Периодичен печат
|
Периодичен печат. Началото на периодичния печат
поставя К. Фотинов с издаването на пробната книжка (1842) на списание
"Любословие" (1844-46). И. Богоров издава в
|
ПУБЛИЦИСТИКАТА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО - СЪСТОЯНИЕ И
РАЗВОЙ
„Литературата и периодичният печат на един
народ,
показват многостранно и непредубедено
неговото умствено и културно развитие”
Л. Каравелов
Днес понятията “публицист” и “журналист” са професионализирани.
През Възраждането е трудно почти невъзможно да ги свържем с определени
професии, образователен ценз или материални подбуди. Журналисти стават
книжовници и учители, дипломирани интелигенти като Друмев и самообразовани, но
високо надарени умове като Славейков. Те знаят, че “попрището на
вестникаря е от най-благородните, но в същото време от най-мъчните, от
най-трънливите и от най-неблагодарните”. (Сп. “Напредък”, бр. 13,
1874.)
Значение
Възрожденските вестници и списания -
независимо кога, къде и колко време излизат, разкриват специфични особености от
интересите, характера, психологията не само на своите редактори, но и на народа
в социалната и интелектуалната му разгледаност и в етническата му цялост. В тях
има публикации, свързани с нрави и обичаи, с манталитет и предпочитания, с
духовното, политическото битие на българина и на различни балкански и
европейски народи. Трудно почти невъзможно е да се напише историята на
литературата и културата, на педагогиката или философията ни през Възраждането,
без да се познава историята на периодичния ни печат през тази епоха. Тази
история е кратка, но съдържателна и интересна:
„Любословие” – първото българско списание
Първото българско периодично издание –
списание “Любословие” излиза през 1842 година. Негов редактор
и издател е Константин Фотинов – роден в Самоков около 1790
година. Просветител, създател на училищна литература, през 1828 година открива
частно училище в Смирна. Покрай учителствуването той съставя ръководства за
българските и гръцки училища. През 1842 година Фотинов предприема една
обиколка из България, за да търси спомоществователи за своето
“Любословие”. Сътрудници на Фотинов са били В. Априлов, Кръстевич и други
българи.
Пробният лист от “Любословие” излиза през 1842 година, едва през април 1844 година –
първият брой. Благодарение усилията на хаджи Рали Мавриди, Цариградски
търговец, родом от Шумен, списанието просъществува две години. (Годишната цена
на списанието е три “талари колонати”).
Пробният лист дава ясна представа за посоката,
в която ще се списва “Любословие”. Фотинов изтъква и необходимостта от
българско периодично издание, което да разпространява важни сведения и да
информира българите за обществените събития по света: “Почто другите
списания – пише Фотинов за книгите – издават се за веднаш и от
веднаш може да му земе човек сладостта, а това се подновува на секий месец и
има различни нови многообразни повести и разуми, които можат да наслаждават
человяка и да го подновуват на всегдашно любопитствование и расмотрение человеческих
дел и живение.”
§ Говори за невежеството на българите и според
Б. Пенев прекалява. – “Позив към българските четци”. – идеята за необходимостта
от просвета.
§ Статии от различен характер, които са образци
за характера на бъдещите издания. Напр.
·
1. Географски и етнографски сведения – “сцена из
японския живот”, две географски карти;
2. Съвети за земеделците;
3. “Повест за древнаго народа греческаго”;
4. Описание на слона – естествознание;
5. Статия за произхода на славянския народ.
Материалите, поместени за две години в
“Любословие” можем да разделим на:
1. Нравствено-религиозно съдържание –
например “Благонравие”;
2. С просветен характер – въпросът за образованието на жените“Жена
е с таквия умни (умствени) сили создана, каквото и мъж...”;
3. История и география – миналото на
славяните;
4. Земеделие и търговия;
5. Естествени науки – физика, химия,
практическа медицина, хигиена – за балони, за железний пут, пародвижните
махини;
6. Политическа хроника;
7. Художествено отдел – най-слабо
застъпен.
