9. Константин Преславски.

9. Константин Преславски. Преводи и компилации. Непесенни и песенни поетически творби.

Лекция

„ Проглас към Евангелието“

Според някои учени авторът на този текст е Константин Преславски, но и много изследователи твърдят, че автор е Константин- Кирил Философ. (Псевдоепиграф – текстът се преписва на една авторитетна личност, за да може той да получи признание). Заглавието „Проглас към Евангелието“ гласи „Слово на блажения наш учител Константин Философ“. Роман Якобсон свързва прогласа с името на Константин-Кирил Философ. Един от аргументите за това е, че вътре в текста не са споменати имената на светите братя Кирил и Методий, а ако автор беше техен ученик, той непременно щеше да спомене учителите си.

От друга страна текстът предхожда превода на Четириевангелието, а свидетелство за това е началната притча от Мойсей, с която започва Прогласа. Това може да се приеме за доказателство, че авторът е Константин Преславски, който е превел Четириевангелието.

Още в началото на Прогласа, чрез опозицията мрак-светлина, се прокарва идеята, че когато хората видят Божия син и чуят словото божие на свой разбираем език, тогава ще настане светлина за слепите, а глухите ще започнат да чуват. Излекуването на глухотата и слепотата според автора ще е възможно, поради словото Христово, което са превели учителите Кирил и Методий на славянски език. Описанието на тези човешки недъзи е с цел да се изясни, че хората са наказани още с първородния си грях. Само Божият син може да изкупи техните грехове и едва тогава ще заживеят като праведници. След това всичко зависи от хората, защото може и греховете им да са изкупени, но ако те продължат да живеят греховно, Христос ще се завърне (Второто пришествие) и ще раздели праведниците от грешниците (Денят на Страшния съд), тогава праведните ще отидат в рая, а грешните ще бъдат наказани. Целият текст на „Проглас към евангелието“ е обобщение на раждането, живота и мисията на Христос. Текстът е написан в 108 стиха, а това число е символ на Светата Троица, защото след редуцирането му (1+8=9, 3+3+3=9 => 3) се получава числото 3, което е символ точно на това. Авторът обича да си служи с разгърната сравнения, градации (срещат се изключително често), от което следва, че говори със сетивата. Текстът служи за възхвала на Бога  и славянското слово, а също и за предупреждение, отправено към народа, че трябва да се следват вярата и Божиите закони.

Упражнение

„Проглас към Евангелието“ е призив към славянските народи да приемат християнското учение чрез дара на словото. Вероятно текстът е създаден през IХв. Възможно е автор да е св. Костанти Философ, както пише в заглавието, но е възможно това да е един друг Константин – Преславски; Донка Петканова приема за автор Константин Философ, тъй като според нея е невъзможно ученик на Кирил и Методий (в случая Константин Преславски) да пише някакъв текст и да не спомене името на учителите си. Роман Якобсон също смята, че автор на текста е Константин-Кирил Философ.

про-глас ó въз-глас = огласяване  -> пролог

евангелие ó ев = ео (добър – от гр.) + ангелие = вестител => благо-вестие, добро-вестие

Този текст е предхождал благовестието. Кирил превежда Изборното евангелие, а това се разбира от „Житието на Кирил“, „Житието на Методий“ и др.

Кое евангелие предхожда този текст? – „Проглас към Светото евангелие“, „А ето го дарът!“, „Матей и Марко, Лука и Йоан“ => предговор към Четириевангелието. Освен това е използвана една метафора за семето, което не покълва, която се съдържа в Евангелието на Матей => текстът е създаден от Константин Преславски.

