5. Същност на петраркизма като естетическо явление в историята на западноевропейската лирика.

5. Същност на петраркизма като естетическо явление в историята на западноевропейската лирика.

Петраркизмът е традиция в европейската лирика, която издига любовта до един култ на естетизма/ не толкова реалната жена, а възлюбената като идеал за красота/, свързана с името на Франческо Петрарка.

Особености:

-издигане на култа към жената

-неоплатонизъм

* Марсилио Фичино- важен за петраркизма

- изгражда и поддръжа един устойчив образ на възлюбената-> ангелически образ /руси коси, светли очи/

-поетика на въжделението, съзерцаването отдалеч

-усещане за монотонност

Първите последователи на Петрарка издигнали, както и самият той, своята любов до един култ на естетизма: своите любими те са обожавали като олицетворение на красотата, в техния копнеж няма място за телесно удовлетворение. Те обожавали не толкова жената, колкото своя идеал, въплътен в жената. Този култ намира скоро своята подкрепа в платонизма, подновен в Италия от Марсилио Фичино, според когото с естетичния принцип се слива и моралният: хубавото и доброто са едно и също - върховният израз на божествената душа, а любовта се явява като стремление към този върховен принцип. Телесното удовлетворение не може никога да даде това сливане с божественото, което се схваща като единствената цел в любовта: то води със себе си само мъка, ревност и горчивина. Само чрез умствената любов (amor rationalis), обожаването на една по-съвършена личност, съзерцанието на нейната красота, защото красотата е именно израз на божественото, можем да достигнем до пълно единение с него. И така петраркизмът се явява като един естетичен мистицизъм: както религиозният мистик чрез съзерцание на безграничната любов и безграничното величие на божеството се стреми да се освободи от оковите на тялото и да се разтвори в безбрежното море на божествената любов, така и петраркистът се стреми чрез съзерцание на красотата да се слее с божествения принцип. А колкото повече се издига красотата като върховен принцип, толкова по-бледен и по-далечен става истинският физически образ на любимата, която е само изходна точка за всички религиозни и философски стремежи на обожателя. 

Петрарка съумява да заеме най-доброто от традициите на предшестващата го лирика и да препрати към бъдещето един нов лирически модел, който ще бъде назован с неговото име - петраркизъм. Най-знаменателното в този нов модел на изживяване на любовното чувство е проникновеният психологизъм, умението да бъдат анализирани и най-деликатните отсенки на любовното чувство.

            Формалните компоненти на петраркизма са две. Първата е обвързаността със сонетната форма, станала водеща за европейската поезия през XVI в. Сонетът се появява около столетие преди Петрарка да започне творческата си дейност, но обобщавайки постиженията на предшествениците си, той съумява да го превърне в съвършен инструмент за фиксиране на лирическите си пориви. Втората формална компонента е свързана с изображението на любимата жена. Петрарка утвърждава образа на русокосата и светлоока красавица, присъстващ в една или друга степен в поезията и преди него.

            Но петраркизмът има и важни идейно-съдържателни компоненти. Най-съществената му черта е възприетото от трубадурите съзнание на лирическия персонаж за непълноценност пред лицето на любимата, представена като връх на духовното и физическо съвършенство. Неравнопоставеността може да бъде маркирана и социално, но тя е преди всичко в моралната сфера . Това неравностойно положение в рамките на двойката се обозначава при петраркизма чрез труднопреводимата италианска дума inferiorità. Любимата жена е въздигната върху пиедестала на съвършенството, където тя е недостижима. Затова като интимна лирика петраркизмът преобладаващо е поезия на любовното страдание, породена от съзнанието за собственото несъвършенство.