12. Есхил.
Ролята му за утвърждаване облика на трагедията по отношение на „подражаваното”
действие. Ролята на хора., актьорите, стила и т.н.
Есхил е роден в 525 г. пр. н. е. в атическото
градче Елевзин, прочуто с т. нар. Елевзински мистерии1. С аристократичния
произход на поета се обяснява недоволството му от крайностите на атинската
демокрация в средата на V в. пр. н. е. Може би
поради това той напуска родната Атина и прекарва последните години от живота си
в Сицилия в двора на сиракузкия тиран Хиерон. Там е и неговият гроб. В епитафа
си, който сам съчинява приживе, Есхил споменава за участието си в сраженията
при Маратон и Саламин срещу персите, но нищо за своето драматическо творчество.
Това е показателно. Поетът се чувства преди всичко гражданин на своята родина,
воин бранител на нейната свобода, а драматическото си творчество цени,
доколкото е общественополезно.
Есхил е автор на близо 90 драматически
произведения- трагедии и сатирни драми, приживе е отличаван 13 пъти с театрална
награда.Изцяло до нас са достигнали само
7 от трагедиите му, а от останалите притежаваме
фрагменти и заглавия на повече от 75 пиеси. Запазени са: „Персите”, ”Седемте
срещу Тива”, „Агамемнон”, Хоефори”, „Евмениди”,”Молителките”,”Прикованият
Прометей”. Повечето от сюжети те си Есхил черпи от епоса, а елементите на традиционния светоглед се препитат със
съвремието.
По
времето на старогръцките поети – драматурзи трагедията не е литература, тя е
политика!!!
Функцията
й е да въздейства върху гражданите на Атина чрез възможността за идентификация
с героите, които са представяни на живо пред тях. Тиранинът Пизистрат строи
театри и заплаща на гражданите на Атина да гледат театрални представления,
защото театърът е политически инструмент, чрез който се обговарят обществени
проблеми.
Доказателство
за политическата роля на трагедията е един случай с поета Фриних - победител в
театрални състезания преди Есхил да се появи на хоризонта, но и далеч след
Пизистрат, (състезанията между трагиците са въведени около 500 г. пр. Хр.). В
494 г. пр. Хр. Фриних разплаква публиката с трагедията си "Превземането на
Милет". За това му бива наложена парична глоба (поставянето на една
трагедия в онова време може да бъде сравнено с продукцията на холивудски епос
от типа на "Гладиатор". С парите за декорите и актьорите може да бъде
оборудван един боен кораб от клас "триера"). В тази трагедия той
представя ужасното зрелище на превзетия от персите град Милет. (Милет е един от
двата огромни като територия, жители и значение гръцки градове в Мала Азия)
Фриних си поставя задача да мотивира атиняните за участие в Гръко-персийски
войни, но вместо това с трагедията си той ги отчаяйва, внушавайки им слабост.
Есхил
винаги поставя трагедии с политическо звучене. За да защити тезата си, че
Ареопагът (свещеният съд) трябва да бъде запазен в момент, когато демокрацията
изисква други начини за въздаване на гражданска справедливост, Есхил написва
трилогията "Орестия". Чрез нея се противопоставя на превръщането на
Атина в имперски град, тръгвайки от нравствения принцип, че богатството разваля
хората.
Трагедиите
на Есхил не са пряка агитация. За такава деградация на театралното действие е
още рано. В "Орестия" далеч по-важно от политическите намеци е да се
напомни на зрителите, че всичко трябва да се мери с нравствените критерии,
които винаги се търсят в миналото. И днес когато се говори за политика, се
намесва категорията морал. Но ако днес това са предизборни трикове - модерната
държава е рационална и моралът няма нищо общо с реалната политика, за Есхил не
е така.
Ако
трябва да се обобщи какво е основното послание на Есхиловата трагедия, това е
идеята за Съдбата. Есхил постоянно напомня на атиняните, че дори безсмъртните
богове са безсилни пред Съдбата. На фона на голямото време на боговете човеците
-еднодневки трябва да знаят мястото си. И все пак - единоборството на човека
със Съдбата, единоборство смело, но предрешено, е една от главните теми на
старогръцката драма изобщо. Защото в живота на античния човек сляпата
случайност играе решаваща роля, а механизмите на битието изглеждат непознаваеми
и неподвластни на волята и разума. Не бива да забравяме, че гърците от онова
време са хора склонни към анализ и рационално осмисляне на нещата. Те вярват в
силата на разума.
