Граматика. Морфология и синтаксис. Тема 19

Граматика (морфология и синтаксис)

1.Предмет и задачи на граматиката. Лексикално и граматично значение. Описателна, историческа и сравнителна граматика. Съпоставителна граматика.

Само когато думите бъдат построени по определени граматически правила и като приемат съответните граматически форми и бъдат изказани с необходима интонация на гласа, те стават способни да изразят завършена, цялостна мисъл.

В отделни езици граматическата оформеност на думите показва по-малки или по-съществени различия. Различието между лексическата и граматическата страна на думите е свързано с въпроса за характера на лексическата и граматическата абстракция. Например с названието мост означаваме всякакъв вид мостове. Чрез това название обобщаваме цял клас от предмети. Значението на думата мост като речникова единица е резултат от отделянето на съществените признаци в цяло множество предмети от несъществените им признаци. В това се състои лексическата абстракция. Разграничава се в рамките на всяка дума поотделно и е изобщо предметно насочена.

Различна по същество и обхват е граматическата абстракция. Цялото разнообразие на глаголите във всеки език се обобщава с малък брой класове въз основа на отделянето на общи граматически признаци, изразени чрез съответни наставки. Граматическата абстракция следователно се отнася не до предметите и явленията или до техните принципи, а до съотношенията на думите. Благодарение на нея се обобщават и класифицират по-големи или по-малки групи от думи, словосъчетания и изречения отвлечено от тяхното смислово съдържание. По такъв начин езикът придобива строен осмислен характер.

Граматиката има за предмет граматическия строй на езика. Той обхваща системата от обективно присъщите на езика правила за изменянето на думите и за съчетаването им в изречения. Граматиката изучава онова общо, което лежи в основата на измененията на думите и на построяването на изреченията. За нея е важна структурата на словосъчетанията, взаимното положение на техните компоненти.

В зависимост от развоя и структурата на отделните езици, граматическата абстракция може да бъде различна по обсег.

Основите на научната граматика са положени още в Древна Гърция. Но граматиките от това време и от следващите епохи до началото на 19 в. се различават съществено от съвременната научна граматика. Античните и по-късно съставените по техния образец граматики са имали предимно практически характер. Нещо подобно представят днес практическите или училищните граматики. Практическите граматики са съобразени с общоприетите норми с оглед на известно състояние на езика.

Съвременната теоретична или описателна граматика има също за предмет граматическия строй на даден език от определен период. Тя се стреми не само да опише подробно и да систематизира граматическите явления, но и да ги осмисли с оглед на връзките и взаимоотношенията им. Научната описателна граматика разглежда съвременното състояние на един език като етап от развоя на езика, който може да стане изходна точка за нови изменения в граматиката. За да обясни научно граматическите явления, съвременната описателна граматика привлича данни и факти от по-старите периоди от развоя на даден език.

Докато практическата граматика се задоволява само да установи и отбележи окончанията и да формулира правилата за тяхната употреба, научната описателна граматика трябва да обясни на какво се дължи това различие във флексията. Съвременната описателна граматика учи разпространението, продуктивността на граматическите форми или тяхното постепенно ограничаване, изместване от живи, продуктивни форми и по този начин показване тенденциите на езиковия развой.

Друга разлика между научната описателна граматика и старата филологическа граматика се отнася до обекта на изследването. Докато филологическите граматики са изучавали само писмени езици, научната граматика може да има за предмет както писмени езици, така и езици или диалекти, на които няма писменост.

Съвременната научна граматика за разлика от старите филологически граматики може да бъде не само описателна, но и историческа или сравнителна в зависимост от обхвата на езиковия материал на езика. Историческата граматика разглежда граматиката на даден език в неговия развой. Проследява процеса на създаването и изменянето на граматиката от най-стари времена до днес.Строи се главно върху данните на писмени паметници.

Освен историческа граматика съществува и сравнителна граматика, която представя сравнително изучаване на граматическата система на група или семейство родни езици. Тя си поставя задача да реконструира , доколкото е възможно, граматическата система на общия източник – праезик на съответните родствени езици. Основава се върху данни и резултати , до които стигат историческите граматики на всеки език от съответната група.Историческата и сравнителната граматика, които взаимно се допълват, изучават явленията в развоя на езиците и взаимозависимостите им.

Историческата и описателната граматика са взаимно свързани и се подпомагат при решаването на специфичните си задачи. Невъзможно е да бъде създадена пълна историческа граматика, без да е проучено системно и цялостно състоянието на граматиката на даден език за всеки период от развитието му. 

