"Теория на литературните родове" - Михаил Арнаудов

„Към теория на литературните родове”

М.Арнаудов

Когато в мирогледа или в запаса от знания на едно ново поколение настъпи промяна, понятията, принципите и системите, приети в даден исторически момен, са подложени на преоценка. Така „непоколебимата в един век догма се оказва обикновено само относителна истина, ако не и несъстоятелно заблуждение”.(М.Арнаудов)

Прогресивната преоценка –неизбежен момент в развоя на хуманитарните науки

Липсата на преоценка-не сигурност на научната метода, а липса на интерес или проницателна мисъл.”

I.                   Литературата и другите науки:

-работи с трудно достъпни за експериментиране и точно наблюдение явления (≠точните науки);

-най-младата от духовните науки- дълго е подчинявана ту на историята, ту на естетиката.

  

  II.            Първи стъпки към една по-солидна теория за епос, лирика и драма-немските класици от кр. на 18 в:

 -Гьоте-„ Гьотевата мисъл е „предметна”, тя не се дели от обектите; за нея предмет и рефлексия са неразривно свързани[…]той третира отделния случай символически, взима го като образец, като тип за маса подобни случаи, и извежда общия закон от единичен факт”.

-Шилер;

-Шлегел-романтическа страст да изучи продуктите на човешкия дух във всички епохи и под всички хоризонти.

   Проправя пътя („пътепроводник” е!), и в граматиката, и в литературната наука, на историко-сравнителния метод.

-Хегел: Теорията ну за епос, лирика и драма става класическа. Обединява идеите на класици и романтици.

* „Естетика” : Поезията  заема най-високо място в системате на изкуствата, зашото изобразява „развитата цялост на духовния свят”(Хегел)

1.Епосът(според Хегел): повтаря принципа на образните изкуства

-обект на изображение- х-ри и събития, изобразени както са обективно дадени

-негов носител- рапсодът –има механически, равномерен и спокоен начин да разказва, а не певецът(който изнася собствените си представи и страсти)

Вакернагел(последовател на идеите на Хегел, силно повлиян от теорията му за епос, лир. и драма) : „Епикът заема своите съзерцания от действителността на историята[…]В епиката обектът на съзерцанията е различен от съзерцаващия субект и колкото по-малко тоя се забелязва, колкото по-чисто и ясно изпъква само обектът, толкова по-съвършено ще бъде и произведението :х-р на епиката е следователно обективността”

Потебня: „...спокойно съзерцание, обективност (отсъствието на друг личен интерес към изобразяваните неща, освен ония, който е нужен за възможността на самото изображение).В чистия епос повествователят не се вижда. Той не излиза със свои размишления по повод на събития и чувства.

2.Лириката:

-Хегел:

*обект на изображение: субективното, вътрешният свят, „съзерцателният, чувстващият дух, който, наместо да се прояви в дела, остава при себе си, като вътрешна преживелица, и затова взима като едничка форма и последна цел самоизказването на субекта.”

Вакернагел : „В лириката субект и обект са едно, субектът има себе си за обект; тя е сякаш рефлексивна поезия: тук, значи, най-високата субективност е най-висока обективност и колкото по-субективно е едно лирическо стихотворение, толкова то е по-лирическо; можем затова, в противоположност към епоса, да означим субективността като същност на лириката”.

Потебня: „Лириката е поетическо познание, което обективирайки чувството, подчинявайки го на мисълта, успокоява това чувство, отдалечава го в миналото, и по такъв начин дава възможност за издигане над него.” Бъдеще и минало- доколкото вълнуват, тревожат, радват-оттам- недоизказаността и краткостта на лириката.

Лириката: чисто субективен род (за Потебня):

 1)субективност-личният душевен живот за разлика от външния свят (неща и събития)

2)субективност-отличие на едно лице от другите; неговата своеобразност

3.Драма:

Хегел: обективното се представя като присъщо на субекта. „Най-високата степен както на поезия, така и на изкуство”, защото „съединява обективността на епоса със субективния принцип на лириката”

Вакернагел: драмата- „сливане на лирика и епика, тъй като действието, нейният предмет именно, никне като се разкрият вътрешните импулси на едно събитие”.