Метрическо стихосложение
(Роман Якобсон говори за това в книгата си „Езикът на поезията“)

12 на брой срички със стихова пауза – цезура (след 5-та или след 7-ма сричка);

В якои преводи се среща заглавието „Аз съм проглас“, т.е. самият текст е автор и деятел – персонификация (Р. Якобсон). Текстът започва с библейски цитати, редуването на старозаветни и новозаветни цитати. Винаги старозаветните са по-малко авторитетни, но защо? – Новозаветните текстове са християнските, а старозаветните само пророкуват, те са еврейски. Божият дар според текста е славянското писмено слово. Това е резултат на пророчество, от което следва, че славянският народ е видян като богоизбран, а словото му е разултат от божията промисъл. Във финала на този текст имаме апокалиптична визия. Текстът е рамкиран – в началото появата на Христос, а в края завършва с библейската книга Апокалипсис, а посланието е спасението, което Христос носи на хората, в случай, че приемат Божието слово. Богът в християнската традиция е най-често слово, светлина, а глухите са лишени от това да чуват (литургията на разбираем за тях език).

Основни опозиции в текста

светлина-мрак
знание-незнание
Тези метафори са емблематични за епохата, в която е създаден текста – Хв.
Както без светлина и радост не ще има
за окото, зрящо божието дело цяло...
така е всяка душа без книги,
невиждаща добре закона божи... => разгърнато сравнение

Текстът е художествен, използвани са множество метафори, етимологични фигури, хиперболи и др.
Кой е „врага на нашите души“? – Дяволът (Вярата, че когато се изрича името на Дявола, той се повиква), следователно словото е творческо. Идеята, че който знае името на злата сила, той може да я манипулира, той я владее. – паралел с фолклора

„Обаче нека своя притча да прибавя,/ Голи са без книги всички народи (езици – с думата „език“ в старобългарски са се означавали думите език и народ) ; Ако думата е употребена в смисъл на език, народите са голи, защото нямат знание. А ако употребата  е в смисъл на народ – голи в смисъл „без оръжие“, а оръжието е знанието, то трябва да бъде вложено в писмен текст, за да може да се запази, да бъде закон. За да се спаси, човек трябва да се пребори с всички недъзи, защото уродливото според християнската религия не е божествено (силата на Христос да изцерява). Вярва се, че ако човек е недъгав, той не може да стане светец и да влезе в Божието царство. Ще се спасят тези, които излязат от тези недъзи, т.е. тези, които се излекуват.

Обобщение: Ако човек се съобразява с християнския кодекс, ще се спаси.

„Азбучна молитва“

Съществува в над 40 преписа. Автор е К. Преславски => от „Поучително евангелие“, „Историкии“ и „ Черковно сказание“. „Проглас към евангелието“ е предговор към Четириевангелието, а „Азбучна молитва“ е предговор към Учителното евангелие.
Учително евангелие – сборник с разяснителни слова, по всяко едно от евангелията за календарните недели. Съдържа 52 беседи (слова), съставен е от К. Преславски, в основата си тези беседи  са преведени. Този сборник е предговорен и е от един повествователен текст и един стихотворен – „Азбучна молитва“.
„Азбучна молитва“ е неоригинално заглавие, така е наречен текстът от историографите, защото всеки стих започва с буква от старобългарската глаголическа азбука, затова съдим по броя на буквите, текстът е писан на глаголица. 40-годишния преход на Мойсей – юдеите – преход от робство към свобода => пречистване – 40 на брой са стиховете в „Азбучна молитва“. Това не е молитва в същинския смисъл на думата, но има молитвен характер. 4 десетстишия с определен характер. 4 е символ на прекръстването. 4 посоки на света. „Учителите“ – 1. първоучителите (ако тръгнем от 2-ено число от старобълг. Ез.), 2. Методий , защото К. Преславски е Методиев ученик, 3. Христос – това са трите наскоки, в които можем да разсъждаваме за употребата на думата „учители“ в „Азбучна молитва“. Краят е доксологичен, т. е има законодателен характер.

