17. Образцовата антична трагедия и филмът “Страсти Христови” на М. Гибсън.

17. Образцовата антична трагедия и филмът “Страсти Христови” на М. Гибсън.

Сюжетът на трагедията “Антигона”(около442 г.) се отнася към тиванския цикъл и е едно непосредствено продължение на мита за войната на “Седемте срещу Тива” и за двубоя между Етеокъл и Полинейк. След  загиването на двамата братя новият управител на Тива Креон погребал Етеокъл с подобаващите му почести, а тялото на Полинейк, който потеглил на война срещу Тива, забранил да бъде заровено, като заплашил нарушителите на тази негова заповед със смърт. Сестрата на загиналите Антигона нарушила забраната и погребала Полинейк. Софокъл разработил този сюжет от гледна точка на конфликта между човешките закони и “неписаните закони” на религията и морала. Този въпрос бил актуален: защитниците на полисните традиции смятали “неписаните закони” за “богоустановени” и ненарушими в противоположност на изменчивите закони на хората.

В пролога на трагедията Антигона съобщава на своята сестра Исмена за запрещението на Креон и за своето намерение да погребе брат си въпреки забраната. Драмите на Софокъл обикновено са построени по такъв начин, че героят още от първите сцени излиза с твърдо решение, с план за действие, който определя целия по-нататъшен ход на пиесата. За тази експозиционна цел служат пролозите. Прологът на “Антигона” съдържа и една друга черта, която се среща твърде често у Софокъл, именно противопоставяне на суровите и меките характери: на непреклонната Антигона се противопоставя боязливата Исмена, която съчувства на сестра си, но не се решава да действа заедно с нея. Антигона привежда своя план в изпълнение; тя покрива тялото на Полинейк с тънък слой земя, т.е. извършва символично погребение, което според гръцките представи било достатъчно за успокоение душата на умрелия. Креон едва успял да изложи пред хора на тиванските старци програмата на своето управление и ето узнава, че неговата заповед е нарушена. Креон съзира в това интриги на ония, които били недоволни от неговата власт, но в следващата сцена вече довеждат Антигона, заловена по време на нейното повторно отиване при трупа на Полинейк. Антигона защищава уверено правотата на своята постъпка, като се позовава на кръвния дълг и на нерушимостта на божествените закони. Исмена е готова да признае, че е съучастница в престъплението и да сподели съдбата на сестра си. Напразно Хемон, синът на Креон и годеник на Антигона, се старае да убеди баща си, че моралното съчувствие на тиванския народ е на страната на Антигона. Креон я осъжда на смърт чрез зазиждане в каменен гроб. За последен път Антигона минава пред зрителите, когато стражата я отвежда към мястото на нейната смърт; тя извършва сама надгробното оплакване над себе си, но остава убедена, че е постъпила благочестиво. Това е най-високата точка в развитието на трагедията, а след това настъпва преломът. Слепият гадател Тирезий съобщава на Креон, че боговете са разгневени от неговото поведение, и му предрича ужасни бедствия. Съпротивата на Креон най-сетне е сломена; той тръгва да погребе Полинейк, а след това да освободи Антигона. Но вече е късно. От съобщенията, които вестителят прави на хора и на жената на Креон– Евридика, ние узнаваме, че Антигона се е обесила в гроба, а Хемон пред очите на баща си пронизал тялото си с меч до тялото на своята годеница. А когато смазаният от скръб Креон се връща с трупа на Хемон, той узнава за едно ново нещастие: Евридика се лишила от живот, проклинайки мъжа си като детеубиец. Хорът приключва трагедията с кратката сентенция, че боговете не оставят безбожието неотмъстено. Божествената справедливост по такъв начин тържествува, обаче тя тържествува в естествения ход на драматичното действие, без каквото и да е пряко участие на божествените сили. Героите на “Антигона” са хора с ярко изразена индивидуалност и тяхното поведение е всецяло обусловено от личните им качества. Движещите сили на трагедията у Софокъл са човешките характери. Обаче подбудите от субективно естество, например любовта на Хемон към Антигона, заемат второстепенно място. В отношението на Антигона и Исмена към сестринския дълг, в това, как Креон разбира и изпълнява своите длъжности на управник, се разкрива индивидуалният характер на всяка една от тези фигури.

В “Антигона” хорът не играе някаква особена роля, обаче неговите песни не се отделят от хода на действието и повече или по-малко имат допир с положенията в драмата. Особено интересен е първият стазим, в който се прославя силата и изобретателността на човешкия разум, покоряващ природата и организиращ обществения живот. Хорът завършва с предупреждение; силата на разума влече човека както към добро, така и към зло. Тази песен на хора, която е извънредно характерна за целия мироглед на Софокъл, представя един вид авторски коментар към трагедията, като разяснява позицията на поета по въпроса за стълкновението между"божествения” и човешкия закон.

Гибелта на Антигона и нещастната съдба на Креон са следствие на едностранчивото им поведение. Според друго тълкуване на трагедията Софокъл всецяло стои на страната на Антигона. Героинята съзнателно избира път, който я води към гибел, и поетът одобрява този избор, показвайки как смъртта на Антигона става нейна победа и влече след себе си поражението на Креон. Това тълкуване съответства повече на мирогледните принципи на Софокъл.

Страстите Христови е филм за последните дванадесет часа от живота на Исус Христос преди около 2000 години. Филмът започва в Гетсиманската градина, където Исус отива да се моли след Последната вечеря с Неговите ученици. Исус скоро е арестуван в градината, след като е бил предаден от Юда Искариотски и върнат в Ерусалим, където фарисейските водачи се изправят пред Него с обвинения за богохулство. Той е осъден на смърт от религиозните водачи.
След това Исус Христос е заведен при Пилат, римския управител на Палестина. Пилат имал право на последно решение - дали да разпъне Исус на кръст, или да го освободи. Политическата кариера на Пилат е в опасност през това време и той не желае конфликти повече. Отказът да позволи на религиозните водачи да разпънат Христос би му причинил огромен проблем. Пилат прехвърля решението на цар Ирод. Обаче, Ирод връща Исус на Пилат, който дава право на тълпата да избере да освободи Исус или престъпника Варава. Тълпата избира да освободи Варава и осъжда Исус на смърт.

Страстите Христови продължава като Исус е предаден на римските войници, които ожесточено го бият. След това е върнат на Пилат, който го представя на тълпата, надявайки се, че това е било достатъчно за наказание. Пилат измива ръцете си от дилемата и нарежда на хората си да направят с Исус онова, което тълпата иска.
Дават кръста на Исус и му нареждат да го носи по улиците на Ерусалим към хълма Голгота. Там, той е прикован с пирони за кръста и осъзнава, че Неговият Небесен Баща се е отвърнал от него поради греха на света, който взел на себе си. След часове на мъки, Христос заявява, „Свърши се” и след това „В Твоите ръце предавам духа Си.” В момента на смъртта на Исус се случва голямо земетресение, дебелата завеса на храма се раздира от горе до долу и се появява тъмнина на земята за три часа. Три дни по-късно Исус Христос възкръсва от смъртта, побеждавайки греха и смъртта и прокарвайки единствения път, по който човечеството може да бъде помирено с Бог Отец.

Христос е бил готов да отиде на кръста, да поеме всички унижения, невероятна болка и страдание и най-вече греха на цялата човешка раса - минал, настоящ и бъдещ – върху себе си. Той бил готов сам да бъде отделен от баща си, Бог, когато понесе всеобщите грехове.