17. Жанрови тенденции

Тема 17
Жанрови тенденции във Възрожденската л-ра 

Най – раните прояви на възприетите в Новата л-ра жанрове се откриват още в края на 17в. наред със сборниците с религиозна книжнина се издават и исторически съчинения, кратки разкази и поучителни диалози. Значително място заема и епистоларната книжнина.
От всички тях най – голям е интересът към историческите четива. Историографията поставя началото на много модерни жанрове. Тя е свързана с националното пробуждане и представя идеологическата програма на Възраждането. В нея са заложени основните възрожденски тенденции – романтичното преклонение към нашето минало към езика, държавата, културата; стремежът да се осмисли настоящето и логиката на неговите събития, както и промяната на обществения светоглед. Макар, че се стремят да докажат истинността на събитията възрожденските историографи не винаги робуват към точността.
Интересът към личността (като конкретен индивид) довежда до появата на друг жанр, първите по – ярки свидетелства за него откриваме още в съчиненията на Петър Парчевич (18в). Но най – ярката творба от този жанр – автобиографията. Това е 2-я жанр първите по – ярки свидетелства за него откриваме още в съчиненията на Петър Парчевич (17в) и Партений Павлович (18в). Но най – ярката творба от този жанр е житието на С. Врачански вероятно създадено през 1805г. Всъщност в автобиографията откриваме елементи от други жанрове – най – често от епистоларния и пътеписния.
За начало на стихотворните жанрове можем да говорим още от края на 18в. но в чистия си жанров вид такива творби се появяват по – скоро в началото на 18в. Такива творби са създадени от Д. Попски, Георги Пежакоко, Неофит Рилски. За истинската Ново бг. поезия обаче можем да говорим чак в връзка с името на Найден Геров – през 1845г. той публикува поемата си „Стоян и Рада” пише също лирически песни и елегии. Последователите му усвояват и др. лиро-епичеки жанрове: балада, ода, сатира сонет, сред най –  талантливи велики поети са Д. Чинтулов, П. Славейков, Н. Козлев, Григор Парничев, Райко Жинзифов, Христо Ботев. В поезията започват да се изявяват дори и жени поетеси: Станка – Николица, Спачо – Еленина, и Елена Мутева. Появява се дори интимна лирика (Н. Геров и П. Славейков); силно разпространение добива и революционната поезия (Добри Чинтулов, Г. Раковски) за нуждите на училището се създават специални детски стихотворения с поучителен характер. Тези най-ранни творби все още не носят знака на високата художественост.
Жанровете на белетристиката се налагат чак през 60 – те години на 19в. В това отношение се възприема за начало Каравеловата творба „Войвода”. По същото време излиза и „Нещастна фамилия” на Васил Друмев, по късно и „Изгубена Станка” на Илия Блъсков. Важно е че БГ белетристиката се развива успоредно с засиленото превеждане и побългаряването на много други чужди повести и разкази.
Обикновено разказът е съсредоточен в/у живота на една фамилия и така навлизат много картини, описващи националния бит, нрави и обичай. Реалистичното изображение преобладава, психологически елементи се срещат, а героите участващи в събитията са рязко разграничени на положителни и отрицателни като се използва принципа на черно – бялото контрастиране.