Кирило – Методиевска енциклопедия (Кр. Станчев, В. Велинова)

Творбата „Проглас към Евангелието” е разгледана като част от старобългарската непесенна и небогуслужебна поезия, от началния стадий на славянската писменост и култура. Известна е от четири преписа – три пълни (Хилендарски, Хлудов и Печки) и един непълен (Троицки).„Проглас към Евангелието” е открит А.Ф.Гилфердинг в Печ (1857), следващата година бива обнородван от него. Същия препис е публикуван и от Срезневски, Соболевски и Франко. Хилендраският препис е въведен в научно обръщение от архимандрит Леонид. Попов издава Хлудовия препис през 1872. Троицкия препис е обнародван няколко пъти от Соболевски, който пръв предлага реконструкция на този текст.Текстът на „Проглас към Евангелието” не е реконструиран напълно дори и с трите си преписа. Причината не е само в редакционните различия, тъй като сръбските преписи имат множество сходства.Заглавието също поражда въпроси, тъй като в юетирите преписа думата „проглас” е написана различно. Различните опити за реконстукция срещат трудности при определяне на гръцката дума. Ваян смята, че „проглас” е калка за гръцкото „обръщение”, „просвещение”, докато Пикио предлага вариянт „предизвестявам” тези опити за интерпретиране на разночетенията на преписа засягат предимно идейната рамка на творбата, без да обясняват нейните жанрови особености. „Проглас към Евангелието” се определя като „версифицирана хомилия”(Ваян) или като „образец а славянската хомилетична поезия”(Якобсон).Фактът, че името Константин Философ фигурира в насловите на преписите, доказва, че „Проглас към Евангелието” е въприеман като дело на първоучителя. Това схващане днес е свторитетно в славистиката, въпреки че редива изследователи приписват стихотворението на Константин Преславски поради някои сходства с Азбучна молитва. Не се оспорва възникването на стихотворението в зората на славянската писменост като възторжена прокламация, съпътстваща първия славянски превод на Евангелието. Не е ясно дали тя е била посветена на превода на Изборното евангелие (според отдавна наложено в науката схващане Константин-Кирил превежда именно него), или на превода на Четириевангелието. Съображения в полза на втората теза са както поместването на сръбските преписи в началото на четириевангелия, така и изброяването на четиримата евангелисти:Матей, Марк, Лука, Йоан. Към тези съображения се придава фактът, че в текста на „Проглас към Евангелието” се привлича притчата за сеяча според Евангелието на Марк. Решаването на въпроса зависи и от хронологията на българските евангелиски преводи, която все още не е напълно изяснена; според някои изследователи текстът на запазените четириевангелия се отличава от текста на изборните евангелия. В „Проглас към Евангелието” се поддърва тезата, че това е позиция на човек, поднесъл за пръв път евангелското слово на славчните на техен език.Поетическият ритъм се основава на изосилабизма. Стиховете са 12-срични с отделни отклонения до 13 и 14-срични и с цезура след петата, след седмата и понякога след шестата сричка. Този изосилабически модел може би произхожда според Георгиев от гръцката ямбическа стъпка. С подражаването на византийскиш ямбически триметър може да се обясни колебанието в дължината на стиха и мястото на цезурата. „Проглас към Евангелието” е създаден най-вероятно непосредствено след появата на старобългарски евангелски превод. В стихотворението се възпроизвежда една от основните християнски концепции – учението за Логоса. Цялостната синтегматика на „Проглас към Евангелието” е обвързана с идеята за Божието слово като път към Премъдростта. Творбата е опит да се формулират най-важните идеи, подготвящи адекватното възприемане на евангелския текст. Централната идея за писаното Слово като път към богопознание и душевно спасение е преплетена с отделни евангелски мотиви, набелязани чрез цитати или свободни реминисценции, основани на устойчиви библейски прототипи.  Така се образува най-дълбокото ниво на прочит на текста – нивото, което формира и религиозното християнско мислене и създава свещената предистория на новопокръстилите се славяни. Поради това предоставената на славяните писменост се обявява се обявява още в началото за резултат на пророческо предсказание, което ги причислява към народите, творящи Свещената история. Съдбовният преход от познанието на езичника към познанието на Бога, достъпни само за християнина, е основното смислово ядро на целия текст. Стихотворението е мощен призив към славяните да чуят Божието слово, което е дар за спасението на душите; внушава се издеята, че „безкнижната душа е мъртва у хората”.Смисловото поле се затваря с цитат от Първото послание на апостол Павел до коринтяните. Мотивът е добре познат от целия цикъл старобългарски произведения, посветени на Кирил и Методий. Умелото вплитане на библейските цитати в авторския текст създава забележително по своето въздействие стихотворение, в което догматически постановки на християнството се поднасят в органично единство с идеята за писаното Слово на роден език. Логически издържаният завършек на прославата на славянската писменост обединява гносеологичното и сотириологичното начало на новата азбука – без книгите на роден, разбираем език не може да се познае Бог, а без Богопознание не е възможно индивидуалното спасение. Тази идея е централна за цялостната Кирило-Методиевска мисионерска дейност. Поетическото й извисяване в „Проглас към Евангелието” има много допирни точки с описанието на Кириловия диспут с триезичниците във Венеция. Философското съдържание и образната форма на „Проглас към Евангелието” са породили научни оценки от различни гледни точки. В стихотворението Якобсон открива прослава на разума като инструмент на богопознанието. Безспорни качества на неизвестния автор на творбата са висок интелект, богословска начетеност, реторическа школовка и поетически усет. Въпреки че Константин-Кирил ги притежава, авторството на „Проглас към Евангелието” засега може да се свърже с неговото име само в сферата на логическите интерпретации.

