Х

Х

Характер. Персонажна система – В поетиката на Аристотел характерът (гр. charakter – признак, особеност) е изцяло подчинен на понятието действие, и обратното: "Понеже подражаващите изобразяват действащи лица, а те по необходимост са или добри, или лоши (характерите почти винаги се свързват само с тези качества, тъй като, що се отнася до характера, всички се отличават с порочност или добродетелност), представят ги или като по-добри от нас, или като по-лоши, или като подобни нам, както постъпват живописците. Действащите лица по необходимост имат определени качества на характера и мисълта (защото по тях окачествяваме действията). Две са естествените причини на действията – мисълта и характерът."

За да получи характерът свой отпечатък, трябва да се превърне в "лице", в завършено "същество", което, независимо дали е "обект" или "субект" в света на текста, има собствена "структура на личността". За да бъде оразличен един характер от друг, трябва действията му да са достатъчно различни, за да е оправдано споменаването им, но също така достатъчно да си приличат, за да се разпознае персонажът (от лат. persona – лице). Или с други думи – приликата е цената на персонажа, а разликата – неговата стойност.

Съществуват различни типологии, които "класифицират" персонажите, внасяйки идея за системност в описването на функциите им. Динамични са променящите се персонажи, а статични са тези, които остават непроменени през целия разказ. Особен случай на статичен персонаж са типовете – характеристиките им не само остават идентични, но са малобройни, а и често представляват най-висока степен на проява на дадено качество (напр, Тартюф – лицемерие). Според важността на ролята в разказа са главни (герои или протагонисти) или второстепенни, задоволяващи се с епизодична функция, имащи значение само като средство за разкриване особеностите на главните.

Според функцията на персонажите в действието могат да бъдат разграничени: вредител, дарител, помощници, посредник, изпълнител, фалшив герой (Вл. Проп – "Морфология на вълшебната приказка"). Тези функции не съвпадат с персонажите, а съответстват на ролите, което определя три случая на отношения: една роля – няколко персонажа, една роля – един персонаж, няколко роли – един персонаж. Подобна класификация налага персонажите да бъдат разглеждани не според това, което са, а според това, което вършат (А. Ж. Греймас), оттук и названието актанти. Светът на персонажите е подчинен на структурата на три смислови оси: комуникация, желание (или търсене), изпитание, проецирани в отношенията – Субект/Обект, Дарител/Получател, Съюзник/Противник.

Персонажът се появява по различни начини. Първият е името му. В някои случаи то възвестява какви свойства ще бъдат приписани на притежателя му (напр. Ангелинка от едноименния разказ на Ел. Пелин). Може да бъде характеризиран пряко, когато повествователят сам разкрива особеностите на героя (обичаен похват в разказите на Ив. Вазов, за когото д-р Кръстев пише: "Той никога не дава на лицата си да завладеят съвсем вниманието на читателя, никога не ги оставя да разправят надълго и нашироко. Той не би имал толкова търпение да ги чака да повтарят и пъшкат. Ще се нагърби, ще изтика настрана героите си и на две на три ще ни разкаже, каквото трябва."), и косвено – чрез действията или от начина, по който персонажът възприема другите (Елин-Пелиновите герои). Друг специфичен похват е използването на емблема: принадлежащ на персонажа предмет, начин на обличане или говорене, мястото, където живее – напомняни всеки път при споменаването на персонажа, натоварени с ролята на различителен признак (разказите на Йордан Йовков).

Хипербола - стилистическа и реторическа фигура, широко разпространено изразно средство за постигане на образност и речева експресия чрез преувеличаване на някои действителни прояви в противовес на т.нар. литота. Основана е на сравнение между две явления, между които съществува само идейно, но не и реално сродство.

Хоризонт на очакване – Литературното понятие хоризонт на очакване, формулирано от идеолога на рецептивната естетика Ханс Роберт Яус, има своите корени във философията, защото е свързано с проблема за разбирането като специфичен начин на познание за човешките дела и творби и за себеразбирането на човека. Конструирането на понятието става възможно благодарение на преодоляването както на утопичния възглед, че е възможно прокарване на ясна граница между субекта и обекта на познанието, така и на представата, че познанието е чисто субективно, независещо от никакви външни фактори, а също и на илюзията, че може да се проникне в чуждото съзнание (например в това на автора на някоя творба) и така то да бъде разбрано непосредствено.

