Учебник
Бихме могли да ограничим готическия роман в
рамките между „Замакът Отранто” на Х. Уолпол и „Скитникът Мелмот” на Ч.
Матюрин. Не се вмества във времевите
координати на Просвещението, принадеьи повече към романтическата
култура.
Готическите романи са реакция
срещупросветителския рационализъм, но в пределите на жанра той пародира и буржоазния
релистичен роман. Хорас Уолпол твърди,че е обнови традиционния рицарски роман,
приспособявайки го към новото време. Готическото присъства не само като
архитетура, но и като атмосфера, наситена с тайнственост, страх и тревожност.
Наличието на призраци и привидения също е характерен топус за тези романи.
Дълго време са обозначавани синонимно черни романи. Те откриват на света
естетиката на ужасното като източник на вълнуващи преживявания.
При Уолпол чудесността не се мотивира, тя е
самодостатъчна и приема очертания на ужасното.
"Пророчески"
е определение, твърде често използвано за първия роман на Мери Шели
"Франкенщайн, или новият Прометей". Написаната през по-миналия век
история за учения, създал творение, което не успява да обуздае и което опустошава
всичко около себе си, се оказва съзвучна с грижите на ХХ в. Тя може да бъде още
по-близка до грижите на ХХI век. Спокойно можем да кажем, че в редицата от
големи европейски фигури, към които литературата и изкуството отново и отново
се връщат - като тези на Прометей, Фауст или Дон Жуан, Франкенщайн е
единствената, създадена в по-ново време, която може да се мери с тях. Това е,
защото Франкенщайн е най-яркият представител на митологичната за нашето време
фигура на "зловещ учен", въплъщение на студения разум, готов да
жертва човечеството в името на едно празно любопитство, на собствената си
суетност, на криворазбраните си идеи за полза.
Романът е плод на един бас. През лятото на 1816 година бъдещата Мери Шели - авторката на "Франкенщайн", и големите английски поети романтици Байрон и Пърси Шели се събират край бреговете на Женевското езеро. Байрон току-що скандално е напуснал младата си жена и Англия и е в началото на доброволно изгнание, от което никога вече не ще се завърне.
Пърси Шели е изоставил първата си жена и е встъпил в скандална свободна връзка с Мери, дъщеря на писателя и философа Уилям Годуин - неговия младежки кумир.
Мери е 18-годишно момиче, донякъде обременено от всеобщото очакване, след като е дъщеря на гении като Уилям Годуин и писателката (и според някои първа феминистка) Мери Уолстънкрафт, да бъде и тя гениална.
Лятото се случва дъждовно и младежката компания е принудена да прекарва повечето от времето на закрито в разговор и четене. Така те прочитат колективно един сборник от разкази за привидения, преведен на френски от немски (кой по-добре от немците владее тази материя?). Като резултат решават всеки да напише собствен "разказ за призрак".
Байрон нахвърля част от приказка, която по-късно добавя към "Мазепа". Шели започва да работи върху ранен епизод от живота си, но не довършва. Мери отначало е притеснена, липсва й сюжет. Тя е най-младата, няма нищо зад себе си, важно й е да се докаже. Една вечер след разговор, посветен на постиженията на Еразъм Дарвин, който бил успял да одушеви с електричество късче фиде - едно наистина твърде романтично "научно" завоевание! - Мери затваря очи и вижда "бледия адепт на нечестиви науки, коленичил край съществото, което е сглобил". Така започва приключението, завършило след около година с написването на "Франкенщайн".
В съгласие с първоначалния бас Мери Шели успява да създаде завладяващо и смразяващо кръвта четиво.
Когато романът ми попадна за пръв път преди много години - бях отишла в библиотеката да чета Пърси Шели, но се оказа, че всичките му книги са заети, така че реших да се задоволя с Мери, - не го изпуснах от ръцете си, докато не го завърших. Вълнението в него идва обаче не само от напрежението, готическия ужас, преплитането на криминален и юридически с научнофантастичен трилър. Вълнението идва и от сериозността на въпросите, които се поставят и които романът ни принуждава да си задаваме.