Утвърждават се и други жанрове, които имат по-силно изразена фактологичност: пътепис, епистолария, очерк.
Поради това науката гледа на тях като на документи. Някои от тези текстове надхвърлят рамките на традиционното писмо. Например на писмо автобиография напомнят текстовете на Парчевич до И. Иванов. Др. писма се доближават до пътеписа има много такива в ръкописния архив на Н. Геров. Писмото много бързо се утвърждава като популярна форма за размяна на информация и контакти м/у хората налагащо се през Възраждането. Да се отпечатват дори и специални ръководства за това как да се пишат писма.
Утвърждаването на жанра пътепис става с публикуването във Възрожденския периодичен печат впечатления на И. Богоров за бита, нравите, обичайте, облеклото, икономиката и географското разположение на посетени от него БГ селища.
Богоров събира впечатленията си от посетени от него селища и ги издава в самостоятелна книга под заглавие „Няколко дена разходка по БГ места” елементи на пътеписни творби можем да открием също и в съчиненията на Найден Геров. Общото за всички пътеписи от епохата е, че съчетават от една страна желанието на автора да отрази точно и безпристрастно фактите, които наблюдава, но от др. страна да изрази и възторженото си отношение към красивото в природата и достойното в човешкото поведение или критичното си отношение от забелязани недостатъци.
Що се отнася до очерка трябва да се отбележи, че възрожденските книжовници разбират това понятие преди всичко като документи за достоверност. Любен Каравелов назовава повестта си „Българи от старо време” очерк като с това иска да подскаже на читателя, че разказаното вътре в нея е правдиво отношение на действителността в чистия публицистичен смисъл на думата, очерци можем да намерим само в публицистиката на Хр. Ботев. Такава творба е „Примери от турското правосъдие”.
През 40 – те год. ма 19в. се появява вече и периодичния печат. Само в рамките на 35г. след това, т.е. до Освобождението у нас излизат 75 вестника и 31 списания. Интензивния живот който има периодиката, утвърждава и няколко публицистични жанра във Възрожденската книжовност. Още в първото БГ списание „Любословие” (1842г.) на Константин Фотинов и в първия БГ вестник „БГ орел” (1846г.) на Иван Богоров се утвърждават публицистичните жанрове статия и рецензия . През 50 – те години П. Славейков утвърждава и фейлетона . Тези три жанра постепенно започват да се профилират според тематиката си (поетическа, стопанска, културна) или според аудиторията според която са предназначени (за възрастни и деца) истински разцвет Възрожденската журналистика достига през 70 – те години. За него допринасят автори като П. Славейков, Ал. Екзарх, Добри Войников, Г. Раковски, Хр. Ботев. Най – дълго издавания в-к е „Цариградски вестник” (1848 – 1862г.). Неговите първи редактори са И. Богоров и Ал. Екзарх. С в-к. „Гайда” (1863г.) Славейков поставя началото и на хумористичните вестници. В-к „Дунавски лебед” (1860г. Раковски) е началото на революционната преса, чието продължение са Ботевите вестници „Дума на БГ емигранти”, „Знаме” и „Нова България” и Каравеловите „Свобода” и „Независимост”. Проблемите на църковната борба са водеща тема на Славейковия в-к „Македония” (1867г.). Проблемите на образованието и културата се разглеждат в в-к „БГ книжици” (1858г.) Издава се дори и в-к на БГ студенти учещи в Москва. Той се нарича „Братски труд” (1859 – 1861г.). Във всички тези периодични издания освен статии, фейлетони и рецензии се поместваи и други литературни и публицистични жанрове: анекдоти, гатанки, сценични диалози, дори и информационни бележки за разписание на влакове, параходи, цени на билети и пощенски услуги. Това показва, че Възрожденския вестникар се стреми да предложи на читателя най-разнообразна информация която може да му бъде полезна във всички области на живота.
През епохата се утвърждава жанра литературна критика. Такива текстове се откриват както в периодичния печат, така и в рамките на предговори или послеслови към всички учебници или художествени творби. С литературната критика се занимават самите автори на ВЛ-ра като влизат в ролята на оценители и коментатори на книгите на своите съвременници. Такива са Славейков, Войноков, Каравелов, Ботев. Появява се дори и книжовник, който изцяло посвещава усилията си на литературната критика – Нешо Бончев. Обикновено материалите им са критично настроени, и засягат както проблеми на формата, така и на съдържанието на текстовете. Преди всичко обаче се коментира гражданската и политическата позиция на съответния автор, както и до колко неговите идеи са полезни с оглед обществените потребности на времето.