Драмата е „дотолкова епическа, доколкото ония случки са станали наистина някога или се смятат за станали някога: тя е обаче лирическа, доколкото ония случки се онаглеждат момент след момент в съпровождащите ги вътрешни състояния”.

III.             Други деления на литературните родове:

1.Вилхем Шерер : „Поетика”: два рода-епос и драма, лириката няма самостоятелно място.

-епос: разказ за миналото от името на автора;

-драмата: разказ в настоящето, представен в роли, при което авторът е напълно скрит.

=>лириката-откъм начин на изказване не образува трети род- тя е или епическа, или драматическа

2.Лакомб: лирика и драма

-лириката-субективна;

-драмата-обективна;

-епосът-смесен, несамостоятелен род!

!!! Общо за всички класификации (и за тези на немските класици, вкл): за критерий, разграничаващ родовете, взимат отношението на автора към предмета на изображението-държат сметка само дали личността на поета или нещо друго (събития, х-ри, сцени от природата) са тема на изображението.  Според това може да има само 2 основни литературни рода, а третият е смесица от тях.

IV. Проблеми при опита да се класифицира едно произведение:

1.      „Субективното” и „обективното” като способ за разграничаване на родовете:

-баладите на Гьоте :рисуват епическа ситуация, но изтъкват и вътрешни състояния =>имат лироепически характер. По традиционното схващане сливането на обективно и субективно е драматическото (не лироепическото);

-не може да имаме чист епос там, където се изобразяват хора с техния вътрешен свят;

-всяка поезия е субективна.

-в модерния епос(Балзак-романи; „Евгени Онегин”-Пушкин)-личното, субективното присъства постоянно, без да вреди на пластиката и достоверността на образите.

-лирическото се стреми към обективност дотолкова, доколкото настроението, идеята не биха могли да ни „заразят” „не само, ако не отговарят на исканията на артистическия ни вкус, но и ако не са достатъчно типични, достатъчно общочовешки, за да бъдат почувствани и разбрани като наши”. „Същинската лирика е тъй обективна, както е същинският епос субективен”

 =>Що се отнася до ролята на личния елемент, между лирика и епос няма разлика по същество, а само по степен!

            2. Разделяне на родовете според това от чие име се говори:

-ако приемем, че разказ от свое име за себе со е лирика, разказ, воден от други е драма, а разказ от свое име за други е епос, то разбираме, че този формален подход не е в състояние да послужи за разграничение:

*пр.-лична изповед често е вложена в устата на някой герой

=>Абсолютно невъзможно е да се прокара строга разграничителна линия между родовете!

V. Решение на проблемите при класификация на произведенията. Характеристики на епоса, лириката и драмата:

Няма висш и нисш род! Висотата на рода е исторически обусловена (през Класицизма първо място държи драмата, през Романтизма-небивал разцвет на лириката, през Реализма- романът)

„Творческата индивидуалност на поета не стои по-долу или по-горе според това, в кой род се проявява тя” (М.Арнаудов)

„Родовите различия се коренят не в естеството на материята, а в начина, по който тази материя се третира, в това , кои нейни страни и какви технически приеми изпъкват като естествени”.

-Съдържание/теми: можем само да допуснем, че определен кръг от сюжети са предпочитани в епос, лирика и драма и да приемем, че „между тях и принципите на съответната родова композиция има по-тясна връзка”.

ЛИРИКА:

-предмет на лириката: чувството в своите най-различни прояви- най-често е очистено от придружаващите или мотивиращите го състояния.

-третиране на чувството в лириката.Композиция :

Лирическият поет подхожда към чувството като:

·         „нахвърля” импресионистически само повода за чувства и мисли, само възприятието, достъпно за окото, като оставя на читателя да отгадае вътрешния рефлекс.

·         Често поетът обрисува и вътрешния рефлекс и така двете половини на вътрешния образ се допълват. (пр.-„Теменуги”-Яворов)

·         Поетът може да подходи и по обратния на първия начин-произведението да съдържа само чисти емоции и съвсем бегло загатване за техния житейски повод (пр.- „Ще да замине”-П.Славейков).

