I.
Луната
и Времето.
1. Луната – звездно тяло,
чийто живот е подчинен на всемирния закон за ставането, раждането и смъртта.
- прилики с
човека
- възражда се от
своята собствена субстанция по силата на собствената си съдба
2. Луната – всемирен
измервателен инструмент.
а) безкрайната
периодичност превръща луната в истинско
небесно тяло на жизнените ритми
б) тя контролира
всичките космически планове, управлявани от закона за цикличното ставане (води,
дъжд, раститеност, плодовитост)
в) в миналото (и
в някои сегашни номадски племена) конкретното време било навсякъде измервано
посредством фазите на луната – лунен календар
3.
Най – древният индоарийски корен, отнасящ се
до звездите, е този, който обозначава луната – „ме” (оттам на санскрит „мамн” =
„меря”):
- мас (санскрит)
- мах (аветски)
- мену
(латвийски)
- мена (готски)
- men (гръцки)
- mensis (латински)
4.
„Живо”
време – контролираното и измерваното, посредством фазите на луната време.
5.
Луната
измерва и унифицира.
а) нейните сили
или нейните ритми „свеждат до един и същи деноминатор” безкрайно множество от
явления и значения
б) не съществува
символ, емблема или въздействие, които да са моновалентни и сингуларизирани –
всичко се свързва и конструира ансамбъл с космическа структура
II.
Солидарност на лунните епифании.
1. „Свойствата” на луната.
а) разкриват се не
посредством поредица от аналитични усилия, а чрез интуицията
б) разкрива се цялостно
постепенно
в) аналогиите, създадени
в архаичното съзнание, са оркестрирани с помощта на символи
г) символите,
валоризирани от луната, са същевременно луната
д) лунните йерофании
разкриват живота, който се повтаря
ритмично – всичко се обяснява с това, че луната е неизчерпаема в своята собствена
регенерация
е) човекът се разпознава
в „живота” на луната
2. Всеки религиозен обект „въплъщава”
свещеното.
Почитането на един обект
заради самия него не се среща никъде в историята на религиите. Един свещен обект
е свещен, защото разкрива ултимната реалност или защото участва в нея. Луната
също така никога не е била почитана само заради самата себе си, но до колкото
разкрива свещеното, силата, която е концентрирана в нея, реалността и
неизчерпаемия живот, който проявява.
III.
Луната и водите.
1. Водите – командвани от луната, защото:
- подчинени са на
ритмите
- герминативни са
2. Връзката луна – води
а) божества – всички
лунни божества съхраняват осезаемо водните атрибути и функции
б) водите и дъждът
следват лунния ритъм
- митични персонажи,
притежаващи властта да предизвикват дъжд
- изобилие от селенични символи
и лунен характер
в) водните катастрофи –
фактор за периодична деструкция на изчерпаните форми на луната и на регенерация
в космически план
- зараждане и
регенерация
- митове за
потопа (съществуват почти навсякъде)
IV.
Луната
и растителността.
1.
Светът
на растенията – подчинен на същата периодичност, контролирана от лунните ритми.
2.
Връзката
между луната и растителността.
а) божества –
едновременно лунни и на плодородието – атрибутите на лунни въздействия
съществуват и оцеляват в боговете на растителността и плодородието, дори когато
тяхната божествена форма е станала автономна
б) ансамбълът
луна – вода – растителност – истинската божествена субстанция, която видоизменя
живота в абсолютна реалност, тоест безсмъртие
V.
Луната и
плодородието.
1.
Плодородието
– периодично сътворение, неизчерпаем живот (явна връзка с луната).
2.
Паралелно
съществуване на лунни символи със символи на плодородието.
- всички символи
конвергират към идеята за безсмъртие, регенериране
- силата на
луната се състои в това да разпръсква плодовитост, наука и дори безсмъртие
- животни –
символи: митове за змията и жената
VI.
Луната,
жената и змията.
1.
Луната
– извор на живи реалности и основа на плодородието и на периодичната
регенерация.
2.
Многообразие
на релациите между жената и змията.
а) жената под
влияние на луната може да взима участие в трансформацията
б) змията може
да се трансформира, тя е извор на мъдрост, поради това, че е лунна
VII.
Лунен
символизъм.
1.
Всички
стойности съществуват в един символ
2.