Всъщност хрумването на Мери Шели за "бледия адепт на нечестиви науки" попада с поразителна точност в един проблем, който едва сега започва да придобива истинските си реални мащаби. Да се създаде изкуствено същество - не по пътя, който ни е дала природата, а със средствата на науката, - ето го проблема.
Романът на Мери Шели майсторски преплита три разказа - на един мореплавател, който приютява Франкенщайн на път за Северния полюс, на самия Франкенщайн и на създаденото от него Чудовище. Така през първата третина на романа Чудовището съществува само призрачно - отначало в намеренията на Франкенщайн, а после като негова зловеща сянка, като неуловим и безмилостен отмъстител. След това перспективата рязко се сменя и Чудовището е показано отвътре, през собствените му чувства, преживявания, мисли; през пълнокръвието и многомерността на собствената му личност. Призракът добива плът, сянката - пространствени измерения, а събитията - една втора, различна гледна точка, която е поне толкова валидна, колкото и Франкенщайновата. Иначе казано, смисълът на романа не съвпада с версията на Франкенщайн - напротив, за да го разберем, трябва да съпоставим двете виждания, двете (и даже трите - с тази на мореплавателя) истории.
Ръководен от миражи за "безпределно величие", от стремеж да стане, по собствените му думи, "по-велик, отколкото собствената му природа позволява", Франкенщайн предизвиква природата, като създава пълнокръвно мислещо и чувстващо същество. Той не успява в едно отношение само - съществото му е грозно. Дарът, който новият Прометей донася на света, е едно безименно създание, обикновено наричано Чудовището - уродливо същество, което уплашва собствения си създател. Той изоставя току-що оживялото Чудовище и по-нататъшната връзка между творец и творение прераства в смъртоносна схватка.
Защо тази грозота се оказва толкова фатална?
Защо Чудовището се превръща се в злодей (то не е такова в самото начало).
Към създанието си Франкенщайн се държи от момента на оживяването му колебливо и безотговорно. Още при отварянето на сътворените от самия него "мътни очи" той е вече убеден, че е извършил грешка, нещо повече - престъпление. В резултат първата му постъпка спрямо творението му е да го изостави. Създателят побягва! Дали тук - вместо да разказваме прекалено много за събитията в романа - да не споменем още една биографична подробност, свързана с Мери Шели? Нейната майка умира при раждането й. Подобно на Чудовището Мери се оказва, от една страна, изоставена, от друга - невинна убийца, и най-сетне - имаща само баща. А бащата - поне както е показан в образа на Франкенщайн - се оказва лош баща. Той непрестанно говори за морал, непрестанно се самообвинява. Едно нещо обаче никога не му хрумва - да обича създанието си.
На Франкенщайн така и не му хрумва, че любовта - а тъкмо любов и само любов иска неговото създание - е първата характеристика на твореца. На два пъти той се сеща, че негов дълг е било да даде щастие на омразното си създание. Но, казва той, "моите задължения към съществата от собствената ми раса имаха предимство, тъй като те се отнасяха до по-големи пропорции от щастие или нещастие".
Франкенщайн е добродетелен в смисъл, че се чувства виновен и задължен спрямо по-многобройните "свои", не и спрямо самотното си създание. Това е една, така да се каже, количествена добродетелност, основана на изчисляване на пропорции. И спрямо своите обаче, и спрямо Чудовището тази добродетелност се оказва зле "пресметната" - на всички тя донася страдание и гибел.
Според Мери Шели, вместо да изчислява пропорции, Франкенщайн трябва да обича. Чудовището не е създадено зло, не е готов убиец. Неговите злодеяния са резултат от сблъсъка на създанието със свят, неспособен да обича, свят, от който собственият му създател е част. Франкенщайн успява да даде на съществото си здраве, сила, разум, но не съумява да му даде красота и любов. Грозотата се оказва знакът, оставен от създател, който сътворява живот, но не съумява да го обикне и предизвиква само смърт.