Всеки човек е част от историята. Неговите вкусове, възгледи, ценностна система – "инструментите", посредством които опознава продуктите от човешката дейност, са определени от културноисторическите обстоятелства на времето, в което живее, под формата на предразсъдъци, и никой не може без остатък да ги рационализира. Човекът е винаги в конкретна ситуация, ограничаваща възможностите за наблюдение. А хоризонтът е зрителният кръг, включващ и ограничаващ всичко онова, което е видимо от една точка, и в същото време – отварящ перспективи, даващ възможност да се гледа отвъд най-непосредственото, най-близкото. Разбиращото общуване между две културно и/или времево далечни съзнания се състои като "сливане на хоризонти" – като пресичане на техните визии в далечината и отвореността. То е опосредено от интерпретацията на знаците, творбите, текстовете, в които се е обективирало отчасти съзнанието на техните автори и следователно и на културната епоха, на която те са принадлежали, обитавайки я. Хоризонтът на очакване на читателя на даден литературен текст Яус описва като система от очаквания – резултат от предварителни представи за жанра в историческия момент на появата на всяко едно произведение, от формата и тематиката на предварително известни произведения (читателския опит) и от противоречието между фикция и действителност, между поетическия и практическия език. Системата от очаквания е резултат не от съзнателна, преднамерена дейност на читателя, а от най-често спонтанно следване на преобладаващата в конкретния исторически момент – наложената от обществено-политическите институции (сред които – на първо място – литературното образование в училище, още – литературни клубове, салони, авторитетни капацитети в областта на литературознанието и др.) художествена норма на епохата – система от предписания за "как-во" и "как"-създаване на "образцови" произведения на изкуството и в частност – на литературата. Например за 90-те години на XIX век, когато започва социокултурната диференциация у нас, "Под игото" е роман, докато за социалистическата култура, налагаща епичната гледна точка като свръхценна, Вазовото произведение е епос.

В процеса на четене на текста системата от очаквания се възпроизвежда или потвърждава, или променя частично, или варира. Читателят може да възприеме едно ново литературно произведение както в по-тесния хоризонт на литературните си очаквания, така и в по-широкия хоризонт на житейския си опит.

Художествена измислица - основна предпоставка на лит.-худ. творчество като естетическо преосмисляне на жизнения опит на писателя при създаването на образи и ситуации, по-живи и по-трайни от действителните, понеже са резултат на творческо обобщение. Х.и. е пресъздаване на действителността в нови проекции и в друга светлина при посредничеството на творческото въображение.

Художествена комуникация – В ситуацията на устно общуване този, който говори, и този, който слуша, споделят общо време и пространство – разполагат с обща координатна система. Това, за което се говори (референтът на дискурса) – "нещо" от света), е по еднакъв начин ситуирано в околния свят за събеседниците. А онова, което говорещият иска да каже (за референта), и онова, което слушателят разбира, могат да бъдат доведени до тъждество (чрез достатъчно уточнявания – отговори на въпроси като: "За какво говориш?", "Това ли искаш да кажеш?"): думите попадат точно върху "нещо" от света, което е едно и също и за говорещия, и за слушащия. Метафорично казано, в устното общуване смисълът на казаното (онова, което се казва) "угасва" в референцията (онова, за което се говори): думите "изчезват" в нещата.

Писмената комуникация променя това положение радикално. Писателят отсъства от ситуацията на четенето, точно както читателят отсъства от ситуацията на писането. Те вече не споделят едно и също време и пространство: писането не е частен случай на говоренето, нито четенето – на слушането. Понеже думите означават различни неща в различни контексти, когато четем, не можем да сме сигурни, че онова, което разбираме, е същото, което авторът е имал предвид. Смисълът на написаното вече не можем да отнесем сигурно и еднозначно към определено "нещо" от света, защото нашето "около" и това на писателя не е едно и също. Казано по друг начин, референцията – насочеността на дискурса към света, в писмото се оказва прекъсната: думите престават да отстъпват пред нещата. Като читатели ние можем да останем в тая прекъснатост и да обясняваме текста през неговите вътрешни отношения, през структурата му. Тогава ще имаме само структура (на текст) – без свят и без автор. Можем също да се опитаме да отстраним прекъснатостта на текста, да го довършим с думи. Тогава ние ще го интерпретираме. (Интерпретацията не се противопоставя на обяснението, а го включва в себе си: колкото по-добре обясняваме, толкова по-добре разбираме.)