Тържество на Словото
Златният Век на Българската Книжнина

ИЗВЪНКУЛТОВА ПОЕЗИЯ

Извънкултовата поезия не е продуктивна в старата българска литература, но е характерна точно за началния период на нейното развитие. Старобългарските автори опитват възможностите на новоизкования славянски книжовен език да предава всички литературни, форма, познати във Византия. Актуалността на поезията през IX и X в. в могъщата империя също подтиква сподвижниците и учениците на светите братя към създаване на декламационна поезия. Запазените до нас поетични тестове са измежду най-високите художествени постижения на средновековната поезия. Най-често произведенията се създават като встъпления или заключителни обособени части към преводни съчинения, но има и пример на изплитане на стихове от първите букви на химнографски текст. Повечето поетични творби от IX-X в. интерпретират мотиви за възторжено преклонение пред чудото на новите букви и на новия книжовен език и са отражение на атмосферата на радостно удивление пред открилото се чрез книгите средство за познание на Бога и на света.

Декламационната поезия е изградена върху изосилабичността и е ориентирана към модела на т.н. византийски политически стих — 12-сричен с цезура след 5, 6, 7, а понякога — 8 сричка. Спазването на размерите и обвързването със стиловите изисквания на отделните творби зависи от дарбата на авторите и от тяхната образованост в областта на византийското стихотворство. 