Така Мери Шели се противопоставя на утилитарния морал, базиращ се на намирането на "точното равновесие между облагите и вредите", и застава на страната на романтичното гледище, което според Пърси Шели гласи, че "великата тайна на морала е любовта".
Дали е така? Любовта докарва доста беди за малката групичка, която сключва този знаменит бас от 1816 година (като пример - първата жена на Пърси Шели се самоубива). Непрестанното преиздаване на "Франкенщайн" и десетките филмови версии са сигурно свидетелство обаче, че темата продължава да ни вълнува. В лицето на все по-мощния изкуствен свят, който сме създали, природата и любовта ни предлагат онова убежище, в което да продължаваме да се чувстваме човеци.
Романът е плод на един бас. През лятото на 1816 година бъдещата Мери Шели - авторката на "Франкенщайн", и големите английски поети романтици Байрон и Пърси Шели се събират край бреговете на Женевското езеро. Байрон току-що скандално е напуснал младата си жена и Англия и е в началото на доброволно изгнание, от което никога вече не ще се завърне.
Пърси Шели е изоставил първата си жена и е встъпил в скандална свободна връзка с Мери, дъщеря на писателя и философа Уилям Годуин - неговия младежки кумир.
Мери е 18-годишно момиче, донякъде обременено от всеобщото очакване, след като е дъщеря на гении като Уилям Годуин и писателката (и според някои първа феминистка) Мери Уолстънкрафт, да бъде и тя гениална.
Лятото се случва дъждовно и младежката компания е принудена да прекарва повечето от времето на закрито в разговор и четене. Така те прочитат колективно един сборник от разкази за привидения, преведен на френски от немски (кой по-добре от немците владее тази материя?). Като резултат решават всеки да напише собствен "разказ за призрак".
Байрон нахвърля част от приказка, която по-късно добавя към "Мазепа". Шели започва да работи върху ранен епизод от живота си, но не довършва. Мери отначало е притеснена, липсва й сюжет. Тя е най-младата, няма нищо зад себе си, важно й е да се докаже. Една вечер след разговор, посветен на постиженията на Еразъм Дарвин, който бил успял да одушеви с електричество късче фиде - едно наистина твърде романтично "научно" завоевание! - Мери затваря очи и вижда "бледия адепт на нечестиви науки, коленичил край съществото, което е сглобил". Така започва приключението, завършило след около година с написването на "Франкенщайн".
В съгласие с първоначалния бас Мери Шели успява да създаде завладяващо и смразяващо кръвта четиво.
Когато романът ми попадна за пръв път преди много години - бях отишла в библиотеката да чета Пърси Шели, но се оказа, че всичките му книги са заети, така че реших да се задоволя с Мери, - не го изпуснах от ръцете си, докато не го завърших. Вълнението в него идва обаче не само от напрежението, готическия ужас, преплитането на криминален и юридически с научнофантастичен трилър. Вълнението идва и от сериозността на въпросите, които се поставят и които романът ни принуждава да си задаваме.
Всъщност хрумването на Мери Шели за "бледия адепт на нечестиви науки" попада с поразителна точност в един проблем, който едва сега започва да придобива истинските си реални мащаби. Да се създаде изкуствено същество - не по пътя, който ни е дала природата, а със средствата на науката, - ето го проблема.
Романът на Мери Шели майсторски преплита три разказа - на един мореплавател, който приютява Франкенщайн на път за Северния полюс, на самия Франкенщайн и на създаденото от него Чудовище. Така през първата третина на романа Чудовището съществува само призрачно - отначало в намеренията на Франкенщайн, а после като негова зловеща сянка, като неуловим и безмилостен отмъстител. След това перспективата рязко се сменя и Чудовището е показано отвътре, през собствените му чувства, преживявания, мисли; през пълнокръвието и многомерността на собствената му личност. Призракът добива плът, сянката - пространствени измерения, а събитията - една втора, различна гледна точка, която е поне толкова валидна, колкото и Франкенщайновата. Иначе казано, смисълът на романа не съвпада с версията на Франкенщайн - напротив, за да го разберем, трябва да съпоставим двете виждания, двете (и даже трите - с тази на мореплавателя) истории.
