В

В

Вечни образи - литературно-художествени образи, добили непреходно културно-историческо значение поради проникновеното обобщение на общочовешки черти в тях. В осовата на всеки от тях е въплътен мит или легенда с наднационално значение.

Визионерски – От лат. visionem (nom. visio) "виждане, онова, което се вижда"; индоевр. осн. *weid- – "виждам, знам", санскр. veda – знам. Способен да има видения, нещо, което съществува само във въображението или е свръхестествено.

Възвишено - естетическа категория, емоционална оценка на респектиращи постъпки поради изключително благородство на духа, а също и на природни феномени с изключително величие. Както в единия, така и в другия случай отзвук на чувствителността на човешката душа и на копнежа й по осъществен идеал. Да се говори за "възвишеното", означава да се посочва към естетическа категория, при която най-важният фактор е наличието или внушението за отвъдни, нямащи общо със знанието за човешкия свят необятност или големина. Това, което може да ни надвишава по подобен начин, е някаква сила, която сетивата или въображението ни не познават, героизъм, а също и пространствени размери или времеви протяжности, които са отвъд човешкия опит. По различен начин и в различно време ефектите на срещата с възвишеното се определят така:

1. Първо, спиране, препятстване на възможността за рационална преценка, за разбиране, поради едновременното усещане за страх и благоговение.

2. Усилване на възможностите ни да чувстваме вповече, да усещаме непозната за нас самите интензивност на чувстването. 3. Към това трябва да се добави и разразяващото се усещане за край, за това, че онова, пред което сме пряко или въобразено, не предполага да се случи каквото и да е оттук нататък.

Заниманията с литература изискват да се пита как се разпознават знаците на възвишеното в текстове. За Боало "Няма по-добра фигура на речта от тази, която е изцяло скрита, от тази, която дори не може да се разпознае като фигура на речта. Трябва ли да приемем, че има фигури, които изтриват други фигури? (...) Възвишеното не може да бъде преподавано и дидактиката е безпомощна в това отношение; възвишеното не е свързано с правила, които могат да бъдат определени от поетиката". Възвишеното Лонгин, шестнадесет века преди Боало, разпознава в простотата на фразата тъкмо в точката, в която важността на темата предполага тържественост и изкусност. За него дори инверсиите в обичайния за всеки език синтаксис са знаци за възвишеното. Възвишеното може да бъде усетено и чрез особената тишина, "мълчанието" на фразата – едно многоточие може да изразява не просто отказ, а невъзможност да се говори, невъзможност езикът да бъде употребен, за да посочи към нещо, както става обикновено.

Очевидно е, че понятието за възвишено прескача всяка норма – както на сетивата, така и на въображението и на езика. Така, поради своята сила и отвъдност, то е не-човешко, несвързано с реда на човешкото знание. Поради това не бива да се бърка с "красивото", което разпознаваме благодарение на някаква спазена пропорция, на усвоена норма.

Посочването към възвишеното не е приоритет на литературата. Можем да го открием както в онези моменти, в които в Ботевата поезия тема става смъртта: "Там, там... буря кърши клонове" ("До моето първо либе") или "... черни ми кърви в земята / в земята, майко, черната". Можем да го открием и в "документални" текстове, каквито са спомените на един от Ботевите четници: "Отзаде пък ни безпокоеше пехотата, която не преставаше нито за минута. Още не бяхме излезли от гората, когато слънцето разпръсна своите лъчи върху нас, върху околността, като направи картината още по-трогателна и жива. Това не бе игра, това бе сериозна работа. Смърт, смърт се виеше над главите ни. Поостанал бях..."