24. Епистоларен роман на Просвещението. Особености на епистоларната романна форма. Анализ на епистоларен роман по избор. (“Страданията на младия Вертер” на Гьоте)

24. Епистоларен роман на Просвещението. Особености на епистоларната романна форма. Анализ на епистоларен роман по избор. (“Страданията на младия Вертер” на Гьоте)

Епистоларен роман – роман, в който са използвани/вмъкнати писма или изцяло е изграден от писма; първите епистоларни романи са написани през Ренесанса:

-      1485 г. – „Затвор на любовта” на Диего де Сан Педро – образец

-      1553 г. – „Поредица от любовни писма” на Хуан де Сегура – първи, испански роман, изцяло в епистоларна форма

Епистоларният роман на Просвещението

-      през XVIII век епистоларността отчита своят апогей, благодарение на просвещенските идеи:            субективната иситна,

свободата да мислиш свободно,

стремежа за саморазкритие;

-      писмата се явяват „документи”, чрез които се създава достоверността и истинността на романите (нова повествователна стратегия);

-      във френската литература се развива в разлижни форми: като комуникация, като размисъл и като оръдие за социално преговаряне;

-      завръртане на историческия кръг – връщане към писанията на древно-римските мислители и философи с бодобна тематика, които са оставили много писма като единствено литературно наследство;

-      примери за епистоларност в ромн

o   “Персиийски писма” на Монтескьо,

o   “Страданията на младия Вертер” на Гьоте,

o   “Пътешествието на Х. Клинкър” на Т. Смолет,

o   “Писмата на Душевадеца” на К. С. Луис;

Защо писмото събужда такъв интерес?

1. лично проникновение
2. кратка форма, заключена между обръщението и подписа
3. социален и епистемологичен контекст
4. комплекс от конкуриращи се символи и значения
5. асоциации за писане и за отнесеност към някого.
6. писмото придобива стойност на представление поради липсата на мимиките, жестовете, цялостното поведение на устното общуване.
7. има потенциал да абсорбира други жанрове и форми: репортаж, пътепис, елегия, афоризъм и сентенция
8. две конституиращи го особености:

-      отсъствие (и едновременно присъствие) на автора

-      частен характер на общуването

9. оралност – поради диалогичната природа от вида: въпрос-отговор и импликацията за прочит и изслушване

è авторът има голяма свобода на действие

Анализ на „Страданията на младия Вертер” на Гьоте

История

            Епистоларният роман „Страданията на младия Вертер” (Die Leiden des jungen Werther) е написан от Йохан Волфганг фон Гьоте през 1774. Счита се за едно от най-големите произведения на т.н. период бурни устреми^[1] и преромантизъм. Благодарение на тази творба Гьоте става известен писател, а романът до ден днешен ни дава модел на романтичната любов.

Фабула

Романът е конструиран като сборник от писма на главния герой – Вертер. Състои се от две книги, първата започва от 4 май 1771 година. В писмата си, Вертер споменава за своите интимни моменти, преживяни в несъществуващото селище Валхайм. Там Вертер се влюбва в Лотта – млада, красива жена, който се грижи за къщата и братята и сестрите, след смъртта на майка им. Обаче Лотта е сгоден с Алберт. Вертер е отчаян, но се старае да не го показва. Прекарва мриятни мигове с Лотта и Алберт, подсилвайки приятелството им. Все пак решава да напусне Валхайм и да почне работа в посолството. След известно време, когато научава, че Лотта се е омъжила за Алберт, напуска работата и заминава за местността, където се е родил и си е прекарал детствто. В последствие решава да се завърне във Валхайм, където Лотта го моли да се отдалечи от нея за периода на празниците, за да не събудят подозрения за техния романс. Когато научава, че Лотта е останал сама в къщата си (понеже Алберт е заминал), Вертер отива при нея, за да прекарат времето заедно. По време на разговора им на четири очи, той не издържа и започва да целува девойката, която реагира на любовните му прояви с бягство и затваряне в стаята си. Вертер отново чувства ужасна болка предизвикана от липсата на Лотта. Решава, че ще се самоубие. Предизвиква Алберт на дуел с пистолети. Лотта, въпреки, че знае наклонностите на Вертер, приготвя пистолетита по нареждане на мъжа ѝ. Вертер пише прощално писмо, в което посочва Лотта като виновна за неговата смърт. Твърди, че тя е неговото страдание и нейното държание е предизвикало самоубийството му. Вертер зарежда пистолета и стреля в главата си. Пада на земята, но чак до сутринта е в съзнание, умира от загуба на кръв. (не стига, че не може да се целува, пък и да умер бързо)

Анализ

Творбата главно се състои от писма написани от Вертер, чийто получатели са: преди всичко неговият приятел – Вилхелм, но и Лотта (3 писма), и Алберт (1 писмо). В началото на книгата има бележка, в която „издателят” информира, че е събрал всички сведения за Вертер, които е могъл да открие. Има и дълга нарративна част (отново на „издателя”), която ни разказва за последните дни на Вертер. Тя е подсилена с приложени документи под формата на писма и бележки на Вертер. Също и бележките под линия на „издателя” често ни допълват епическата част на романа.

Епистоларността на творбата ни позволява да сме по-близо до главния герой. Научаваме за преживяванията на действащото лице от първа ръка. Писмата ни въвежат в един интимен свят – ние четем един текст, който е предназначен за определен човек или е част от дневник – няма адресат. Текстът представлява изповед, в която един силно емоционален човек разказва са своите чувства и мисли. Често изказът започва от възклицание или от размисъл върху човешкия живот, който след това преминава към нещата касаещи пишещия. Въпреки субективността си, писмата ни предават пълната картина на перипетиите на героя, очерк на първо- и второстепенните герои, колорита на епохата – всичко, което се очаква от едни традиционен роман.

Ефекта на Вертер

След първата публикация на романа, сред младите романтици се е появила модата за подражаване на главния герой, започвайки от подобно обличане (син фрак и жълта жилетка) и приключвайки със самоубийства. Във връзка с това, през 1974 година, социологът Дейвид Филипс формулира понятието „ефекта на Вертер”, който определя връзката междъ рязкото повишаване на броя на самоубийствата и предхождащото разпространение чрез медийте на новината за самоубийството на някоя известна личност.

^[1]Бурни устреми (на немски: Sturm und Drang) - течение в немската литература, развило се от около 1767 до около 1785 г., наричано още „епоха на гения” поради възхвалата на гения като „първообраз на висшия човек и творец”. Направлението получава названието си през 20-те години на XIX в. от едноименната трагедия на Фридрих Максимилиан Клингер, в която са представени бурните устреми на едно младо поколение към емоционална освободеност и творческо себеосъществяване и може да бъде отнесено към европейския предромантизъм.