2. Руски модернизъм / Сребърен век

Руски модернизъм / Сребърен век

През 20-те г. на XXв. руските емигранти около философа Николай Бердяев създават идеята да се осмисли литературния живот и практики от изминалите десетилетия и Н. Бердяев предлага този етап да се нарича „Сребърен век“, за да се покаже значимостта на създаденото тогава. Този век диалогизира със златния век на руската л-ра. Смята се, че Русия ще влезе в железен век – потъване в идеологията на комунизма. „Сребърен век“ е измислено от руските емигранти във Франция. По време на комунизма модренизма е смятан за упадъчно явление. Наименованието сребърен век е възкресено края на 80те г. на 20ти век. Зад това название се крие руският модернизъм, опозиционен път на реализма (това се търси). Реалистичната линия и руският модернизъм си противоречат и са проблематични в отношението пом/у си. Руският модернизъм не е оригинално руско твърдение. Води началото си от Западна Европа. Френските поети подхранват идеите на символизма. Модернизмът идва като реакция на реализма. Това е свят на въображението, изграждат се алтернативи, опозиционни светове на ужасната действителност. Изкуството печели своята автономност.

През 1882г. Стефан Маларме пише манифеста на френските символисти – вече има нова група творци, търсещи нова словесна изява, те са декаденти. (декаданс – упадък) Тези творци се бунтуват срещу буржоазното изкуство и се опитват да разчупят моделите. Бунт на интелектуалците срещу правилата на един свят, който ги задушава. Изкуството вече не признава лицемерните правила и само определя пътя си. Маларме признава като предвестник на модернизма Ш. Бодлер (в частност символизъм); Рембо, Верлен... Призив да живеят в „кули от слонова кост“ – над земното. Търсенията на символистите са преди всичко преживяванията на модерната душа (модерен човек – просвещение; модерна душа – модернизъм). Френският символизъм влиза в Русия чрез много преводи.

А) Руски символизъм. Основни представители, мотиви и теми в поезията: 1892г. официално оповестяване, публична лекция на Дмитрии Мережковски - Студията му "За причините за упадъка и за новите течения в съвременната руска литература" е естетически манифест на рус. символизъм. Това е първият сериозен опит за теоретичното му осмисляне като идейно-худ. система със светогледни и естетически качества. Според М. в основата на изкуството стои религиозното чувство, предчувствието за "божествения идеализъм", а бъдещето на рус. л-ра е концептирано върху три елемента: мистичното съдържание, символизацията и "разширяването на художествената впечатлителност в духа на изострения импресионизъм".

Руските символисти се разделят по възрастов признак:

Петербугрска група	Московска група
Дмитрий Мережковски	Валери Брюсов
Зинаида Гипиус	Андрей Бели
Фьодр Сологуб	Константин Балмонт
Александър Блок и др.	И др.

В Петербург се събират в лит. салони и лит. кафенета – важни топоси на осъществяването на мод. литературен живот. Д. Мержековски и З. Гипиус-брак на душите, създават мит около своето семейство – неразделни, живот в симбиоза. Забранени през комунизма, те създават философско о-во, отречено от офиц. църква и едва не са анатемосани. В разрив с ортодокса – според него църквата е душата на човека, а не фетишите. Напускат Русия и отиват във Франция (Париж). Там също се създава интелектуално средище (в апартамента им). Д. Мережковски нарича Хитлер новата Жана Д‘арк, която ще избави света от чумата на комунизма. Д.М. е бил номиниран за нобелова награда заедно с Иван Бунин, но не я получава. Той има над 30 романа, познава в детайли италианската и руската история... оставя много след себе си. Осмисля значимостта на Толстой и Достоевски. Също пише и програмна поезия (трилогии „Христос и Антихрист“, „Царството на звяра“).

В „Сребърния век“ не се залага само на поезията, а има и едно завръщане към романа.

„Христос и Антихрист“ – мощни етапи от развитието на човека:

Книга 1: Древен Рим- християнството утвърждава своите позиции.

Книга 2: Животът на Леонардо Давинчи – ренесанс (човекът е център на вселената)

Книга 3: „Петър и Алексей“ руска история – Петър I и синът му. Задълбочен разказ за историята на руската вяра. Разгърната е теорията, че Петър не е руско явление, идеята е, че той е неразпознатият антихрист, който носи обръщане към Запада (отклонил Русия от правия път). Противоречията между баща и син – борба за надмощие, опряно на религиозна доктрина(исторически факт- Алексей е заточен и мъчен от Петър 1). Книга за религиозните борби в Русия.

