9. Петко Славейков

Тема 9

Петко Славейков

Поезията на този автор може да се възприеме като емблема на цялата ни Възрожденска литература. Подобно на повечето автори и той започва опитите си с религиозни стихотворения, но бързо се отказва. По нататък създава лирика с любовно сантиментален характер, даскалска поезия с призиви за знания и учения. Може да се каже, че последните години преди Освобождението заедно с Ботев и Вазов той довежда Възрожденската лирика до нейните най – високи върхове.

Освен поет П. Славейков е също писател духовен водител, активен общественик и политически деец. В сравнение с Раковски творческото му дело се откроява с богатството на съвременния език, които Славейков утвърждава ч/з творбите си. Будния характер на литературните заложби на този автор проличават още от младежките му години. Току що приключил образованието си едва 16 год. той вече започва да работи като учител и написва една остра сатира с/у гръцките владики. Тя издава непокорния му х-р и е заявка за нещо много съществено за Славейков през целия си живот той ще проявява нетърпимост към всички форми на родоотстъпничество и това ще го поставя винаги в центъра на големите обществени конфликти. Формирането на литературния му интерес, започва още от ученическите му години, когато той страстно чете художествена литература. Никога не го задоволява преподаването в училище и той упорито търси от съгражданите си всякакви книги с които те разполагат като обяснява, че го прави „за да спаси душата си”. Този стремеж към познание го подтиква 2-ва пъти да препише Паисиевата история, която се оказва за него централен ориентир в обществената му дейност. Първите му книги „Смесна китка”, „Песнопойка”, „Басненик” излизат точно в средата на века. Тематиката им е разнообразна но датират любовните стихотворения. Въвеждането на любовната тема в лириката за онова време е истински революционен скок. Тя доказва духовната разкрепостеност  на духовния човек.

По – представителна група са бунтовните стихотворения, които автора започва да пише в периода на Кримската война. Те изразяват настроенията на целия БГ народ в очакване на Освобождението. Друга група творби имат сатиричен х-р (те са най многобройни). Под ударите на Славейковата сатира попадат чорбаджии, вестникари, учители даже и ръководители на новата БГ екзархия- въобще всички които са изневерили по някакъв начин на дълга на общественика да служи на своя народ. В този смисъл Славейковите сатирични стихотворения представляват достоверна картина на времето и изобличават всички прояви на сребролюбие и подлост. Този стих е израз на поетови гняв с/у една действителност, която възпитава към преклонение към богатството и в примирение с невежеството и егоизма. Сходна тема откриваме и в сатиричното стихотворение „Песен на паричката ми”. То поставя проблема за несправедливото обществено устройство и порочната зависимост на човешкия морал от златото. Разочарован от манталитета на съвременниците си  Славейков често се чувства самотен в своите усилия да извади народа от летаргията на гражданската незаинтересованост. Израз на това чувство е елегията „Не пей ми се”. В нея намират израз както натрупаните отдавна лични огорчения, така и разочарованията на безкористния общественик от политическото положение на деня. в тази елегия поетът заема един романтичен образ – на недоразбрания певец – и влага в него актуални акценти. Личи болката на творческата натура, която изпитва горчиво неудовлетворение от гражданската незрялост на обществото и това подтиква автора едва ли не да реши, че творческите усилия са безпрецедентни. Няколко години по-късно с една друга своя не по-малко значима стихотворна творба „Жестокостта ми се сломи”, поетът ще засвидетелства, че вече е преодолял личната си душевна криза и е открил отново смисъла на живота си в творчеството. Стихотворението завладява с искрената си изповед на човека имащ мъжеството и доблестта сам да признае грешките си, но има и съзнание за дълг като писател, които трябва да бъде духовен водач на народа си.

Най – стойностната творба на Славейков е безспорно „Изворът на Белоногата”. Творбата е написана по мотиви на фолклорна легенда и умело съчетава реалното и фантастичното. В нея долавяме безспорното влияние на народното творчество, но и съвсем нови нравствено философски проблеми непознати за фолклора. Сюжетен център на поемата е диалогът м/у Гергана и Везира. Той представлява не просто спор м/у 2-ма души, а сблъсък на 2-ва морала, 2-ва възгледа за смисъла и стойността на живота, които се базират на съвсем различни ценности. Физически обречената да умре девойка се оказва духовен победител в този конфликт. В нейната нравственост личи типичното БГ разбиране за щастието: то не е с материална, а с духовна категория и няма как да се купи с пари.

Творческия облик на Славейков би бил непълен ако не се отчете огромната му дейност като журналист. Още с 1-я вестник които издава „Гайда”проличава публицистичния му талант. Той се доказва и в следващия в-к „Македония”. На страниците на тези периодични издания намират място и славейкови статии, дописки, разкази, епиграми, които откликват на най – важния въпрос от обществения живот. Славейков е редактор и на 1-вото женско списание „Ружица” (1871г.) както и на първото детско списание „Пчелица” (1871г.). В тях личи таланта му да използва средствата на хумора за да предизвика нетърпимост у читателя към най-негативните прояви на общественото битие.

Смята се, че най-ярката му статия от в-к „Макединия” е „Двете касти на властта”. Тя е пример за гражданска смелост и искрен демократизъм. В тази борба у нас има не само духовен, а и социално политически смисъл.