2. Морфология. Теория за морфемата.

А) морф, морфема, аломорфи (варианти на морфемата); морфемата като знакова единица. Морфемика. Отношение между дума и морфема.

Понятието морфема. Морфологията е дял от граматиката, който има за предмет строежа на думата, като се абстрахира от нейното частно, лексическо значение. Най-малките материални елементи, от които се изгражда думата, са фонемите. Покрай фонетичният строеж, с който не се занимава морфологията, различаваме още морфологичен строеж на думата. Елементите на морфологичния строеж се наричат морфеми. Морфемата представя най-малката материална (звукова) единица, която се възприема от нашето съзнание като носител на известно значение. Строителен материал на морфемата са фонемите (една или няколко). Морфемата следователно съществува като сложна езикова единица, която съчетава два елемента: материален (звуков), който може да бъде представен от една фонема или от комбинация на две и повече фонеми, и смислов или функционален елемент, отнасящ се към лексическото значение на граматичната същност на думата.

Отношение между морфема и дума. Разграничаването на дума и морфема все още не е достатъчно изяснено от теоретично гледище. Много думи могат да бъдат разчленени на два или повече материални елементи, всеки от които притежава ясно съзнавано логико-предметно, словообразователно или функционално-граматическо значение. Морфемата е неделима по-нататък от семантично и функционално гледище, докато думите не са ограничени в това  отношение. Думи като стол, вълк, син не съдържат повече от една морфема и са тъждествени с нея. В същност този случай има съществена разлика между дума и морфема. Съществителното стол включва поотделно цяла система от форми, които изразяват различни граматични значения и могат да се състоят от две или повече морфеми (стол – стол-ът, стол-а; стол-ове; стол-ове-те). Следователно думата може да варира в различни форми, неограничени откъм морфологична делимост. Оправдано е да говорим в случая за словоформи или морфологични варианти на думата. Съвкупността от морфологичните варианти на дадена дума може да се наречем лексема или морфолексема. В някои случаи морфемата може да показва 2 или повече фонетични разновидности, но си остава неделима от смислово и функционално гледище.

Към една и съща морфолексема могат да принадлежат понякога две и повече форми, които са различни по корен. Суплетивни форми – аз – мене, човек – хора, мъж – жена, един –първи, много – повече. Следователно една и съща дума може да обединява редица форми, всяка от които представлява различна по фонетичен състав и функция морфема.

Срещат се думи, които нямат морфологични варианти и които са неделими по-нататък в смислово и функционално отношение. Такива са например някои предлози (на, от, в), съюзи (а, но, пък), междуметия (пух, ах, ех), някои съществителни с предикативна функция, като жал (жал ми е за тебе), въпросителни местоимения (как, кога, где), частици (ли, не, ще) и т.н. Все пак те не са напълно тъждествени. Разликата между тях може да бъде доловена по косвен път: морфемата в тях е само компонент, а не тъждествена единица. За разяснение различията между дума и морфема са важни следните моменти:

1. Възможност за смислово-функционално разчленимост на много думи, докато морфемата е неделима от тази гледна точка;

2. Ако някой от морфологичните варианти на една и съща сума е тъждествен с определена морфема, това не значи, че може да се сложи знак за равенство между дума и морфема, доколкото другите словоформи показват в състава си допълнителни други морфеми.

3. Ако всички морфологични варианти на една дума включват в състава си само по една морфема, тя пак не е равна на дадената морфолексема, доколкото нейните граматически варианти са представени от различни по фонетичен строеж и по функция морфеми.

4. За формално съвпадане на морфема и дума може да се говори само тогава, когато дадена дума е морфологично непроменлива и неделима от смислово-функционална гледна точка. Морфемата винаги се мисли като лексически несамостоятелен елемент на речта.

Някои езиковеди различават в морфологичния строеж на думата два вида елементи: семантеми и морфеми. Семантемата е носител на логико-предметно значение, тя е равна на корен при категорията на самостоятелните думи. Морфемата се разглежда като елемент на речта, който изразява релационно значение независимо от това, дали тя е структурен или словоизменителен процес елемент на думата – при служебните думи.

Б)Видове морфеми от смислово-функционално гледище: корен и афикс.