Песенни и непесенни поетически творби – от друг източник

Химничната поезия е култова поезия, тя е пряко свързана с богослужебните практики, с ритуалите на църквата. Всички изследователи подчертават нейното различие от днешните ни представи за поезия. Това се отнася както за формалната организация, така и за принципите , на които се основава смисловият и свят. Преди всичко, тя е подчинена на църковния календар и това определя нейния „тематичен“ обхват – библейски събития, важни дела и дати от църковната история, подвизи на герои от християнския пантеон и пр. Когато говорим за тази поезия, трябва да знаем, че става дума не просто за текстовете, а за поетическите произведения, които са свързани с песенните изпълнения. Химничната поезия не е обикновена възхвала на дадено събитие или герой, тя е форма на укрепване на християнската ценностна вселена. В този смисъл тя винаги е възхвала на Бога – общуване с върховните ценности чрез гласа , словото и празничното бдение в църквата. Самата система на химничните жанрове е подчинена на сложната „оркестрация“ на църковния ритуал. Устойчивите жанрови форми са заети от византийската литература – стихира, тропар, икос, канон, кондак и др. жанрови форми. Всъщност тези жанрови форми назовават  различните начини на словесна и смислова организация – било на строфично, било на по-цялостно композиционно ниво. Въз основа на тях се създават сложни композиционни цялости, наречени служби. Сред известните творби са „Химн за Климент Римски“ на К. Кирил-Философ, „Канон за Димитър Солунски“ на Методий, „Канон за апостол Андрей“ на Наум, творби на Климент Охридски, Константин Преславски и др.

Декламационната поезия е извънкултова, т.е. тя не е ангажирана с църковното богослужение. Това е поезия, предназначена за рецитация, и може да има както религиозно, така и светско съдържание. Тя е много по-близо до днешните ни представи за поезия. Освен всичко друго това означава, че мястото на личното преживяване в нея е много по-значимо, по-пряко изведено. Сред достигналите до нас образци преобладават най-вече произведения с религиозен характер. Във формално отношение творбите са изградени от 12- срични  стихове с цезура след 5-тата или след 7-мата сричка. Сред известните творби са – „Проглас към Евангелието“, „Азбучна молитва“, „Стихове добри Константинови“, „Похвала на цар Симеон“, „Молитва към Богородица“ от Димитър Кантакузин.

Преславската книжовна школа е първата книжовна школа в България, основана от княз Борис I през 885 или 886 в столицата Плиска. Смята се, че неин основен център е била Голямата базилика в Плиска. След 893 Симеон I премества седалището на школата в новата българска столица Преслав.

В някои световни класации за висше образование Преславската книжовна школа е призната за третия по възраст университет в света - след Магнаурската школа в Константинопол и Ал-Карауин във Фес (Мароко).

Преславската книжовна школа е най-важният литературен и културен център в България и в целия славянски свят до изгарянето на Преслав от византийския император Йоан I Цимисхи през 971. Сред изявените български писатели и учени, работили в школата, са Наум Преславски (до 893), Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър.

Школата е и център на преводаческа дейност, най-вече на византийски автори, както и на създаването на поезия, живопис и рисувана керамика. Вероятно тя изиграва важна роля в създаването на кирилицата, тъй като най-старите текстове на кирилица са открити в района на Преслав.

Преводи и компилации

Константин Преславски е един от основоположниците на старобългарската химнична поезия. Най-значимото негово произведение е проповеднически сборник „Учителното евангелие“, едно от връхните постижения от Златния век на българската литература, написано през 893–894 г. — неделно тълковно евангелие, състоящо се от 51 беседи, взети от византийски сборник. Учителното Евангелие е снабдено с две предисловия — стихотварна молитва, известна като „Азбучна молитва“ и позаическа част.Също и „Църковно сказание“, „Историкии“^[1] и др. части. Съчинението съдържа беседи за различни църковни празници. Въпреки компилативния си характер, Учителното евангелие има голяма стойност като първият систематичен проповеднически труд на славянски език. През 894 съставя първия славянски летописен труд — „Историкии“. През 906 г., по нареждане на Симеон, Константин Преславски превежда „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски. Автор е на църковна служба в чест на св. Методий, в която е показана борбата на неговия учител против триезичната догма. На Константин Преславски се приписва и стихотворението „Проглас към Евангелието“, което по съдържание и композиция е близо до „Азбучната молитва“ и в което се отхвърля преклонението пред чуждия език и се ратува за издигане на родната реч като най-значително средство за развитието на българската култура.

Всички съчинения на Константин Преславски са достигнали до нас единствено в преписи, най-ранните от които са от XII и XIII в.