13. “Орестия” на Есхил. Отношение между частите на трилогията. Мотивация за действието на героите, ролята на “хюбриса” и родовото проклятие в развитието на сюжета. „Дебатът” между различните гледни точки за щастието. Морално-правният казус в творбата и неговото разрешаване.

13. “Орестия” на Есхил. Отношение между частите на трилогията. Мотивация за действието на героите, ролята на “хюбриса” и  родовото проклятие в развитието на сюжета. „Дебатът” между различните гледни точки за щастието. Морално-правният казус в творбата и неговото разрешаване.  

Най-късното произведение на Есхил, "Орестия" (458 г. пр.н.е.) е посветено на проблема за трагичната съдба на рода. По драматическата си структура "Орестия" е много по-сложна от предишните трагедии; в нея е използван третият актьор, въведен от младия по това време Софокъл, и новото устройство на сцената – със задна декорация, която изобразява дворец, и с проскений. Сюжетът е съдбата на потомците на Атрей, над които тежи проклятието за ужасното престъпление на техния прадядо Атрей, който враждувал с брат си Тиест, убил децата му и нагостил Тиест с тяхното месо. Ето защо в рода на Атрей не се прекратяват тежките престъпления, породени от демона на отмъщението Аластор: синът на Атрей Агамемнон принася в жертва на боговете дъщеря си Ифигения, а жената на Агамемнон - Клитемнестра - убива мъжа си с помощта на Егист, останалия жив син на Тиест; синът на Агамемнон - Орест - отмъщава за баща си, като убива майка си и Егист. Делфийската религия възприема мита за Орест, като му придава съответен финал за слава на делфийския боф - след като убил майка си, Орест бил "очистен" от Аполон; благодарение на тази божествена намеса, родовото проклятие загубва силата си и се прекъсва веригата от престъпления.

Първата част от трилогията е наречена "Агамемнон". Тук се представя престъплението на Клитемнестра. Действието на трагедията се развива в Аргос, пред двореца на Агамемнон, и започва в момента, когато огньовете, запалени по планинските върхове на Гърция, възвестяват за падането на Троя. Цялото изкуство на поета има за цел още от самото начало на трагедията да създаде настроение на приближаващата се неотразима беда и всяка нова радостна вест за връщането на Агамемнон предизвиква нарастване на тревогата. Двусмислените думи и тъмни загатвания на Клитемнестра предвещават нещо лошо, хорът на аргоските старци пее мрачни песни за отмъстителното божество, за принасянето на Ифигения в жертва, победното ликуване прераства в скръбно и гневно изобразяване на ужасите на Троянския поход, в който елинската войска загивала за една чужда жена поради личното оскърбление на Менелай и Агамемнон. Дори глашатаят, който съобщава за приближаването на царя и се явява в града като добър вестител, е принуден да донесе тъжната вест за катастрофата, която сполетяла голяма част от завръщащата се гръцка флота. Хорът се отдава на размишления - че престъплението неизбежно ражда нови престъпления, а Правдата предпочита да свети в опустошените колиби, като извръща поглед от богатите. И сякаш в отговор на тези мисли на хора, който тук изразява убежденията на самия Есхил, Агамемнон потегля на своята победна колесница и влиза в дома, за да се срещне лице в лице със съдбата си. Зловещата атмосфера достига върха на напрегнатостта в сцената с видението на пленената троянска пророчица Касандра. През нейните очи минава и старото злодеяние на Атрей, и подготвящото се в дома убийство на Агамемнон, когото жена му убива в банята, като го удря с брадва, и нейната собствена гибел. Най-сетне от вътрешността на дома се раздава предсмъртният вик на Агамемнон. Отсега нататък Клитемнестра и нейният любовник ще царуват в Аргос, но хорът отказва да го признае, като ги заплашва със скорошното отмъщение на Орест. Така завършва първата част на трилогията. Идеята за проклятието, което се предава по наследство се е запазила тук в пълната си сила, но то действа чрез съзнателната воля на хората.

Втората драма от трилогията е "Хоефори" ("Приносителки на възлияния"). Орест, който е израснал в чужбина, се завръща в Аргос, за да отмъсти по заповед на Аполоновия оракул за смъртта на Агамемнон. Настъпва моралният конфликт: дългът да отмъсти за баща си изисква ново ужасно престъпление - убийството на собствената му майка. Началото на трагедията се разиграва на гроба на Агамемнон - там Орест среща своята скърбяща сестра Електра и хора от робини, които са изпратени тук от Клитемнестра, за да извършат възлияния на гроба, тъй като тя била изплашена от мрачно съновидение. Идва сцената на "познаването" - Електра познава в лицето на чужденеца своя брат. Срещата със сестра му, оплакванията и заклинанията на гроба на баща му, съобщението за съня на Клитемнестра, всичко това укрепва решителността на Орест. Прониквайки в двореца, преоблечен като чужденец, който съобщава за смъртта на Орест, той убива най-напред Егист, а след това и Клитемнестра. Волята на Аполон е изпълнена, но след убийството на майка си Орест е обзет от безумие и побягва, преследван от Ериниите (богините на отмъщението).