Корен на думата. Морфемите биват два вида: корени и афикси. Коренът е носител на основния елемент на лексическото значение или той е центърът на смисловата структура на думата. Обикновено няколко думи се обединяват под общ корен и в такъв случай се наричат родствени думи. Не винаги първичното значение на корена запазва връзка с цялостното лексическо значение на дадена дума, което може да бъде преносно по същество. В някои случаи кореновите морфеми на две или повече морфеми могат да съвпаднат по звуков състав, но да се различават съществено по значение. Думи, които съдържат такива корени, не са родствени. Фонетичния облик на корена може да се мени в отделните думи, които го съдържат, но и това не става произволно, а по строго определено закономерности. В индоевропейските езици коренът в строежа на думата може да мени до известна степен своя фонетичен състав, но неговите граници са винаги строго определени спрямо обкръжаващите го морфеми.

Афикс. Той е такава морфема, която видоизменя до известна степен или допълва значението, което се съдържа в корена. Афиксите в строежа на думите се определят въз основа на съпоставянето на редица родствени думи и същевременно на формите на дадена дума. В известни случаи има значение и отсъствието на някои афикси. Това важи особено за формите на словоизменянето. (в БГ формите за множествено число се разграничават от тези за единствено в мъжки род – двор – двор-ове). Отсъствието на морфема, което има известно граматическо значение, наричаме нулев афикс, нулева флексия.

В) Релационно и деривационно значение на афиксите. Еднозначности и многозначност, еднотипност и разнотипност на афиксите.

 Релационно и деривационно значение на афиксите. Това допълнително значение бива два вида: деривационно и релационно. Деривационното значение само уточнява и ограничава значението на корена. То е смислов елемент на по-обща словообразователна форма. Релационното значение разкрива смисловата връзка на дадена дума с други думи в изречението.  Релационното значение е чисто граматическо, т.е. то има съвършено абстрактен характер и се осъзнава независимо от лексикалното (конкретно) значение на думата. Същевременно обаче деривационното значение показва и елементи на обобщено лексическо значение, което уточнява и допълва значението на корена и по такъв начин служи като компонент на цялостното лексикално значение на думата. Афиксите носители на деривационното значение, са онзи материален елемент в строежа на думите, в които се кръстосват и обединяват по своеобразен начин лексикалният и граматическият момент в значението на думата.

Тук може да се каже и за семантеми и морфонеми (вж. по-горе)

В отделните езици афиксите могат да се различават не само по звуков състав, но по качеството си да бъдат носители на едно единствено значение или на повече значения. В угро-финските и тюркските езици афиксите да еднозначни и същевременно еднотипни, т.е. дадено граматическо значение се изразява само с един афикс. Например в турски език морфологичен показател за местен падеж както в единствено число, така и в множествено число е флексията – da  (с фонетични разновидности –de, -ta, -te в зависимост от закона за вокалната хармония или за прогресивната асимилация на съгласните).  Различно е във флективните езици – от една страна, дадена афиксална морфема може да изразява едновременно две и повече значения, от друга страна, носители на едно и също граматическо значение могат да бъдат различни афикси. В БГ –о в съществителни от среден род сел-о, чел-о, брашн-о означава едновременно граматичен род (среден) и число (единствено), а в мн.ч. се явява друга флексия –а (чел-а, сел-а, брашн-а). За многозначност на даден афикс може да се говори в случай, когато той в една и съща форма на думата е носител на две и повече граматически значения, а за разнотипност на афиксите – когато за изразяването на едно и също граматическо значение служат два и повече афикси. В индоевропейските езици афиксите често са по характер многозначни и разнотипни. Многозначността на афиксите трябва да се различава от омофонията на морфемите, когато те съвпадат по звуков състав, но притежават различно граматическо значение в границите на думи от един и същ клас (или тип) или от различни класове (типове). В немски звукосъчетанието –er  може да служи като флексия за множествено число на съществителни предимно от среден род (das Kind – die Kinder ( дете-деца )). 

Продуктивни и непродуктивни афикси. В пределите на клас от думи не всички са еднакво обобщени са еднакво общоразпространени и жизнени. Едни от тях служат за образуване на ограничен брой форми и думи, наследени от предходните периоди в развоя на езика. Такива афикси наричаме непродуктивни – флексията –е, -а (-‘а) за мн.ч. м.р. – мъж-е, рог-а, брат-я. Продуктивни са афиксите, които служат за образуване на нови думи в съвременния етап от развоя на езика – напр. –ар (желез-ар), -ище (лет-ище).