Първият български вестник “Българскый орелъ”
“Б¿лгарскый орелъ, извºстникъ гражданскй,
т¿рговскй и книжовенъ.
Бр. 1, 20 Априллiя 1846 пярвогодишенъ. Два
пяти мºсечно.”
Излиза през 1846 година. Негов
издател и редактор е Иван Ангреев Богоров - пурист –
“богоровщина”. В автобиографията си пише, че цял живот дирил философския камък
и неуспял да го намери; с вродения хумор на твърдите характери той спокойно
понася несполуките в живота си. Докато следва в Лайпциг Богоров по своя лична
инициатива започва издаването на вестник: “Опитах се да основа един
политически вестник, от когото издадох три броя по име Български орел
(автобиография).”
§ До сега са намерени само два броя от вестника.
§ “написан на чист народен език, също както се
хортува по всичките страни на бащинията ни”. ПРОГРАМАТА на вестника съдържа:
1. Граждански известия от всякъде –
Цариград, Турско, Влашко, Търция и близките славянски страни;
2. Учебен отдел – описание на чужди
места, страни и народи – европейските и славянски страни;
3. Устройството на образованието при
близките народи;
4. Търговски новини;
5. “Развеселителен отдел” – приказки,
басни, народни песни;
6. Преглед на новите български книги;
§ ще излиза два пъти в месеца;
§ годишна цена 52 гроша;
§ няма успех; дори след излизането на втори брой
не е записал нито един абонат – ПРИЧИНИ:
· не е успял да го популяризира;
· слабите връзки между Лайпциг и
България;
· българите нямат навик да се интересуват
от периодична литература.
„Цариградски вестник”
Името на Ив. Богоров е свързано с издаването
на “Цариградски вестник”, който просъществува най-дълго през Възраждането.
Богоров трудно издейства разрешение от турското правителство. Българските
големци Пиколо и Александър Екзарх го лъжат без да помогнат. Раковски пише, че
е съдействал за получаване на разрешението.
“Цариградски вестник” започва да излиза
от 1 януари 1848 година веднъж в седмицата в продължение на 13 години.
Програма
1. Описва делата на управлението,
външната политика “без никакво разсъждение от негова страна”;
2. Просветата;
3. Политическа хроника от Турско и
Българско.
Много ценен вестник и до сега (особено за
историята), защото:
§ Дописки от цялата страна, които показват
състоянието на българския духовен живот; черковната борба;
§ Политически отдел – световната политика;
§ Художествен отдел – преведени разкази и
стихотворения – “Робинзон Крузо”; първите стихотворения на Чинтулов и
Славейков;
§ Най-широката кореспондентска мрежа;
§ Известно време Богоров редактира “Български
книжици”.
В българската периодика от края на 50-те
години и по-определено през 60-те години на ХІХ век се открояват две линии в
зависимост от основните насоки на политическото ни развитие – РЕВОЛЮЦИОННА И
ЕВОЛЮЦИОНИСТКА (просветителска). Първата се изявява в най-ранната си фаза
чрез “Дунавски лебед”, “Будущност” и “Бранител”, втората – чрез
“Цариградски вестник”, “Български книжици”, “Съветник”, “Время”.
Раковски като публицист
Г. Раковски е първият български журналист и
публицист, който се интересува от наболелите социални и политически въпроси в
нацинален и световен план, убеден е, че “едно всеобщо въстание е неизбежно и
тогава веке Европа ще решава всичко”.
Когато е в Одеса Раковски живее с мисълта да
организира издаване на български вестници в Белгия. Плановете му пропадат и той
решава да издава “Дунавски лебед” – 1858 година. Опитва се да
поднови издаването на “Българска старина” и “Българска дневница”, но не
успява. На 1 септември 1860 година излиза първи брой на “Дунавски
лебедъ” печатан в Нови сад.
Цел: да осветлява чужденците върху развитието на
черковната борба и да ги привлича на българска страна. Отначало е доста легален към турското
правителство. През втората година – революционен характер.
