2. Омиров епос. Основни конститутивни черти на епоса (по М. Бахтин)

2. Омиров епос. Основни конститутивни черти на епоса (по М. Бахтин)

Най-стари от запазените паметници на гръцката литература са две големи поеми, Илиада” и “Одисея”, за автор на които античността смятала Омир. За времето на възникването на“Илиадата” и “Одисеята” и за условията, в които те били създадени, не са запазени преки исторически свидетелства и съвкупността на проблемите, свързани с тези поеми, образува сложния и съвсем още  неразрешен “Омиров въпрос”.

Омировите поеми са класически образец на епопея, т.е. на голяма епична поема, създавана въз основа на фолклорното песенно творчество. Омировото изкуство по своята насока е реалистично, но това е стихиен, примитивен реализъм. Докато фолклорната песен обикновено съсредоточава вниманието си върху малък брой действащи лица, често пъти бледо характеризирани. Омировите поеми разгръщат обширна галерия от индивидуални характери. Въпреки многобройността на описаните фигури Омировите характери не се повтарят. Надменният Агамемнон, простодушният и смел Аякс, малко нерешителният Менелай, пламенният Диомед, наученият от опита Нестор, хитрият Одисей, дълбоко и остро съзнаващият и осенен от трагизма на своята “краткотрайност” Ахил, лекомисленият хубавец Парис, твърдият защитник на родния си град и нежен баща на семейство Хектор, обремененият от годините и от несгодите добър старец Приам– всеки един от тези герои на “Илиадата” има свой релефно очертан образ. Също такова разнообразие виждаме в “Одисеята”, където дори буйните “женихи” получават индивидуализирани характеристики. Индивидуализацията се простира и върху женските фигури. Обаче въпреки цялото разнообразие на индивидуалните характери действащите лица на гръцкия епос не се противопоставят сами на обществото, остават в рамките на колективната етика. Военната доблест, която дава слава и богатство, твърдостта и самообладанието, мъдростта в съветите и изкуството в речите, възпитаността в отношенията с хората и почитането на боговете – всички тези идеали на родовата аристокрация са непоколебими за Омировите герои, като предизвикват между тях постоянно съревнование.

Обаче въпреки цялата жизненост и човечност на Омировите образи, те са статични и за тях е недостъпно вътрешното развитие. Характерът на героя е твърдо фиксиран в малкото основни черти и е показан в действие, но в хода на това действие той не се променя. Анализ на вътрешните преживявания ние не намираме в гръцкия епос. Когато героят е обзет от противоречиви чувства и най-после взема решение, поетът още не може да мотивира това решение. Характерен образец на това може да ни даде сцената в І песен на“Илиадата”, когато разгневеният Ахил се двоуми да извади ли меча и да убие Агамемнон, или да се сдържи. Той вече изтегля меча, но след това го слага обратно в ножницата. За да мотивира смяната на настроения, поетът има нужда от “божествената” намеса: на Ахил невидимо се явява богинята Атина и го подбужда към спокойствие. Преживяванията на героите са прости и наивни- както по съдържание, така и по начин на изразяването им, и художествената яркост на Омировите образци е неразривно свързана с техните примитивни черти.

Като показва многобройни образи в разни положения и съчетания, Омировият епос стига до твърде широк обхват на действителността. Многообразната действителност, отразена в епоса, е изобразена с извънредно голяма нагледност, но и в тая нагледност има нещо много примитивно. Тя се постига в значителна степен с това, че художникът навлиза изцяло в обрисуването на подробностите, независимо от тяхното значение за цялото. В поемите се описват с извънредно голяма подробност различните предмети. В Омировото повествование липсва перспектива. Универсалността на изображението се създава благодарение изобилието на епизодите и дребните сцени, но те забавят развитието на действието и релефната обработка на частите затулва общото движение на цялото.

Любопитен остатък от примитивния начин на разказа е и тъй нареченият “закон за хронологичната несъвместимост”: две събития, които по същество трябва да стават едновременно, се излагат не като успоредни, а като такива, които стават последователно във времето, едно след друго. След като завършва едното събитие, разказвачът не се връща назад, а минава към второто събитие така, сякаш онова, за което се разказва по-късно, е трябвало да стане и по-късно. Развоят на сюжета се определя от необходимостта, която лежи вън от характера на изобразяваните герои, от волята на боговете, от “съдбата”. За Омировото третиране на боговете са характерни обаче две обстоятелства: боговете на Омир са много по-очовечени, отколкото това е било в действителната гръцка религия, където още се запазвал култът на фетишите, почитането на животните и т.п.; на тях е приписан напълно не само човешки образ, но и човешки страсти и епосът индивидуализира божеските характери също тъй ярко, както и човешките. Второ, боговете са надарени - особено в “Илиадата”– с многобройни отрицателни черти: те са дребнави,капризни,жестоки, несправедливи. В обноските помежду си боговете са много по-груби, отколкото хората. На Олимп постоянно стават свади и Зевс често пъти се заканва на Хера и на другите опърничави богове, че ще ги набие. “Илиадата” не създава никакви илюзии за “благост” на божественото управление на света.

Митологичният характер на епоса не е случаен. За античния човек митът е сферата на образцовото, на типичното, първообраз на действителността. Съответно на възвишеността на тая сфера епосът се отличава с тържественост на стила, забелязана още от античната критика. В стила на поемите са се запазили много елементи, които възлизат към песенния, полуимпровизационен стадий на развитието на епоса. Към  тях спадат т.н. типични места, които се повтарят всеки път, когато повествованието стига до определена точка в описанието на някой бой, пиршество, плаване на кораб и др., например типичното описание на пиршеството.

Типична е честата употреба на епитети и повторения. Омировитеср сравнения разгъват цели картини, независими от хода на разказа и излизащи далеч навън от рамките на онзи образ, който е послужил като повод за сравнението.

Характерното за епоса бавно, подробно изложение, изпъстрено с повтарящи се епитети и формули, образува тъй наречената “епична широта”. Обаче наред с това забавено изложение у Омир срещаме и сбит разказ, и бързо темпо. Разказът за митологическото минало, който претендира за историческа достоверност, се води в безличен тон. Личността на певеца се заличава пред “знанието”,полу чено “от музата”.

Думите на героите, диалозите или монолозите, са един от най-честите похвати за характеристика в Омировия епос и техниката на техния строеж достига твърде високо равнище. Античната критика виждала в лицето на Омир предвестник на по-късната наука за красноречието – реториката. С особена известност се ползвали речите и сцените от пратеничеството при Ахил.

Омировите поеми са народни поеми не само в смисъл, че всичките им корени се крият в гръцкия фолклор. В своите образи те въплътяват най-ценните черти на гръцкия народ, които са определили неговата изключителна роля в историята на културата.