Ансамбълът
Луна – Дъжд – Плодородие – Жена – Змия – Смърт – Регенерация: (основен)
а) частични
ансамбли
б) в основата
винаги стои луната
VIII.
Луната
и смъртта.
1.
Двойствен
характер на луната.
а) страна на
мъртвите
б) обновително
вместилище на душите
в) нейната участ
е да резорбира формите и да ги създава отново
2.
Смъртта
– модификация на нивото на съществуване.
- душите на
праведниците се очистват на луната
- тялото се
възстановява на земята
- разумът се
бистри на слънцето
3.
Луна
– Земя – Слънце
а) ансамбъл на
смъртта
- тялото се отделя
от групата душа – разум на земята
- душата се
откъсва от разума на луната
- разумът
съответства на субстанцията на слънцето и силно привлечен се връща на него
б) ансамбъл на
раждането – процесът се извършва по обратен път:
- луната
получава от слънцето разума
- разумът покълва в луната и ражда нова душа
- земята дава
тялото
IX.
Луната
и посвещаването.
1.
Възкресение.
Смъртта не е
окончателна, след като луната не я познава. Тъй както луната умира и възкръсва,
така и ние оживяваме отново след смъртта
- фазите на
луната – пример за вярата във възкресението
2.
Посвещаване.
а) ролята на
луната в посвещенческите церемонии, които се състоят тъкмо в експериментирането
на една ритуална смърт, последвана от „повторно раждане”, чрез които
посветеният реинтегрира истинската си личност на „нов човек”
б) смъртта може
да бъде уподобена на едно посвещение така, както митичното посвещаване се
добива чрез една ритуална смърт
X.
Символизмът на лунното „ставане”.
„Ставането” е
лунна норма. Луната „разпределя”, „усуква”, „мери”; или пък храни, опложда, благославя; или приема душите
на мъртвите, посвещава и очиства – тъй като
тя е жива и се намира в процес на вечно ритмично ставане. Този ритъм
присъства винаги в лунните ритуали.
XI.
Космобиология
и мистична физиология.
1.
Интеграция
на човека и Космоса в един и същи
божествен ритъм – това е целта на уподобяването.
а) човекът
постига хармония между себе си и Цялото като се включва в някои центрове на
космическата енергия, присвоявайки си свойствата на „буквите” и „звуците”,
които чрез медитация или магия осъществяват прехода към различни космически
планове
б) човекът
хармонизира самия себе си с двата астрални ритъма, унифицирайки луната и
слънцето в собственото си пневматично тяло. Унификацията на двата центъра води
до реинтеграция в първичното Единство
в) смисълът на
уподобяването е човекът да се солидаризира с космическите енергии и ритми, след
това да се осъществи унификация на ритмите, фузия на центровете най-накрая да
премине в трансцедентното, което става възможно с изчезване на формите и
възстановяване на Премордиалното единство
2.
Луната
свързва заедно, чрез своя начин на съшествуване, множество реалности и участи.
XII.
Луната
и съдбата.
1.
Луната
– неизчерпаем творец на живи форми.
а) луната е
„изтъкала” всички съдби, защото е господарка на всички живи неща и водач на
мъртвите
б) да се тъче
означава не само да се предопределя и да се събират заедно различни реалности,
но също и да се твори, да се извежда от своята собствена субстанция
2.
Съдбата
на живота.
- животите са поставени в едно цяло: имат обща
съдба
- времето е
ирационално, сурово, безмилостно
- който живее
подвластен на времето, е подложен на всякакви мъчения и освобождението се
състои в премахване на времето, в бягство извън всемирната промяна
XIII.
Лунна
метафизика (Обобщение).
Цялостен поглед
върху лунните йерофании.
1.
Групиране
на йерофаниите: (доминиране на идеята за ритъма)
а) плодородие
- води
- растителност
- жена
- митичен
прародител
б) периодична
регенерация
- символизъм на
змията и на всички животни
- „нов човек”
- посвещенческа
смърт и посвещенческо възкресение
в) „време” и
„съдба”
г) промяна,
белязана от опозицията светлина – мрак
2.
Дуализми
– всички намират своята митична и символична илюстрация във фазите на луната.
3.
Валоризация
на епохите на падение и разруха – мрачните ери правят възможна появата на нова
форма.
4.
Луната
разкрива на човека неговото собствено положение.
No comments:
Post a Comment