Благодарение на това, че текстът (писменият текст) не сочи към "нещо" от света (от извънезиковия свят), той става свободен да влезе в отношение с всички останали текстове, които заемат мястото на обстоятелствата, заобикалящи събеседниците в устното общуване. Това отношение поражда квази-света на текстовете, или литературата.

В пространството на литературата, разбиран в най-широк смисъл – като писмо (да си припомним, че litera значи "буква"), художествените текстове се полагат по особен начин. Художествения текст можем да мислим различен от другите по това, че той създава специфични отношения между явни и неявни значения, между казано и подсказано; като текст, в който се казват различни неща за едно и също нещо и читателят не е задължен да избира между тях, а по-скоро е призован да ги мисли заедно. Например Вазовият роман "Под игото" определя "българите в предвечерието на Освобождението" като "един народ поробен", който "никога не се самоубива" (главата "Силистра-йолу"), като "един народ… нетърпелив да понесе кръста си на Голгота" (главата "Пиянство на един народ") и като "млад народ поет" (главата "Пробуждане"). Тези проблематично съгласуеми от логическа гледна точка спецификации читателят е приканен да мисли и въобразява "заедно", да разбере смисъла на това художествено продуктивно разноречие на романа – да го интерпретира.

Ако обобщим казаното дотук, ще стигнем до извода, че художествената комуникация означава възвръщане на живото общуване на замълчалия в писмото художествен текст чрез интерпретирането му като рефериращ "само" всички останали текстове (всъщност за конкретния читател – тези, които той е прочел, разбрал и обикнал).

Хумор - наред със сатира, основна форма на естетическата категория комично, компонент на разнообразни видове и жанрове на хумористично-сатиричната литература. Хумор е способността на хората да се забавляват, като използват езика и комуникацията, за да изразят отношение към себе си, към други хора, обекти или ситуации.

Вербалният хумор е фигура на речта, понякога определяна като реторическа, чрез която фигуративният език се отклонява от недвусмисления, буквален език на изказване на света.

Хуморът има различни проявления, в зависимост от степента на изразено отношение към субекта или обекта на изказването.

Ирония (от гр. ειρων (неодобряващ себе си), е литературен или реторически способ, при който е налично несъответствие между казано и разбрано, между действие и резултат, между очаквано и случено като противоположен ефект, между положени усилия и техните следствия. В по-общ план иронията е разминаването между реалното и идеалното, между разбирането на реалността, или очакванията от реалността и това, което действително се случва.

Сарказъм е презрително отношение или жест към субект, обект или ситуация. Сарказмът е вид вербална ирония, чрез която се уязвява разминаването между възнамереното значение и неговото езиково изразяване. Сарказмът е езиков изказ на прикрит гняв или раздразнение. Думата сарказъм произлиза от старогръцката дума sarkasmos, от sarkazein – захапвам устни с гняв, а корена на думата sarx, sark означава "отрязвам парче плът". Сарказмът е описван като "най-ниската форма на хумор с най-високата форма на съобразителност".

Сатира – терминът има широк обхват на дефиниране – отношение, което чрез езика се изразява към отделен субект или група от хора, идея или становище, институция или социална практика. При всички случаи обаче, сатирата е критикуване чрез осмиване, което е сурово и язвително, и често влиза в роля на симулирана промяна, с което изисква реформа в явлението, което е обект на сатирично изобличение. Така например в много от сатиричните текстове, гледната точка на представяне на събитията влиза в противоположната позицията на стойностното и чрез това преобръщане през смях критикува недостойното и остойностява неговата противоположност.