Зинаида Гипиус – дама, определяща етикета на интелигенцията. Събира около себе сив салоните си велики литературни личности. В Париж продължава същата дейност и има силно присъствие в руската лит. критика-безкомпромисна, раздаваща присъди; подписвала се е като мъж Антон Крайний. Обличала се е в мъжки дрехи, търсела натрапчивото мнение за нещо изключително.

В поетологичен аспект рус. символисти придават особено голямо значение на магическата сила и музикалността на словото (думата), постигнати по пътя на интуицията, на символиката на цветовете и звуковата организация на поет. реч. Импресионистичното начало е застъпено главно в лириката на ранния К. Балмонт, М. Волошин и И. Аненски. У Аненски се наблюдават своеобразно преплитане и противоборство на С., импресионизма и експресионизма. Всъщност филос. и мелодична поезия на Аненски е свързващо звено между С. и акмеизма. Неслучайно по-късно рус. акмеисти го обявяват за свой предтеча и духовен учител. Към края на първото десетилетие на ХХ в. рус. С. загубва силните си естетически позиции в лит. процес. Едни от най-значителните поети на епохата (А. Блок, В. Брюсов, А. Бели) постепенно се отдръпват от него. В дневника си от 1913 Блок пише: "Никакви символизми повече." Друга част от поетите, минали отначало през влиянието на С., по-късно стават негови опоненти и основоположници на акмеизма (Н. Гумильов, О.Манделщам, М. Кузмин, С. Городецки и др.) или пък се ориентират към футуризма (Б. Пастернак, В.Шершеневич), за да стигнат до имажинизма (В. Шершеневич). Рус. С. получава развитие и в други обл. на изкуството и културата. Ярък негов представител в живописта е М. Врубел, а в музиката – А. Скрябин.

Б) Футуризъм/Авангард. Основни представители. Мотиви и теми в поезията:(от лат. futurum – бъдеще); Възниква в Италия към 1907–1909. Негов водач и идеолог е Ф. Маринети, чийто "Манифест на футуризма" (1909; рус. изд. 1914) прокламира пълния разрив с традиционната култура и утвърждава новата агресивна естетика на съвременната урбанистична цивилизация. Маринети посещава Русия през януари-февруари 1914.Рус. Ф. се появява и развива независимо от ит. Ф. Близък е до него главно по своя урбанизъм и антиестетизъм, по проповедта на борбата с "песимизма" и призивите за "разрушаване" на синтаксиса. Възникването му е свързано с излизането на първия сб. "Развъдник на съдии" (Садок судей) в Петербург през 1910. Самото название "футуризъм" тук се възприема едва през 1913, но терминът "егофутуризъм" е употребен от И. Северянин през 1910. Първата му програмна декларация е публ. в сб. "Шамар на обществения вкус" (Пощечина общественному вкусу, 1912), където дръзко се прокламира: "Само ние сме лицето на нашето време. Рогът на времето тръби чрез нас в словесното изкуство. Миналото е тясно. Академията и Пушкин са по-непонятни от йероглифите. Да се изхвърлят Пушкин, Достоевски, Толстой и пр., и пр. от Парахода на съвременността." Футуристите се обявяват против лит. класика, против символизма, наричан от тях "символятина", против акмеизма ("шайка от адамовци"), против реализма в съвременната л-ра. Като отричат всички канони и кумири от миналото ("в нашата поезия няма предшественици"), те декларират, че са апостоли на новото "свободно изкуство", на което принадлежи бъдещето. Пледират за отказ от теургичната мистика и от теорията за "музикалността" на младосимволизма, за пълна свобода на твореца и за освобождаване на словото от "духовно съдържание", за словесно новаторство и експериментаторство, за революция в изкуството и тотално скъсване с абсолютизма, традицията и "дейността".