От страниците на “Дунавски лебед” читателят за
първи път има възможност да чете такава дръзка и завладяваща публицистика, да
възприема съдбата си в друго измерение. Вестникът на Раковски въздейства не
само с политическите статии, но и с литературните и общокултурните си
материали. Тук е публикуван откъс от втора част на “Горски пътник”, Житието на
Софроний, Одата на Попски и други. От позициите на интерпретатор-романтик
редакторът прави опит да обоснове своя концепция за произхода и
същността на българския език, фолклор и етнография ( виж предишната
лекция за Раковски!).
§ “Дунавски
лебед” дава знание за положителни край на черковната борба.
§ Ограничава масовите преселения в Русия в
началото на 60-те години (след 50-те години Раковски е враждебно настроен към
Русия).
§ Изясняване на българското минало, бит и език.
В края на 1861 година “Дунавски лебед” спира.
В последния брой редактора съобщава: „Българите ревностно четат
вестника, но не обичат да си плащат абонамента”.
Будущность и Бранитель
За да спомогне сближаването между българския и
румънския народи Раковски започва на 08.03.1864 да издава вестник “Б¿днщность
–Viitorulu”.
Девиз: “Любов и съюз. Право народности”
Програмата му поместена в “Обявление” гласи:
1. Уводните статии ще се занимават с
европейската политика към българи и румънци.
2. Любословната част – взаимоотношенията
между двата народа;
Излиза на голям формат на двата езика, но има
само десет броя; последният – 17.05.1864г.; спира поради липса на средства –
Раковски се скарва с българските богаташи в Букурещ. За свадата между Раковски
и чорбаджиите свидетелства и П. Хитов в “Моето пътуване” - “Раковски
беше скаран с сичките букурещки чорбаджие; вардяха се и тия от него.”
Твърдо решен да издава български вестник
Раковски отново търси средства. На 19.07.1864 година излиза “Бранитель” –
Арěrǎtoriulŭ.Новите спонсори на вестника искат да наложат на Раковски
своите схващания и цели, но и да го принудят да промени езика си; стига се до
конфликт – вестникът има един брой.
“Будущност”, “Бранител” и “Българска старина”
дават нова насока на българската журналистика, съдействат за формирането на
нови критерии за възприемане и оценка на литературната творба; насочват към
реликвите на историческото минало.
Тази тенденция е продължена от издания
списвани в критико-борчески дух – “Дунавска зора”, “Народност” и
други.
“Дунавска зора”
обнародва “нравствени, поучителни, любословни,
забавителни членове”; информира за литературни и културни събития. В рубриката
“Книжевни известия” прави преглед на българския периодичен печат, дава оценка
на: “Черен Арап и хайдут Сидер”, открива поредицата “Български старини”.
“Дунавска зора” обръща внимание на драматургията и театралното дело чрез
поредицата от фейлетони, обнародвани под псевдонимите “Див дядо”, “Дядо
Дръндьо” и други. Вестникът поставя началото на революционната линия в
българския фейлетон.
Каравелов и революционната ни публицистика
Действената връзка на периодиката с
читателската аудитория активната масовизация на революционната литература в
края на 60-те години се осъществява от органа на БРЦК – вестник “Свобода”,
редактиран от Каравелов.
Л. Каравелов е един от най-големите публицисти
на времето си. Публикува в руски и сръбски периодични издания. През 1869 г. той
се озовава в Букурещ. Поканен е от “Старите” (“Добродетелната дружина”) да
ръководи вестник “Отечество” (“Народност”).
Не се разбира с “нотабилите” и на 07.11.1869
година в Букурещ се появява вестник “Свобода”.
В него всичко е ново и необикновено –
и заглавието, и програмата, и бойният характер на статиите, дописките,
литературните материали.
“Както е потребен на земните животни въздух, а
за рибите вода, така също, за човека е потребна най-напред от всичко свобода!”
– прокламира
веруюто си на публицист и журналист Каравелов.
Вестник “Свобода” излиза от 07.11.1869г.