Г) Видове афикси: по място спрямо корена – префикс, постфикс (суфикс и флексия), интерфикс и др; по функция – словообразуващи, формообразуващи (словоизменителни), основообразуващи,  свързващи.

Според мястото, което заемат спрямо корена, афиксите биват: суфикс, префикс, инфикс, интерфикс, циркумфикс.

Префикс – стоят пред корена: пре-сека, из-грев

Постфикс – формообразуващи суфикси, разделени на суфикси и флексия

Суфикс – стоят след корен: риб-ар, пев-ец

Флексия – определя рода, числото, спрежението: кораб-и

Инфикс – вместват се в самия корен:  fu-n-d-o (лея) – fud-I (излях)

Интерфикс – съединителна гласна: вод-о-пад

Циркумфикс – няма в БГ. Има в немски: ge-sag-t

Словообразуващи – служат за образуване на нови думи, като се прибавят към основа (или корен) на други думи и наред с това придават нови деривационни значения: за-вив-ка, за-брад-ка, за-гад-ка.

Формообразуващи – служат за изразяване на смислови взаимоотношения на думите в изречението или имат чисто формална функция: плод-ове, лъч-и.

Основообразуващи – чрез прибавяне на различни флексии се произвеждат конкретните форми на думите (показатели за минала, сегашна основа): чет-о-х, чет-е, нос-е-х, нос-е-ше.

Лексикална основа – изразява някакво понятие без оглед на граматически признаци, тъй като не притежава флексия, но и какъвто и да е граматически афикс: нос-е-х, чет-я-х.

Двойствената природа на някои афикси изпъква ясно в славянските езици при словообразуването на глаголите. От глагола плета: до-плета, из-плета, на-плета, раз-плета и др. Всички префикси тук имат обща формообразуваща функция, тъй като придават на съответния глагол значение на свършен вид на изразеното действие. В случая префиксите на-, за-, раз-, от-, пре- едновременно служат за производство на нови глаголи от простия глагол плета и за образуване на граматическата основа на всички форми от свършения вид. Подобни афикси са по същество двуфункционални. С двойна функция се срещат и суфикси - -ар в съществителни от мъжки род (лоз-ар, пек-ар, жътв-ар) е по начало словообразуваща, но тя едновременно изразява и граматическо значение (род на съществителното, като се противопоставя на сложния суфикс –ар-к-а–напр. жътв-ар-к-а).

Тясната връзка между словообразуващи и формообразуващи афикси личи особено ясно в случаи, когато даден словообразуващ афикс може да бъде съпътстван само от определени окончания (флексии) – суфиксът –ниц- може да се намира в съчетание само с флексията –а за ед.ч., и –и за мн.ч. – пив-ниц-а (и).

3.Морфология. Понятието морфонема.

Морфологичната подсистема обхваща съвкупността от морфеми и изразяването на техните значения.

В зависимост от значението, на което са носители, от позицията, която заемат спрямо думата, с оглед на изпълняваната функция и според формата на материализацията си морфемите се разделят на множество видове. Централно място сред всички видове заемат корените. Към тях по различни словообразувателни модели се добавят други морфеми, за да се изгради лексикалната основа на думата.

За изразяването на граматическите значения всеки един език разполага с набор от специфични средства и механизми – както в границите на думата, така и извън тях.

Този дял от лингвистиката, който се занимава с морфологичната подсистема на езика, се нарича морфология.

Морфемите са абстрактни (инвариантни) езикови единици, които имат свои варианти, наричани аломорфи. Всеки от аломорфите при актуалната си употреба в речта се проявява в конкретни „екземпляри”, определяни като морфи.

Например коренът на думата слънце в БГ притежава аломорфите „слънц” и „слънч”, в които се проявява в частично различен фонемен облик: слънца, слънчасвам. Освен това този корен се среща и в аломорфите „слънц' ”, „слънч' ” и „слънч⁰” (в последния вариант без ударение) например в думи като слънце, слънчев, слънчоглед. Аломорфи, в които варирането се получава за сметка на една фонема с друга, се определят като фонемни аломорфи (морфонеми). Съответно аломорфите, при които варирането е за сметка на алофоните на дадена фонема се наричат алофонни аломорфи.

С характерни морфонеми и освен тях с по-слабо забележими алофонни варианти са много коренови морфеми в БГ, но и в другите славянски езици. Коренът на думата ден – „ден”, „ден'”, „дн” – ден, деня, дни.