Съставът на рус. футуристи е доста разнороден и отразява наличието на специфични тенденции в естетическите му позиции. Най-внушителна и най-значителна по влияние е лит. група на кубофутуристите, в която влизат В. Хлебников, Д. Бурлюк, Н. Бурлюк, В. Каменски, В. Маяковски, Е. Гуро, А. Кручоних, Б. Лившици др., обединени в групата "Гилея". Това е най-ранната и най-радикална ("най-лявата") лит. групировка на рус. Ф., създ. през 1910. Най-близко до нея е основаната в Москва през януари 1914 умерена футуристична група "Центрофуга", в която членуват С. Бобров, Б. Пастернак, Н. Асеев, В. Гнедов, К. Болшаков, Божидар (Б. Гордеев) и др. млади поети. Времето на най-големия разцвет на кубофутуризма е 1913. Групата наегофутуристите е създ. през 1911 в Петербург и е представена най-вече от И. Северянин и др. поети (Ив. Игнатиев, К. Олимпов, К. Фофанов, Граал-Арелски (С. Петров) и др., обединени в Асоциацията на егофутуристите. През октомври 1912 Северянин напуска групата, а през 1912–1913 тя се възглавява от Ив. Игнатиев (псевд. на И. Казански). В московската група "Таванче на поезията", съществувала доста кратко време през 1913, влизат егофутуристите около В. Шершеневич (Р. Ивнев, С.Третяков, Л. Зак, Б. Лавренев и др.).

Философията и естетиката на рус. Ф., програмните му принципи, са прокламирани най-пълно в известните декларации в сб. "Шамар на обществения вкус" и в манифеста от алм. "Развъдник на съдии II", подписани от кубофутуристите Д. Бурлюк, Н. Бурлюк, В. Маяковски, В. Хлебников, А. Кручоних, Б. Лившиц и др., в ст. "Думата като такава" (1913) на А. Кручоних и В. Хлебников. Програмната декларация на егофутуризма е подписана от И. Северянин, К. Олимпов (К. Фофанов), Граал-Арелски (С. Петров) и Г. Иванов. Теоретичните принципи на групата "Лирика" са изложени в поет. трактат на С. Бобров "Лирическата тема" (1914). Докато кубофутуризмът се обявява най-вече за революция в обл. на поет. форма и за афиширане на кубизма, за пълна автономност и "освобождаване" на словото (думата), за доминация на формата пред съдържанието и за утвърждаване на "заумния език" като универсален поет. ез. на бъдещето, то егофутуризмът поставя акцента върху апологията на лирическия егоцентризъм, авторефлексията и интуитивизма, на импулсивното субективно начало, ексцентризма и фантазността.

Едни от създателите и най-ревностни пропагандатори на теорията за "заумния език" и "звуковия сдвиг" са А. Кручоних и В. Хлебников. В ст. си "Новите пътища на словото" (1914) Кручоних прокламира възможността от съчетаване на думите "според вътрешните им закони, открити от речетвореца, а не според правилата на логиката и граматиката". Според Хлебников словотворчеството "не нарушава законите на езика" и е "избухнало езиково мълчание, взрив на глухонемите пластове на езика". "Заумният език", утвърждава той, означава език, който се намира "отвъд пределите на разума" и е "бъдещият световен език в зародиш" ("Нашата основа", 1920). Широко място в поет. система на рус. футуристи заемат урбанистичната тематика, демонстративният антиестетизъм, декларативната епатажност, "неологизацията", дръзкият хиперболизъм, специфичното графично оформление на текста, лит. експеримент в поет. синтаксис, ритмиката и композицията. Поезията им в повечето случаи е чужда на мелодизма. В това отношение лириката на ранния Маяковски се отличава с по-слабата си пристрастеност към формалните експерименти в обл. на словотворчеството. От друга страна, когато пише за егофутуриста И. Северянин, Н. Гумильов отбелязва стремежа му "да бъде искрен до вулгарност".

Игор Северянин – брошура „Лилийни ручеи“ 1911г. Акцент върху личността, използва похвати, които до тогава руската л-ра не познава."Пролог на егофутуризма" (1911) и др. През октомври 1912 публично скъсва с тази лит. група. По-късно се приобщава за известно време към кубофутуристите. Изключителна популярност му донася поет. кн. "Гръмкокипяща чаша". Заедно с кубофутуристите (В. Маяковски, Д. Бурлюк, В. Каменски) участва в шумното им лит. турне из Южна Русия (1914) и в съвм. сб-ци, но скоро скъсва с това течение.

Владимир Маяковски – 1915г. поема „Облак в гащи“ -  своеобразна грандиозна проповед на богоборчески и еретични идеи.Критиката възприема "Облак в гащи" като "нова трагедия", а автора ѝ – като титаничен "поет на трагическото" с драматичната съдба на "предтеча". Първоначално поемата се е наричала „Тринадесетият апостол“ – тя е в 4 части, силно риторична, съдържа идеята за апокалипсис, разклаща евангелския текст на много места, обръща се към масите.

