19. Рима. Класификация. Бял стих.

Рима. Класификация. Бял стих.

Рима – звуково повторение преимуществено в края на два или повече стиха, което има ритмично,            мелодично и в извествни случаи смислово значение. Като отбелязва със звуково повторение края             на стиха и способства за създаването на основната стихова пауза, римата засилва усещането за             разделянето на стихотворната реч на закономерно повтарящи се съизмерими речеви единици –             стихове. Ритмично значение има и редуването на различен тип рими.

Римата придава по-голямо благозвучие на стиховете. Тя има значение и за смисловата им изразителност, като се включва в съвкупността от средства за изразяване преживяванията на поета, особено т.нар. фокусираща рима (римуване на думи, най-важни по смисъл за дадена част на стихотворението).

Римата започва от последната ударена гласна в стиха (русалка – малка, устремен – ден), но понякога се обогатява и от еднакви по гласеж съгласни и гласни, които предхождат ударената гласна, напр.:

зрак – мрак,

мъгловито – жаловито.

 В първия пример римата се обогатява със съгласната р, а във втория – със сричката –лов-. Съзвучните гласни пред ударената сричка не се броят в състава на римата. Римата задължително обхваща ударената гласна и поне една съседна съгласна. Когато ударената гласна е в края на стиха, необходима е еднаквост на съгласната, която я предхожда (гори – зори) или е след нея (дял – бял).

Римата е звуково явление, поради което можем да различаваме:

-          графична (несъщинска) рима –  речта–пролетта

-          неточна рима –  Фамагуста–чувства, гранати–братя.

Съчетанието “ат” от горния пример се нарича ядро на неточната рима, като съгласния звук се нарича опорен.

Стиховият завършек се нарича клаузула и включва последната ударена гласна и стоящите вдясно от нея срички. Тя може да бъде:

• мъжка (ямбична) рима – ако е ударена последната сричка на римуваните стихове (грей – лелей)
• женска (хорейна) рима – ако е ударена предпоследната сричка (крилати – разклати)
• дактилна рима – когато ударението е в/у третата сричка от края (мироздание – разстояние)
• хипердактилна рима – много рядка в нашата поезия е хипердактилната рима (четирисрична)         – с ударение на четвъртата сричка от края на стиха (настъплението – избавлението)
• отоворена рима - ако римата завършва на гласна
• затворена рима - ако завършва на съгласна

Повторението на едни и същи думи в края на стиховете се нарича тавтологична рима. В хумора и сатирата се използва омонимна рима, а също и каламбурна рима.

Според мястото на римуваните стихове в строфата се различават:

• съседна рима (паралелна, успоредна) – вид рима според мястото на римуваните стихове – римуване на два или повече съседни стихове (схема ааббвв…). Такива рими са употребени     в поемата “Кървава песен” от П. П. Славейков, в “Опълченците на Шипка” и “Левски” от      Ив. Вазов, в “Балада за комуниста” от В. Андреев и др.
• кръстосана рима – стиховете се римуват през един – първи с трети, втори с четвърти (абаб).             Най-често римата в първи и трети стих е женска, а във втори и четвърти – мъжка.   Използва се и мъжка рима в първи и трети стих, а женска – във втори и четвърти.        Кръстосаната рима е една от най-често срещаните в българската поезия.
• обхватна рима рима – един от начините за разполагане на римите в четиристишието, при който се             римува първият стих с четвъртия и вторият – с третия /абба/.

Според мястото на съзвучните думи:

• краестишна рима
• начална рима – намира се в началото на стиховете и допринася за засилването на благозвучието в             стихотворната реч.
• вътрешна рима – едни или всички римувани думи са пред краестишната дума. Римуваните думи             на вътрешните рими могат да се намират в началото, в средата и в края на един и същ             стих. Римуваните думи могат да бъдат на еднакви места в два съседни стиха. Те могат да             бъдат едновременно и в един стих, и в два съседни стиха. По-рядко вътрешната рима е             кръстосана – римуваните думи се намират в първия и третия или във втория и четвъртия             стих на строфата.

Римите биват двойни, тройни, четворни и т.н. според броя на стиховете (два, три, четири), които се римуват. Най-честа е двойната рима. Когато всички рими са еднакви, тогава цялото стихотворение се нарича монорима. Обикновено римите са прости (небесен – песен, велик – език), но има и сложни или съставни, образувани от две или три думи (где е – злодеи, води ме – име).

Най-силно въздействуват върху читателя пълните, оригиналните, богатите рими, които звучат хармонично и най-често се образуват от съзвучие на различни части на речта – римуват се глагол и съществително име, съществително и прилагателно име и т.н. (бляска – рязка, чезна – беззвездна, железни – бездни). Рима, в която след съзвучната ударена гласна идат нееднакви по гласеж съгласни и гласни, се нарича асонанс.