Идеята
за всемогъщата Съдба присъства и в "Прикованият Прометей", където
нищо не се случва, без да е предвидено от мойрите, които предат нишките на
живота. И Прометей, и Зевс се подчиняват на предписаното. Съдбата може да се
открие и във всички останали трагедии на Есхил. Трилогията "Едиподея"
(от която е запазена само последната част - "Седемте срещу Тива"),
поставена в една от щастливите години на атинската държава, напомня на гордите
с успехите си атиняни, че нищо не е вечно, че опасности дебнат отвсякъде, че не
бива да се предизвиква Съдбата.
Вината
на героя в старогръцката трагедия винаги е резултат от несъобразяване със
Съдбата. Престъпването на предначертаното, нарушаването на наследения ред е
хюбрис, светотатство. Защо в недостигналата до нас трета част на трилогията
Прометей се примирява и разкрива на Зевс тайната на неговото сваляне от власт?
Не от страх. Чрез страданието той е стигнал до знанието и е осъзнал
неразрушимите връзки, който спояват световния ред.
“Бащата
на трагедията “ - нововъведения
При
Есхил от тържествена оратория трагедията става драма
Есхил
отдалечава трагедията от епоса;
Драматургът
е майстор на стила – на мястото на Омировото сравнение коронясва метафората и
етимологията („Прометей обяснява на Йо, че когато стигне място през, което е
минала крава” – семантиката на топонима Босфор е „Крави брод”; протокът ще се
казва така, защото оттам ще мине Йо).
В
Есхиловите трагедии не могат да се срещнат истински характери (те присъстват в
трагедиите на Софокъл и Еврипид);
Герои
на Есхиловите трагедии са само богове, по-скоро стихии – Прометей се обръща към
Въздуха, Хефест и Прометей произхождат от огъня.; Океан и окианидите
произхождат от водата и въздуха, Хермес е цар на подземното царство; Йо е
свързана със земята.
Въвежда
машини за боговете и сенките от ада;
Въвежда
котурните – дървени обувки, които удължават актьорите и те се виждат по-добре
от целия амфитеатър;
Въвежда
втория актьор, който дава възможност за диалог, спор, конфликт, който да се
реши на сцената
Намалява
партиите на хора свежда ги до 12 души; увеличава ролята на диалога.
Разнообразява
танците и музиката.
За
първи път авторът не е актьор в пиесите си
създава
сцената срещу амфитеатъра, където е разположена публиката.
Установява
сценичните костюми - атинското гражданско облекло и облеклото на Дионисиевите
жребци; разкошът на костюмите отговаря на важното значение на трагедията;
специални костюми за отделен характер.
Въвежда
пищните декорации.
Всичко
е огромно в Есхиловите трагедии – актьорите ходят на много високи обувки –
котурни, носят внушителни маски. Представлението на една трилогия трае цял ден,
а в състезанието участват трима драматурзи. Тъй че съвсем като в народните приказки
атиняните "три дни яли, пили и се веселили".
В
“ Жабите “ Аристофан представя Есхил и Еврепид в спор за първенство и дава
палмата на победата на Есхил. Аристофан не признава Еврипид, защото двамата
много си приличат – признават само този (земния) свят – единият със смях,
другият с плач ( Аристотел).
Вековете
не се съобразяват с Аристофан. Скоро престават да разбират Есхил. Еврипид –
по-реален и психологичен, намира слушатели през цялата античност във всички
епохи на новото време.
Пантеизмът
и универсалният дух на Есхиловата драма остават неразбрани. Единствената
активна форма, живяла през епохата на Романтизма и Просвещението е трагедията
му „Прикованият Прометей”
Въпреки че разполагаме с текста само на седем
трагедии от Есхил и нищо не знаем за тяхната музикална и танцова постановка,
дори само от текста личи изключителната способност на поета да представя на
сцената съдбата на големи човешки маси, да оформя ритмично и образно
драматичното слово. Съдбата на трагическия герой в Есхиловите трагедии не се
разглежда отделно от съдбините на рода и народа, с които е свързан героят.
Нещо повече — по-скоро те са истинският герой в неговите трагедии. Есхил
развива своите сюжети около събитие, което засяга много хора. В „Седмината
срещу Тива" става дума за благото на цял град, в „Перси" — за цял
народ, в „Прикованият Прометей" — за цялото човечество. За разгръщането на
подобно събитие има нужда от повече време, за което именно се оказва подходяща
сюжетно свързаната трилогия. Добър пример дава Есхиловата трилогия
„Орестия" (с трите части „Агамемнон", „Хоефори",
„Евмениди"), единствената достигнала до нас. В края на Есхиловата трилогия
се утвърждава някаква справедливост, противоречията се примиряват,
колективното благо се постига, тържествуват хармонията и единението.
No comments:
Post a Comment