В) Акмеизъм-мотиви и теми в поезията: Лит. направление в рус. поезия от нач. на ХХ в. Названието му е производно от гр. дума akme (острие на копие; връх, висш, разцвет) и внушава разбирането за висшия смисъл на худ. творчество. Възниква като приемник и естетическа противоположност на символизма. Негов главен теоретик е Н. Гумильов, а най-близките му предшественици са И. Аненски и М. Кузмин. Участниците му са обединени в лит. група "Цех поэтов" (1911–1914, възобновена през 1921–1923) в Санкт Петербург. Съставът на групата е доста разнороден по авторската индивидуалност на участниците и по насоката на творческото им развитие.

Теоретичните принципи на рус. акмеизъм са прокламирани в най-известните му лит. манифести и програми: ст. "Наследството на символизма и акмеизмът" (1913) на Н. Гумильов, ст. на С. Городецки "Някои течения в съвременната руска поезия" (1913), ст. на О. Манделщам "Утрото на акмеизма" (1912 (1913?), публ. 1919). Приемствено свързани със символизма, акмеистите отричат мистичните пристрастия на символистите към "тайнствения свят", "непознаваемото", окултизма и абстрактното, като им противопоставят "стихията на естеството" и "закона на тъждеството", култа към "земното" начало и към предметността ("вещността" на изобразявания свят), увлечението по прозаизма на житейските реалии, ясния, свеж и "прост" поет. език. "Винаги да се помни за непознаваемото – пише Н. Гумильов, – но да не оскърбяваш мислите си за него с повече или по-малко вероятни догадки – това е принципът на акмеизма." Те възприемат света "в цялата съвкупност от красота и безобразия" и въвеждат в изкуството "онези мигове, които могат да бъдат вечни" (С. Городецки). "За акмеистите съзнателният смисъл на словото, Логосът, са също такава прекрасна форма, както музиката за символистите"; "Обичайте съществуването на вещта повече от самата вещ и своето битие повече от самите себе си – ето висшата заповед на акмеизма" (О. Манделщам). Според А. Блок "истинско изключение" сред акмеистите е А. Ахматова, която като поет намира самостоятелен път на развитие. Лит. обединение на рус. акмеизъм не съществува продължително. По-късната творческа съдба на участниците му е сложна и противоречива.

Михаил Кузминнаписва един от лит. му манифести – "За прекрасната яснота" – какъв трябва да бъде пътят на поетите след символизма. На аудиторията вече са ѝ омръзнали неизказаността, завоалираността, връщане към яснотата.

Гумильов посочва четиримата, които след него принадлежат на акмеизма: Франсоа Вийон, Франсоа Рабле, Шекспир, Теофил Готие.

Николай Гумильов (1886-1921) – Анна Ахматова (1889-1966) – той я забелязва още в лицея, бракът им е много кратък – по нейно желание се прекъсва, тя има друга връзка. Още като ученик издава първата си стихосб. – "Пътят на конквистадорите". Авторът прославя силния и мъжествен човек, смел покорител и откривател на нови и тайнствени светове. Тук се открояват и много от характерните за лириката му романтични лайтмотиви и образи – странната вяра в чудото, "вечното блаженство на мечтата", влюбеността в "синята висина" и "магиите на красотата", "вечно живите" фигури на богове, горди крале и пророци, безстрашни и войнствени рицари, бойни доспехи и мечове, огнени "битки" и "тайни дивни сънища". Доминиращи са волевото начало, мъжествената интонация и страстната устременост към бъдещето, необикновено яркият, декоративно-екзотичен свят. Мечтата на лирическия субект е да "узнае съня на вселената", да види "лъчите на обновения живот", да излезе "извън пределите" на човешкото познание. 

Ана Ахматова: Повече от 20 г. работи над главното си лиро-епично произв. – "Поема без герой" (1940–1965, публ. 1974), съставено от три части и отразило мащабно духа и атмосферата на епохата. „Вечер“ и „Броеница“ – акмеистични стихосбирки, същевременно се открояват и някои нейни различия от поезията на другите акмеисти – психологизмът, интимността, "самовглъбеността", потапянето в тайните на женската душа – сложна, изтънчена, кокетна и страдаща. Присъства и любовната тема – драматичен разказ (задължителен елемент – раздялата). Лир. героиня владее своите чувства, дискретността. Майстор на анжамбмана – постига особена разговорност на стиха. Пише и в бял стих. Раздялата се пресъздава и чрез пряка реч. Със сдържаността на героите създава експресивни сюжети.