4. Понятието основа. Видове основи: проста (непроизводна), производна, свързана; граматическа основа; сложна основа. Съотношение между корен, основа и дума.  

Основа на думата е онази нейна част, от която се изключват афиксите с релационно значение – в думите вода, село, приказка основи са съответно вод-, сел-, при-каз-к. Основата е носител на лексикалното (речниково) значение на думата. Така основата на думата лет(е)ц- означава лице, което извършва определено действие (което лети със самолет); това е лексикалното значение на думата.

Непроизводни (прости) и производни основи. По своя строеж основите на думите могат да бъдат равни на корена или да се изграждат от корен (основа) и словообразуващ афикс. В първия случай се наричат прости, а във втория – производни. Непроизводна основа имат думите – бряг-, двор-, червен-. Производни са основите на: лоз-ар- (лоз-е), бръсн-ар- (бръсн-а), свеж-ест- (свеж-).

Производната основа винаги може да се разчлени на две или повече морфеми, докато непроизводната е морфологически неделима. Друг отличителен признак на производните основи е задължителната им съотнесеност към някаква друга непроизводна или производна основа въз основа на етимологична връзка помежду им; а непроизводната основа като едноморфемна е независима в словообразователно отношение от други основи. Не винаги непроизводна основа е послужила като изходен елемент за образуването на производна основа, въпреки, че се съдържа в състава й в качеството си на корен.

Непроизводната основа може да се среща в самостоятелен вид (или съчетание от флексия), като стол-, път-, плод-. Има случаи, когато непроизводната основа съществува само в съчетание със словообразуващи афикси и тогава я наричаме свързана основа. Например въз основа на съпоставянето на глаголите в-ляз-а, из-ляз-а можем да отделим кореновата морфема – -ляз, която изразява общо понятие за движение и не се среща в самостоятелен вид, а само свързана с префикси, с които образува производна основа.

Граматическа основа - чрез прибавяне на различни флексии се произвеждат конкретните форми на думите (показатели за минала, сегашна основа): чет-о-х, чет-е, нос-е-х, нос-е-ше.

Сложни основи – образуват се чрез композиране на два или повече корена в структурата на думата, към която могат да се добавят и лексикални афикси. Лексеми със сложна лексикална основа са например мироглед, българско-гръцки, природонаучен.

5. Промени в морфологичния строеж на думата

А)Опростяване на основата 

Под опростяване на основата разбираме такъв процес, при който дадена производна основа загубва качеството си на морфологична делимост, т.е става непроизводна. В резултат най-често афиксалните морфеми престават да притежават самостоятелно значение и се превръщат в неделим елемент на корена или непроизводната основа. Коренът се разширява фонетично и претърпява известно изменение: нарушават се неговите предишни производствени и смислови връзки, поради което в новия си вид той става център на ново словообразувателно гнездо. Суфиксът -р- е станал непродуктивен отдавна на славянска почва, поради което се е споил тясно с корена да- и е образувал нова непроизводна основа, която по-нататък си е създала свое словообразувателно гнездо. Понякога опростяването на производната по начало основа се дължи на петрифицирането (закостеняването) на афикса, който загубва морфологичната си самостойност, така и на известни промени в лексикалното значение на новите основи. Има случаи, когато афиксът е запазил своята продуктивност, но все пак се е стигнало до опростяване на дадена основа. Когато дадена коренна морфема се окаже изолирана в една дума и загуби производната си способност, може да абсорбира съседните афиксални елементи и да образува с тях нова непроизводна основа. Този процес може да бъде подпомогнат и от семантични изменения, в резултат на които се прекъсва словообразователната връзка между две първоначално родствени думи. Преходната степен към такъв резултат може да бъде създаването на свързана основа.

Някои непрозиводни от днешно гледище основи са изминали сложен път по морфологичен развой, като са абсорбирали постепенно в различни периоди повече афиксални елементи. Не само суфикси, но у префикси могат да се спояват с даден корен и да образуват нова непроизводна основа. Промените във фонетичния облик довеждат в някои случаи до затъмняването на морфологичните граници в даден дума и поради това играят известна роля за опростяване на нейната основа. Има и по-сложни случаи, когато звуковите промени засягат гласната на корена, покрай което се натъкваме и на непродуктивен афикс.