Ръководен от миражи за "безпределно величие", от стремеж да стане, по собствените му думи, "по-велик, отколкото собствената му природа позволява", Франкенщайн предизвиква природата, като създава пълнокръвно мислещо и чувстващо същество. Той не успява в едно отношение само - съществото му е грозно. Дарът, който новият Прометей донася на света, е едно безименно създание, обикновено наричано Чудовището - уродливо същество, което уплашва собствения си създател. Той изоставя току-що оживялото Чудовище и по-нататъшната връзка между творец и творение прераства в смъртоносна схватка.
Защо тази грозота се оказва толкова фатална?
Защо Чудовището се превръща се в злодей (то не е такова в самото начало).
Към създанието си Франкенщайн се държи от момента на оживяването му колебливо и безотговорно. Още при отварянето на сътворените от самия него "мътни очи" той е вече убеден, че е извършил грешка, нещо повече - престъпление. В резултат първата му постъпка спрямо творението му е да го изостави. Създателят побягва! Дали тук - вместо да разказваме прекалено много за събитията в романа - да не споменем още една биографична подробност, свързана с Мери Шели? Нейната майка умира при раждането й. Подобно на Чудовището Мери се оказва, от една страна, изоставена, от друга - невинна убийца, и най-сетне - имаща само баща. А бащата - поне както е показан в образа на Франкенщайн - се оказва лош баща. Той непрестанно говори за морал, непрестанно се самообвинява. Едно нещо обаче никога не му хрумва - да обича създанието си.
На Франкенщайн така и не му хрумва, че любовта - а тъкмо любов и само любов иска неговото създание - е първата характеристика на твореца. На два пъти той се сеща, че негов дълг е било да даде щастие на омразното си създание. Но, казва той, "моите задължения към съществата от собствената ми раса имаха предимство, тъй като те се отнасяха до по-големи пропорции от щастие или нещастие".
Франкенщайн е добродетелен в смисъл, че се чувства виновен и задължен спрямо по-многобройните "свои", не и спрямо самотното си създание. Това е една, така да се каже, количествена добродетелност, основана на изчисляване на пропорции. И спрямо своите обаче, и спрямо Чудовището тази добродетелност се оказва зле "пресметната" - на всички тя донася страдание и гибел.
Според Мери Шели, вместо да изчислява пропорции, Франкенщайн трябва да обича. Чудовището не е създадено зло, не е готов убиец. Неговите злодеяния са резултат от сблъсъка на създанието със свят, неспособен да обича, свят, от който собственият му създател е част. Франкенщайн успява да даде на съществото си здраве, сила, разум, но не съумява да му даде красота и любов. Грозотата се оказва знакът, оставен от създател, който сътворява живот, но не съумява да го обикне и предизвиква само смърт.
Така Мери Шели се противопоставя на утилитарния морал, базиращ се на намирането на "точното равновесие между облагите и вредите", и застава на страната на романтичното гледище, което според Пърси Шели гласи, че "великата тайна на морала е любовта".
Дали е така? Любовта докарва доста беди за малката групичка, която сключва този знаменит бас от 1816 година (като пример - първата жена на Пърси Шели се самоубива). Непрестанното преиздаване на "Франкенщайн" и десетките филмови версии са сигурно свидетелство обаче, че темата продължава да ни вълнува. В лицето на все по-мощния изкуствен свят, който сме създали, природата и любовта ни предлагат онова убежище, в което да продължаваме да се чувстваме човеци.
No comments:
Post a Comment