-          Съществена родова характеристика е, че сюжетът се третира винаги с известна бързина:картини, чувства, идеи, ситуации се очертават само в своите контури и своите най-общи характеристики. Лирическият поет не се стреми да изчерпи сюжета! Нищо не е детайлирано, но силата на внушението е огромна. „По малкото линии ние съдим за нещо по-сложно и богато, тъй като фантазия и чувство у нас са дълбоко затрогнати […] в недоизказаното лежи някаква приятна мистерия, която дразни любопитството и ражда продуктивни настроения у читателя.”

За моментните преживявания е характерно единство на вълненията и композицията се старае да запази това единство, като не задълбочава и не разширява кръга на основната тема ! В противоположност на лириката, епосът и драмата са „поезия на развитията”

    * Поиска ли поетът да мотивира чувството, да разнообрази картините, да изясни етапите на събитието, то той вече е усвоил метода на епика или драматика.

 -Теми на лириката: лирическият поет е напълно свободен в избора на тема. Може да се занимава с някоя обща идея (напр. за Бога, отечеството, свободата...), да обрисува природни картини или да ни въведе в сферата на своите лични преживявания („които ни карат да познаем и него, и себе си в моменти на всевъзможни афекти”).

-Форма- Лириката клони към стиха. Той издига съдържанието над тривиалното

ЕПОС И ДРАМА:

-най-важната разлика е начинът на въздействие. „Епикът е рапсод, драматикът е мимус”:

-епосът е литература за четене, а драмата-литература за гледане.”Тая практическа страна на тяхното съществуване обуславя обема, обуславя композицията, обуславя съдържанието”

-Епикът клони към широта, а драматикът- към концентрация;

ЕПОС:

-Теми:

* „Епикът, подобно на лирика, може да си постави за цел да изобрази едно индивидуално или социално, или морално, или интелектуално чувство. Ала това чувство той взима не в неговата типична форма или в моменталната му проява; наопаки, той следи еволюцията му, сир. изучава всички етапи на неговата история, от момента, когато то се заражда или оформя, до момента, когато то се изживява окончателно”

-Композиция: дело на постоянен компромис между две сили :”една, която постоянно отвлича фантазията на твореца от центъра в посока към периферията, за да очертае среда, епоха, обстановка и всичко, що служи за основа на вътрешните движения и друга, която събира разединените нишки на разказа и връща погледа ни към началото и края на всяка художествена илюзия: чувствата на героите. Да улучи средната линия на тези две развнодействуващи сили е голямото изкуство на епика.

-характеристики:

*„по-реалистически, отколкото лириката […], която не се корени тъй яко в опита, в действителността, както епоса”;

*клони към проза-като език на обикновеното го доближава до делничното и „правдивото”

ДРАМА: литература за театъра, изкуство на диалога

Поетът пише, за да бъде слушан и гледан. Той знае, че „публиката би била безучастна към просто разказване или дълго дисертиране, че всичко на сцената, което не свидетелствува за дълбоки емоции и не води към дела, докарва скука.”

-Обем: НЕ може да бъде произволен. Като последица от това се явява по-строгото единство на фабулата. „Дали действието се извършва в 24 часа, или в три дни, или в три години, това е почти безразлично на теорията. Думата есамо, че не могат да се прекрачат известни предели на вероятността, така щото да се спази единство на фабулата.”

-Драматикът концентрира всичко около един единствен психологически проблем. „Ето защо той избира определен дял от заобикалящата го действителност, решителните моменти на преживелицата, събитията, които водят към развръзката или катастрофата”

- Диалогът в драмата варира „до най-големи контрасти”

* у класиците (17-18в)-диалогът е патетическа декламация, изповед-анализа, при което имаме работа по-скоро с хлабаво вързани монолози, а не с истински разговор

* у реалистите и символистите- доведено до съвършенство подражание на ежедневната беседа, „което само за това не отразява житейската правда, защото е много по-логично и концентрирано.” Избягва се всяко самоизлияние на героите, всяка пряка психологическа анализа от страна на автора.