до 25.11.1872г.. Във връзка с
обира при Арабаконак и залавянето на Левски турското правителство с нота
изисква Каравелов от румънците. Той напуска Букурещ и отива в Белград. Когато
шумът около обира и смъртта на Апостола позатихва Каравелов се завръща в
Букурещ.
За да се укрепят революционните комитети от
23.02.1873 година се появява в. “Независимост”. Ново е само заглавието. Затова
“Независимост” продължава номерацията на “Свобода”.
Каравелов има високи изисквания като
литературен критик, журналист и публицист. “Журналистиката е тежка и
неблагодарна длъжност. Да търгуваш с мисълта и словото не е по-малко срамно, от
колкото да търгуваш с тялото си” – споделя той. Във „Свобода”
прокламира журналистическите принципи:
§ Публицистът трябва да бъде неподкупен, да
поставя правдата на първо място.
§ Българската журналистика се намира под “таралежката
ръкавица на цариградското писалище на печата”.
§ Прави тревожни констатации за българския
периодичен печат; някои вестници се издават без определена програма и цел; в
тях се публикуват никому ненужни статии и творби; редакторите са граждански
неангажирани; изданията – посредствени и скучни; нихилистично е отношението на
Каравелов към: в. “Турция”, в. “Век”, “Отечество”, “Право”.
§ Задачата на истинските журналисти е “да
вземат в ръцете си по едно решето и да просейват с особено внимание онова семе,
което мислят да посеят на българската новоизорана нива; в противен случай
сеятелите ще да съберат повече къклица, нежели чисто жито”.
§ Публицистът да бъде апостол на истината.
§ На вестниците им е необходима повече
добросъвестност, повече патриотизъм и повече определеност.
§ На редакторите повече размишление, повече
здрави мисли и по-малка жадност за пари.
Основният тон на вестника се дава от УВОДНАТА
СТАТИЯ. В нея редакторът акцентува върху основните въпроси, които доизяснява в
други рубрики. Уводните статии
на „Свобода” и „Независимост” поставят проблеми, свързани със събитията в
България. Политическите прегледи целят да запознаят читателя с международната
политика - тук има едно действащо лице – народът; един враг – коронованите
особи. Дописките информативно съобщават за определени събития и факти.
Към кореспондентите си Каравелов има високи изисквания: „Обличавайте злодейците
и шарлатаните!” Не знаем имената на дописниците – „Един момък”, „Един
българин”, S.S.; N; B; K” - от Свищов, Русе, Ямбол, Шумен, Клисура, Цариград.
Като редактор Каравелов редактира всички
дописки, за да ги подчини на стиловото единство, на идейно-тематичния
център в конкретния брой на вестника.
Стилът на Каравелов
·
Склонност към
теоретизации и обобщение;
·
Стремеж да включи
конкретното събитие в обществените явления;
·
Аналогизира, стига до
конкретизации и изводи, прокламирани в уводната статия или в политическата
хроника;
·
Всичко, което е на
страниците на вестника е достоверно и актуално;
·
„Знаеш
ли ти кои сме?”
·
„Науката...
не е играчка, а журналистиката не е конска торба” – подмята иронично Каравелов и жигосва
самозвани публицисти и празноглави учени.
„Знаеш ли ти кои сме!”
Хумористично – сатиричните нотки в статиите и
дописките на Каравелов понякога стават категорични и резки. Редакторът добре
разбира, че нарушава своеобразието на жанра и от брой 22 на 1871г във
в.„Свобода” е открита фейлетонната рубрика „Знаеш ли ти кои сме?”.
Фейлетонът стои на водораздела между
публицистиката и литературата. Той трябва да бъде актуален и достоверен, да има
предвид конкретни събития и лица.
По тематика фейлетоните на Каравелов не се
разграничават от статиите и дописките. В тях често се срещаме с едни и същи
герои. В това шествие всеки има свой интимен и идеен свят, свои предпочитания.
Освен честите герои има и епизодични. Тук попада всеки, който влиза в
противоречие с принципите на Каравелов.