Асонансът е рима, при която удареният гласен звук на римуваните думи е еднакъв, а всички или част от съгласните звукове са различни. Ако римата е женска или дактилна, неударените гласни звукове в римуваните думи могат да бъдат еднакви или различни. Например: богат – врага, весел – тресък, сребристо – разискря и др.

При дисонанса или консонанса ударените гласни в римата са различни, а съгласните и гласните след тях са съзвучни (замръкна – викна). За разлика от асонанса, дисонансът в българската поезия почти не се среща и не може да се счита за истинска рима.

Точността на римата се определя от еднаквостта на звуковете (акустична рима), а не на буквите (графическа рима), например: град – врат, близка – плиска.

Функции на римата:

• ритмоопределяща;
• мнемоническа - свързана със способността й да улеснява запомнянето;
• семантична /смислова/ - думата в края на стиха е смислово откроена.
• Т. нар. римна антиципация подразбира предугаждащото очакване при възприемането на римувани стихове пълно или частично да се повтори звуковият комплекс от предходния стих, благодарение на което това очакване внася допълнителен времеви отрязък към краестишната пауза и задържа за по-дълго време възприятието за думата, от която очакваме да се повтори съдържащия се в нея звуков комплекс.

Римата е изпитание за творческите способности на поета и признак за овладяване на езика и на стихотворната техника. Тя трябва да бъде естествена, а не търсена и натрапена, не изтъркана и шаблонна, тъй като това косвено се отразява върху въздействието на стихотворението над читателя.
Римата не е задължителен елемент на всяко стихотворение и на всяко стихосложение. В античното стихосложение, в народните песни и в т.нар. бели стихове не се използват рими.

Бял стих

Белите стихове са неримувани стихове в силабическото и силабо-тоническото стихосложение. Този термин не се отнася за народната поезия и за античната л-ра, в които стиховете винаги са неримувани. Някои л-роведи свързват произхода на термина с практиката на ранното книгопечатане, при която римуваните стихове в стихотворението се печатали с червено мастило, а неримуваните – с обикновено мастило; когато цялото стихотворение нямало рими, то се печатало с обикновено мастило и поради това стиховете му се наричали “бели”. Други автори извеждат названието “бели стихове” от английското blank vers /blank – изтривам, унищожавам/ - стихове със заличени рими.

Ако клаузулите са лишени от звукови повторения (рими), то стих от такъв тип наричат бял стих. Но белият стих подразбира възможността за появата на рима, възприема се на фона на римувания стих. Затова античният и народният стих, изобщо непознаващи римата, не се отнасят към белия стих. Бял стих назовават безримния стих на новото време. В белия стих (без рими) строфата се организира от общото разположение на клаузулите и интонацията.

Белите стихове сполучливо предават мисли, чувства, разсъждения, диалози, повествования, описания. В неримувания стих тежестта се пренася върху смисловата и интонационната роля на ритъма, върху изразителността и значимостта на всяка дума, без да се изпада в прозаизъм. Белите стихове откриват възможност за по-свободна и по-разнообразна постройка на фразата, за по-естествен словоред, за използване и на обикновената разговорна реч в стиха. Това е особено важно за драматическите произведения, написани в мерена реч. В стиховете без рими се предават по-живо разновидните по съдържание и по своеобразие мисли на различните лица. Х-рна за белите стихове е астрофичността или слабата строфичност, тъй като разнообразната стихова организация е свързана с римуването.

През време на Западноевропейското възраждане в бели стихове пише трагедии и комедии У. Шекспир. Такива стихове използва и Байрон в драматическата си поема “Манфред”, Фр. Шилер написва в бели стихове някои от по-късните си драматически произведения, като “Дон Карлос” и “Вилхелм Тел”. С вещина си служат с тях Пушкин в трагедията си “Борис Годунов”, в “малките трагедии” и др., Лермонтов – в някои от лирическите си творби и т.н.

В българската л-ра бели стихове използват П. Р. Славейков в поемите си “Изворът на Белоногата”, “Бойка войвода” и др., Хр. Ботев в поемите си “Хайдути” и “На прощаване”, написани в стила на народното стихосложение, П. П. Славейков – в своите битови и ф-фски поеми “Ралица”, “Бойко”, “Фрина”, “Сърце на сърцата”, “Микеланджело” и др., П. К. Яворов – в “Нощ” и др. Символистите и поетите от 20-те и 30-те години по-рядко си служат с бели стихове.