя не се занимава с истината, а с убеждаването. Ето защо, като уникално, а не универсално събиране на правила и норми, за фейлетона са характерни подмяната на езиково конструираните светове и въвличането в определени очаквания и в определена "логика" на аргументацията.

Подмяната е възможна, защото светът не е очевиден, а направен от езика и това означава, че по-успешен е онзи текст, който може да ни убеди, че тъкмо неговият език е съответен на един вече загубил автентичността си свят. Така в "По "изборите" в Свищов" на Алеко Константинов словосъчетанието "морално влияние" ще се окаже център на войната за света, към който фейлетонът посочва.

Въвличането в определена аргументация при фейлетона означава да се използват всякакви възможности за създаване на връзки между неща и значения, които в света и езика изглеждат твърде далечни. Създадената в "Честита Нова година" връзка между пожеланието и даването на пари променя значението на самото пожелание изцяло в края на фейлетона. Фейлетоните ни въвличат и в определени очаквания, за да могат след това да ги разпаднат и така да предизвикат смях. Така е във фейлетона "Избирателен закон", в който нормата на буквалното четене на законите още в началото на текста е отменена от буквалностите на българската реалност. Често от различните жанрови структури, които фейлетонът използва, остава само жанровото название. То обаче е достатъчно да "оживи" жанровата памет на читателя, която фейлетоните употребяват по всевъзможен начин.

Важна за фейлетоните е и въведената през 1829 г. във Франция формула "продължава в следващия брой". По такъв начин, в практиката на вестниците поредицата от фейлетони на един автор се оказва непрестанно разрастващ се текст не само поради единството на стила, но и поради онова, което можем да наречем "риторическа икономия". Такава икономия има, когато определен израз или определен образ, поради разнообразните контекстове на употребата си, активира значенията, с които е бил свързан при всяка нова поява. Например "Морално влияние" в текстовете на Алеко Константинов е последователно обикновено словосъчетание, име на клуб, име на човек, но и всичко това наведнъж.

Фикция (Фикционалност) – В езика, на който говорим за литературата, думата фикция използваме обикновено като синоним на художествена измислица. Фикцията можем да мислим като прекъсване – прекъсване на безкрайността било на събитията и човешките действия, разположени във времето (praxsis-а), било на pathos-а – на нашите страсти (любови, омрази, тъги…), която безкрайност характеризира непосредствения ни жизнен опит. Ние, разбира се, сме смъртни същества, но на нас ни убягват както началото, така и краят на собствения ни жизнен път – не можем да твърдим, че сме присъствали на раждането си, нито че ще присъстваме на смъртта си. И тази незавършеност (ние винаги си предстоим: "надеждата умира последна", надживява ни) не ни позволява да постигнем сами, без посредничеството на нашите дела и творби, смисъла на съществуването си. От нея ни избавят творенията на изкуството, в т. ч. и тези на литературата, защото за разлика от живота, текстът има начало и край. Чрез тях произведенията придават очертания, граници, обем на жизнения опит – оцелостностяват го, и така – ограничавайки го ("прекъсвайки" го), му набавят някаква умопостижима форма, приписват му някакъв възможен смисъл.

Повествователните текстове се ангажират с обосноваването на човешките действия и техните времеви значения. В тях с помощта на съчинената интрига (сюжета) разпръснатостта и многообразието на причините и обстоятелствата на ставащото, на мотивите и неволните следствия се преодолява в свързаността и "необходимостта" на разказваната история, а нищо неозначаващата последователност или едновременност на отделните събития – във времевото й единство: "едно, после друго…" става "едно – следователно друго". Затова Р. Барт казва, че основната работа на простото минало време (обичайното време в разказването) е да поддържа недоразумението между темпоралност и причинност – да представя времевия като каузален ред.

Поетическите текстове се занимават с "основата" на човека – с онова, на което той не може да посочи себе си като "автор" (да каже: "Аз направих това и това"), а което по-скоро "понася", от което "страда" – "Природата" у себе си. Приоритет на поетическите текстове е конструирането и овладяването на емоционалните, етическите, аксиологическите значения. Това овладяване става с "посредничеството" на фигуративния език, който чрез ред мистифициращи смисъла похвати (даване предимство на изразяването пред означаването, отхвърляне на обичайната словоупотреба, необичайно свързване на думи, "слепване" между звука и смисъла) прави възможно въобразяването на една значеща и затова – смислена "Природа".

Футуризъм – Футуризмът (от лат. futurum – бъдеще) e едно от основните авангардни течения в Европа от началото на XX в., получило най-голямо разпространение в Италия и Русия. За начало на италианския футуризъм се смята манифестът на Филипо Томазо Маринети (1909). Прокламиращи радикално скъсване с традицията, италианските футуристи се обявяват за поезия от "думи на свобода", т.е. поетически език, освободен от синтаксиса и от всякакви логически връзки и притежаващ максимална свобода в образността и метафориката, които внушават интензивността на емоцията. Това води до експерименти с типографията и графичното оформяне на текстовете, до прилагането на колажна техника. За италианския футуризъм са характерни не само естетическата агресивност и провокация към конвенционалния вкус, но и изобщо култ към силата, към войната като "хигиена", към разрушението. (срв. "Ето защо ние заявяваме: ...Войната е красива, защото посредством противогазовите маски, всяващите ужас мегафони, огнепръскачките и малките танкове доказва властта на човека над покорената машина. Войната е красива, защото освещава мечтаното метализиране на човешкото тяло. Войната е красива, защото обогатява цъфналата ливада с огнените орхидеи на картечниците. Войната е красива, защото обединява пушечния огън, канонадите, затишията между престрелките, благоуханията и миризмите на разложението в една симфония. Войната е красива, защото създава нови архитектури като тези на големите танкове, на геометрично подредените самолетни ята, на димните спирали над горящите села и много още..." – Ф. Т. Маринети) Футуристите опоетизират урбанистичната цивилизация с нейната динамика и безличност, технологичната, което набавя интензивност на живеенето. Руският футуризъм се развива в две течения – кубофутуризъм и егофутуризъм. Общото за течението е острото усещане за неизбежност на краха на старото и стремежът да се предусети и осъзнае през изкуството идващата радикална световна промяна и раждането на новото човечество. Творчеството е не подражание на природата, а нейно продължение, което чрез волята на човека създава новия свят. Оттук и разрушаването на конвенционалната жанрова система, крайните езикови експерименти, настояването за безкрайна свобода в словотворчеството и неологизмите, чак до изобретяването на индивидуален диалект (т.нар. заум), пределното разширяване на литературния език от "самовитото" (самодостатъчното) слово до словото – социално действие, необходимо за живота.