Заключителната трагедия "Евмениди" изобразява борбата между боговете заради Орест. Ериниите - старите богини се сблъскват с младите богове Атина и Аполон. Есхил отхвърля делфийския вариант на мита, според който Аполон "очиства" Орест от греха и по този начин го спасява. Застъпничеството на Аполон не е достатъчно за Есхил. Първата част на трагедията представя Ериниите, които заплашват Орест в самото делфийско светилище. След това действието се пренася в Атина. Двете страни се обръщат към богинята Атина. Но докато Ериниите, които въплащават родовия принцип на кръвно отмъщение, искат безусловно отмъщение за убийството без каквото и да било разглеждане на делото, Атина като покровителка на демократичната държавност повдига въпроса за мотивите на убийството и смята съдебния процес за необходим. Тя учредява съда на заклетите съдии, в чийто състав влизат най-добрите атински граждани, а самата тя председателства този съд. Ериниите обвиняват Орест, а Аполон се явява като негов защитник. Съдебният спор е представен като борба между принципите на бащиното и майчиното право. Целият предмет на спора се формулира сбито в разискванията, които се развиват между Орест и Ериниите. Орест се позовава на това, че Клитемнестра е извършила двойно злодеяние, като е убила своя съпруг и заедно с това и неговия баща. Убийството на човек, който не се намира в кръвно родство, дори и тогава, когато той е мъж на жената, която го е убила, може да бъде изкупено, тъй като то не засяга никак Ериниите; тяхната работа е да преследват убийствата, извършени само между кръвни роднини, и в такъв случай според майчиното право най-тежкото и с нищо неизкупимо е убийството на майката. Аполон възразява на Ериниите и подчертава значението на родството по бащина линия и светостта на брачните връзки. Гласовете на съдиите се разделят поравно, на две, при което Атина дава гласа си за оправдаването на Орест. По този начин Орест е оправдан; Атина превръща установената от нея съдебна колегия в постоянно съдълище по дела за пролята кръв, а в чест на Ериниите в Атина се учредява техен култ и старинните богини на майчиното право отсега нататък ще се почитат опд името "Евмениди", "благосклонни богини", дарителки на плодородие. Бащиното право одържа победа над майчиното, "боговете от по-младо поколение", както ги наричат самите Еринии побеждават Ериниите и накрая последните също се съгласяват да заемат новия пост в служба на новия ред на нещата. С учредяването на ареопага (учреденият от Атина съд) се отменя кръвното отмъщение и край на него поставя не религиозното прочистване, което се изисквало от делфийската религия, а организирането на съда.

Запазените трагедии ни позволяват да набележим три етапа в творчеството на Есхил, които едновременно с това са етапите на оформянето на трагедията като драматичен жанр. За ранните пиеси (“Молителките”, “Персите”) са характерни преобладаването на хоровите партии, малкото използване на втория актьор, слабото развитие на диалога и отвлечеността на образите. Към средния период се отнасят произведения като например “Седемте срещу Тива” и “Прикованият Прометей”. Тук се проявява централният образ на героя, охарактеризиран с няколко основни черти; освен това диалогът се развива повече и се създават пролозите; по-очертани стават и образите на епизодичните фигури(“Прометей”). Третият етап е представен чрез “Орестията”–с нейната по-сложна композиция, нарастването на драматизма, многобройните второстепенни образи и използването на трима актьори.

Рисувайки неизменно победата на прогресивните принципи в морала, правото и държавното устройство, Есхил отразявал основните исторически тенденции на своето време. В неговите трагедии се изобразявали борбата и смяната на политическите и моралните системи; неговите действащи лица са представители на нравствените и дори на космическите сили. Съдбата и страданията на индивида интересуват Есхил само като звено в голямата историческа верига на съдбата на целия род или държава, която той най-често развива в свързана трилогия и довежда до жизнеутвърждаващ, оптимистичен край. Поетът никога не се стреми към задълбочена индивидуална характеристика; централните образи на героите, които се появяват в неговите късни произведения, не са сложни, но затова пък се отличават с огромна сила. Не е сложен и драматичният строеж на пиесите. Трагедията се съсредоточава околоедна ситуация, едно събитие, което е предназначено да разтърси зрителя. Много от похватите на Есхил още наскоро след смъртта му изглеждали архаични и слабодраматични; към тях спада например нямата скръб,продължителното мълчание на действащите лица.