Г)ОБЕРИУ - Лит.-театр. обединение на писатели и дейци на изкуството от Ленинград. Съществува от края на 1927 до 1930 към ленинградския Дом на печата. Създатели на групата са младите поети Д. Хармс, А. Введенски и Н.Заболоцки. По-късно в нея влизат и И. Бахтерев, Ю. Владимиров, К. Вагинов, Б. Левин (Дойвбер) и др. творци. Близо до тях е Н. Олейников, поет и прозаик. Активно сътрудничат с групата художниците К. Малевич и П.Филонов. Идейно-естетическата програма на обериутите е синтезирана най-пълно в техния "Манифест", публ. през януари 1928 в сп. "Афиши Дома печати" (№ 2). Те обявяват себе си за "нов отряд на лявото революционно изкуство", не само за "творци на новия поетичен език, но и създатели на ново усещане за живота и неговите предмети". Според тях в основата на худ. творчество са "методът на конкретното материалистическо усещане на нещата и явленията", "абсолютните смисли" и стоящата извън тях "пределна битийна устременост". В поезията "с точността на механиката" това се постига най-убедително посредством "сблъсъка на словесните смисли", алогизмите, абсурдното начало и пародирането на бита, чрез играта с причинността.

Върху тази принципна позиция се изгражда и собственото лит. творчество на членовете на ОБЕРИУ, което е строго индивидуално в худ. аспект и е повлияно от експерименталната поетика на футуризма (В. Хлебников, А.Кручоних), но отрича "заумната поезия". Малка част от стиховете им се публикуват в пер. печат и в поет. кн. "Сборник стихотворения" (Сборник стихотворений, 1926) и "Клада" (Костер, 1927), издания на Ленинградския съюз на поетите. Ограниченият достъп до печата насочва вниманието им към организирането на лит. вечери и театр. спектакли. Идеите и принципите на обериутския театър са въплътени най-пълно в авангардистката пиеса на Д. Хармс "Елизавета Бам", пост. през януари 1928 в Дома на печата в Ленинград. Аналогичен облик и значение има и по-късната драма на А. Введенски – "Елха у Иванови" (Елка у Ивановых, 1939). Неосъществен остава планът им за създаване на собствен театър "Радикс".

Значително място в лит. им наследство заемат произв. за деца (Д. Хармс, А. Введенски, Н. Олейников и др.). Занимават ги най-вече абсурдите и парадоксите на действителността, трагичното отчуждение и бездуховност на човека в съвременния свят. Поетиката им е основана върху заострения алогизъм, гротеската и абсурда, което ги сближава с експерименталната живопис на К. Малевич и П. Филонов, съссюрреализма, експресионизма и дадаизма. Творчеството на групата не се изчерпва само с обериутския период (1927–1930). Най-значителните творби на А. Введенски и Д. Хармс са създ. през 30-те години.Официалната съв. критика се отнася рязко отрицателно към дейността и изявите на обериутите, които са обявени за "литературни хулигани" и "реакционна група поети". Повечето им творби остават непубл. Устните и печатните нападки против тях се засилват особено към 1930. През 30-те г. най-видните членове на лит. група са арестувани и репресирани. Обвинени са в "антисъветска", "контрареволюционна дейност" и "реакционно жонгльорство". Трагично завършва жизненият път на Д. Хармс, А. Введенски и Н. Олейников, а Н. Заболоцки прекарва дълги г. в лагер. Худ. им произв. започват отново да привличат вниманието към себе си едва от края на 60-те – нач. на 70-те г. на ХХ в., когато някои от тях са публ. на Запад. Съв. читател и зрител получава публично достъп до тях през втората половина на 80-те г. Днес лит. наследство на ОБЕРИУ се разглежда и оценява като един от предвестниците на най-новата европ. л-ра и театър на абсурда. На бълг. ез. са изд. сб. с избрани съч. на Д. Хармс (1991) и сб. с негови разкази (2001). Сп. "Факел" публикува редица негови творби (стихове, разкази, дневници, приказки, "случки"), а театър "София" представя драмата му "Елизавета Бам".