20.
Просвещение.Философски
предпоставки на романното творчество през епохата на Просвещението. Разбирането на просвещенската мисъл за
човешката природа (опозицията между “естествен човек” и “социален човек”) и за
ролята на разума (по И. Кант). Общи характеристики на просвещенския роман.
Европейското
Просвещение
-
политическа идеология, философия и
култура на епохата за разрушаване на феодализма и утвърждаване на капитализма в
Европа
-
хоронологически обхваща периода от
края на XVII век до началото на XIX век; „официална” дата за започване на Пр. някои посочват
1715 – годината, в която умира Луи XIV
-
терминът „просвещение” за първи път
употребяват Волтер и Хердер през 1784 година
-
основен лозунг – „Знанието е сила”
-
възниква първо в Англия и
разпространявайки се в други европейски държави, придобива своя национална
окраска и специфика
-
Хегел – Просвещението е рационалистическо
движение в областта на културния и духовния живот, отрицание на съществуващите
начини на управление, държавно устройство, идеология, право, съдопроизводство,
религия, изкуство и морал
Философията
на Просвещението
-
изоставяне на идеята за креационизма (че сътворението
на света е от Бог) – дейността и произведенията Ч. Дарвин – идеята за
еволюционизма;
-
отричане на вродените идеи и отчитане ролята на личния
опит, собствената активност и възпитанието;
-
виждане, че човешката природа се променя с възрастта;
-
религията трябва да е разумна и да помага за моралното
поведение на хората;
-
създаване на деизма – интелектуално движение, което
подкрепя емпиризма, толерантността и разумността на добродетелния начин на
живот;
-
интерпретация на човешките индивиди и общество от
противоположни позиции, но като цяло поддържане на емпиризма.
Просвещенската
мисъл
-
И.
Кант (1724-1804) – родоначалник на немската класическа философия;
поставя началото на диалектическия метод (доразвит от Хегел, Шелинг, Фихте);
развива учението логика
·
основна философска доктрина –
трансценденталния идеализъм
·
обявява се срещу догматизма на
умозрителната метафизика
·
съществуват „неща в себе си”, които действат върху сетивата и пораждат хаос на
усещанията (за пространство и време)
-
„разумът” (според Кант) – способността да се мисли с идеи (душа,
свят, Бог), надхвърлящи човешкия опит
·
разумът (както и чувствата) играе важна роля в човешкото
познание за света, като в ума съществуват предпоставки, които слагат отпечатък
върху опита;
·
познанието на подредения свят е възможно чрез допълнителната
дейност на сетивата и ума, не само чрез опита, който се дължи на сетивата, а
формата му се допълва от ума;
·
разумът действа извън границите на дова което човек е способен
да опознае;
·
до колкото могат да участват сетивата, дотолкова човек може да
се надява на познание;
·
светът, който познаваме, е свят на явления, човек не знае нищо
за нещата в себе си;
·
човешкият разум не е в състояние да отсъди за много неща, тъй
като не може да ги “обхване”; човек никога не може да има сетивен опит за
цялата действителност, от която той е само частица;
·
вярата в бог е постулат на практическия разум;
·
една от формите на интелекта (другата ф-ма е разсъдъкът)
-
„естествен човек”
·
човекът
на бъдещето е един homme de nature, който в едрия си смисъл е повторение,
възобновяване на някогашния
“естествен човек” – повторение в нравствен (не в исторически) план;
·
човек се ражда свободен да мисли
свободно, в синхрон със себе си и свободен да изразява мисълта си;той бива
окован от обществото
·
опровергава
„историческия оптимизъм” на рационализма и аргументирания чрез него буржоазен
позитивизъм във всичките му измерения
-
„социален човек”
·
да се възприема човек като гражданин, означава да се страда от
това антропологическо, хуманизиращо късогледство;
·
падналият социален човек не притежава други критерии за оценяване
на поведението си освен критериите, предписани от обществото – реалното може да
изглежда рационално, но само защото индивидът се е отдал на тази анонимна
инструменталност, позволявайки й да управлява неговото безмислещо съществуване;
-
през първите десетилетия на века
господства култът към разума и в последствие тържествува култът към чувствата („Възпитавайте
разума си! Възпитавайте чувствата си!”)
-> причина: рационалният подход към явленията в живота не
се оказва общовалиден и всеизчерпващ, постижимостта на идеала за хармония се
оказва илюзия
-
в
английското Просвещение по същество няма противоречие между разбирането за
разума и това за чувствата, както и между разбирането за природата и
цивилизацията
-
стремеж
да се примири "социалното" и "естественото", както и да се
види в "човешката природа" неразделно цяло от разум и чувства; герой на
Голдсмит: „забелязал съм, че ако човек притежава ум, той е надарен и с добро
сърце”
Просвещенският
роман
-
новият жанр на новото време;
-
характерни за жанра са: реализмът, емпиризмът
и историографията на индивида; в Англия и духът на комизма
-
английските писатели от XVIII в. имат съзнанието, че
създават нещо, качествено различно от съществувалото досега, и това съзнание
лежи в основата на стремежа им да го утвърдят и докажат предимствата му ->
тяхната свръхзаинтересованост и свръхзаангажираност с въпросите на романната
поетика - съзидателни у Дефо,
Ричардсън, Филдинг, пародийно-разрушителни
у Стърн и Голдсмит;
-
диктатор на литературния вкус в Англия по онова време д-р
Самюъл Джонсън: "да се изобразява
животът такъв, какъвто е, разнообразяван единствено от събития, ставащи
всекидневно в света, и подвластен на чувства и особености, действително присъщи
на хората" -> в л-рата навлиза всекидневният език;
-
Тилиард – „от Дефо
насетне епическото светоусещане се пренаглася от стихосложното изложение, до
неотдавна подходящо за него изразно средство, към прозаичния романс на средната
класа”;
-
налагащото се присъствие на думата „история” в заглавията на преобладаващата част от английските
романи от XVIII в. - "Клариса. Историята на една млада дама",
"Историята на приключенията на Джоузеф Андрюз и неговия приятел Абрахам
Адамс", "Историята на Том Джоунс" и пр.;
-
новият тип повествование сякаш би бил безпомощен да
завоюва позиции и авторите му се притичват на помощ, оформяйки го като дневник,
пътепис, мемоари, поредица от писма, и включвайки го по този начин в реалността
на всекидневието;
-
"комически епос в проза" – утвърждава го Хенри
Филдинг; означава трагедия с обратен знак (в която героят изпада до възможно
най-долното стъпало, за да бъде сполетян отново от щастието и успеха); не е
нито комедия, нито трагедия, нито епос (не възпява и не е в стихове); идеята за
„смехотворното” – изобличаването на порока и глупостта -> дидактична задача;
-
философско-етическата проблематика на времето пронизва
цялата литература на Просвещението, но преди всичко романа като особено гъвкава
структура;
No comments:
Post a Comment