Съвременниците му наричат тази рубрика „Ужасното
чистилище”. Много видни за времето си хора, треперят от страх да не
попаднат там. След това остават като дамгосани. Един негов съвременник
отбелязва: „Не гледаше хатър на лица, приятели и на роднини. Сват, брат –
се едно, караше наред, шибаше” (Стефан Бобчев).
Чест гостенин на „Знаеш ли кои сме ние?” е
френският възпитаник, журналист и общественик Марко Балабанов: „черни
панталони, бяло елече, черносин сюртук, лъскави кундури, шарена вратовръзка,
гиздави мустаки, златен кьостек и бяла като сняг риза, в които се намираше
ОБВИЕН отец Балабанов”. „И в Париж има гъски” – подмята
по-късно, в друг фейлетон, Каравелов.
Литературната ни история не е изяснила въпроса
за авторството на фейлетгоните - кои са писани от Каравелов, кои – от Ботев?
Особености
В Каравеловия фейлетон има биографични данни
за автора, проблеми из областта на политиката, литературата и фолклора,
историята. Липсва само скуката. Фейлетонистът преминава от предмет на предмет, от
добродушната усмивка към унищожителен присмех, без да наруши логическата
последователност в изграждането на образа, защото Каравелов има универсални
познания, творчески нюх, своеобразно перо.
Кравелов не открива фейлетона за българската
литература. Това прави Славейков. Но той го утвърждава, разкрива големите му
публицистични и художествени възможности. Двама от най-големите български
революционери, писатели, журналисти и публицисти, Каравелов и Ботев, стават и
най-талантливите представители на една нова жанрова форма. Създават образци и
традиции, подготвят появата на дарования като Алеко Константинов.
Независимо от големия интерес, с който се
посрещат, революционните български вестници достигат трудно до широката
публика, поради „желязната ръкавица” на турската цензура. Но родолюбиви
журналисти от пределите на Турската империя намират начин да масовизират
интересни литературни, педагогически и други материали от задграничния печат
чрез своите издания и по такъв начин да осъществят контакта между легална и
нелегална периодика. Любопитна в това отношение е журналистическата практика на
ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ – като журналист
Влечение към журналистиката проявява още в
началото на 50-те години на ХIХ век. Неуспешни са опитите му да утвърди
излязлата през 1853г. „Смесена китка” като периодично издание.
Първите му изяви като публицист са на страниците на „Цариградски вестник”,
„Български книжовници”, „България”, „Дунавски лебед”.
Едва през 1863г. се появява първото му
периодично издание – хумористичният вестник „Гайда” и започва серията от
вестници и списания, които трудно друг български журналист и писател би успял
да реализира в продължение на няколко десетилетия:
§ Гайда – 1863г. – Търговище
§ „Македония” – 1866-1872г. (1867г.) – Цариград
§ „Пчелица или ред книжки за децата” – 1871г.
§ „Ружица или ред книжки за децата” – 1871г.
§ „Звънчатий Глумчо???” (продължава прекратена)
– 1873г. (Френския Диоген – 3 бр.)
§ „Шутош ???” – 1873-1874г.
§ „Костурка” – 1874г. – 2 бр.
§ „Истурка на в. „Костурка” – 1874г.
§ „Целокупна България” – 1879-1880г.
§ „Българско знаме” – 1879г.
§ „Остен” – 1879г.
§ „Независимост” – 1881-1882г. съвместно с Петко
Каравелов
§ „Търновска конституция” – 1884-1888г.
съвместно с Петко Каравелов
§ „Истина” – 1886г.
„Гайда” - първият български хумористичен
вестник
В него Славейков разкрива дарованието си на
публицист и писател, на хуморист и сатирик. Тук редакторът показва как в
зависимост от своеобразието на момента всяка жанрова форма може да бъде
актуализирана и трансформирана.
§ Нарича го „Орган на сиромашта”;
§ Чрез иносказанието рисува действителността;
§ Осмива гърците, бичува недостатъците на
българите.
Тук Славейков печата комедията си „Малаков”,
хумористичния разказ „Дяволът на сгледа”, „Една сцена из домашния живот на
нашите чорбаджии”; преводните си и оригинални стихотворения, „Десетте заповеди
на писателите”,., „Нашата книжевност” - бр. 17, 1866г
Властта ограничава Славейков в редактирането
на „Гайда” като му забранява да пише остри статии против Патриаршията и
Портата. „Гайда” от „вестник за свестяване на българите” става „вестник
за наука и разговорка”. През 1867г. „Гайда” окончателно е спряна. Ето защо
още през 1866г. той започва да редактира „Македония – вестник за народа”.
„Македония – вестник за народа”
„С издаването на този вестник за народа
желанието и намерението ни е не само новини да известяваме, но и доколкото
можем да се мъчим, за да всяваме в народния дух начала нравственополитически...
и да гледаме да образуваме в него обществено мнение”.
Никой вестник преди „Македония – вестник за
народа” не си е поставял такава сложна и отговорна задача. Боян Пенев пише,
че „Македония” е най-умело списваният вестник през онова време”. От всички
цариградски вестници „Македония” взема най-дейно участие в борбата за черковна
независимост. Чрез „Македония” заговорва зрелият и далновиден политик, дипломат
и организатор на черковната борба. Стремежът на Славейков да съдейства за
формирането на национално съзнание прави от „Македония” един от
най-реномираните и търсени вестници през Възраждането. Той има 3600 спомоществователи.
Негови сътрудници са Петър Берон, Григор Пърличев, Джинот.
Настроен враждебно към фанариотите и
чорбаджиите, с трудно прикрити нотки на опозиция срещу политическата власт,
вестникът е спиран многократно. При последната му пета забрана по повод статията „Двете
касти и двете власти” Славейков едва е измъкнат от примката на Митхад
паша. „Митхад паша прекрати едва ли не с „Македония” и моето
съществувание. Аз останах жив, но ударът, който ми нанесе, беше тъй силен, щото
от него не можах веча да се вдигна и се принудих да се уловя у старото си
занятие – учителството – за прехрана” („Автобиография”).
След няколко години Славейков е редактор на „Шутош”
– приемник на „Гайда”. В новия вестник остава непроменено ту
хапливо-насмешливото, ту злъчно-ироничното.
Много са ПРОБЛЕМИТЕ, разглеждани на страниците
на Славейковите периодични издания:
§ Черковната борба – посвещава й „десет златни
години”;
§ Проблемът за националността, разглеждан и
теоретически, и във връзка с конкретни поводи;
§ Международните събития;
§ Писатели и творби от световната литература.
Макар и вечно преследван, Славейков порицава
предателството. В статията „Явните труженици” се прекланя пред образа на
патриота. Той е оптимист и вярва в „Бъдненето”. Чрез вестниците си
Славейков се изгражда и утвърждава като публицист и писател. Съвсем основателно
Дочо Леков го нарича „трибун на волното публицистично слово”.
Журналистът и литературният критик,
публицистът и поетът или белетристът на страниците на „Свобода”,
„Независимост”, „Знаме”, „Македония” вървят ръка за ръка. Периодиката
масовизира художествената литература, разкрива творческата лаборатория на
твореца, набелязва пътищата, по които прониква публицистиката до читателя,
изследва и формира читателския интерес. Повечето от възрожденските периодични издания прекъсват
съществуването си поради липса на средства. Незаинтересоваността на българина
не е единствената или основна причина. Съдете сами:
§ един брой на „Гайда” струва 4 гроша
§ една ока хляб – четвърт грош
§ една ока свинско месо – 2,5 гроша
§ една ока сирене – 3 гроша
§ една ока суджук – 4 гроша
Затова П. Кисимов записва за един лист трима
абонати. Затова периодиката прониква там, където има читалища, училищни и
женски дружества.
„Литературата и периодичният печат на един
народ”, заявява многократно Каравелов, „показват многостранно и непредубедено
неговото умствено и културно развитие”.
No comments:
Post a Comment