Към опростяване на основата трябва да отнесем и някои явления, при които непроизводни основи като компоненти на дадена сложна дума или словосъчетание загубват самостоятелното си значение, поради което сложната дума или словосъчетание стават едноосновни (прости), и то с цялостна, морфологично неделима основа. В резултат на процеса опростяване на основата в много случаи се стига и до съответни промени в речниковата система на езика: тук, от една страна, броят на думите с непроизводна основа се увеличава, от друга страна, почти всяка нова непроизводна основа става самостоятелен център на ново словообразувателно гнездо.

Б) Преразлагане (декомпозиция) на морфемния състав

Другият процес, които внася изменения в морфологичната структура на думите, е преразлагането. Под него разбираме такова явление, при което става известно преразпределение на съществуващите морфологични граници на думата, т.е. едни морфологични елементи или части от тях биват абсорбирани от съседни морфологични единици. Декомпозицията предшества опростяването на основата, но не винаги може да доведе до опростяване и може да засегне облика на съществуващи афикси. В други случаи процесът преразлагане може да засегне отношението между основообразуващ афикс и флексия. Типичен пример за това представя развоя на флексивно-падежната система в някои езици. В праславянски като резултат от различни фонетични промени се е извършило срастване на основообразуващия суфикс с флексията, той се поглъща в редица падежи от окончанието и по този начин се стига до преразлагане (съкращаване) на основата в полза на флексията. Отношението на префикси и корени също може да бъде изменено в резултат на преразлагане. Префиксът може да нарастне за сметка на корена. Понякога преразлагането е в полза на корена, чието значение поради фонетични промени е било затъмнено. Има случаи, когато първоначалните морфеми пазят своя облик, но щом непроизводната основа се е оказвала ограничена в словообразователните си възможности, тя е могла да се разшири за сметка на даден префикс. В други случаи се наблюдава сливане на два префикса в единна морфема.

В) Промени в морфологичния състав на сложните думи      

В своя развой сложните думи също са подложени на опростяване и преразлагане, в резълтат на което се получават нови непроизводни основи. Има и други промени, които довеждат до опростяване на сложната дума в друг смисъл, именно че тя престава да се схваща като съставена от два корена (или две основи), а само от един корен (основа), като другият корен (основа) добива значение на афикс, който по-нататък започва да дункционира самостоятелно като словообразователен елемент. Следователно е този случай не се стига до изместване на морфологичната граница, а настъпва функционално изменение на съществуващите морфеми в състава на сложната дума: носител на вещественото значение става единствена първата основа, а втората приема словообразуващата функция. При заимстването на чужди думи се наблюдава понякога влияние на морфологичната структура на продуктивните домашни образования, в резултат на което чуждата дума бива опростена и по-нататък подложена на преразлагане. Не само чужди думи, но и домашни сложни думи могат да бъдат структурно изменени по тоя начин, т.е.от двуосновни да станат едноосновни под въздействието на продуктивни образования.

6. Класификация на думите като части на речта. Критерии за разграничаване на частите на речта. Най-общи лексико-граматически класове: самостоятелни думи, служебни думи, модални думи, междуметия. 

В основата на семантично-граматичната подялба стои общото значение (семантиката) на думите и общността на граматическите им свойства. В нашата граматика традиционно са приети десет класа думи (части на речта): съществителни имена, прилагателни имена, числителни имена, местоимения, глаголи, наречия, предлози, съюзи, частици и междуметия. Всяка една от тези части на речта си има свои лексикално-семантични и граматико-семантични особености, макар че невинаги границите между отделните класове думи са безспорни – има отделни „преходни” случаи.

Класове думи (части на речта)
Морфологична класификация	Семантико-граматична класификация	Синтактична класификация
Изменяеми	Съществително име Прилагателно име Числително име Местоимение Глагол	Самостойни= самостоятелни
Неизменяеми	Наречие
	Предлог Съюз Частица	Несамостойни= служебни думи
	Междуметие	Странични думи

Практическа граматика на П. Пашов, стр. 61®

Синтактична класификация – стават части на изречението. Несамостойните думи и междуметието не заемат никаква синтактична позиция:

части на речта	части на изречението
глагол	само сказуемо
съществително	не може да е съгласувано определение (освен ако не е приложение) и непряко допълнение (освен ако не е с предлог)
наречие	само несъгласувано определение или обстоятелствено пояснение
прилагателни, местоимения, числителни и причастия	само сългасувани определения или сказуемни определения
предлози, съюзи, частици, междуметия

Галя Нинова – IV курс, Балканистика – 2009 ®

Модалност – Функционално-семантична категория, изразяваща различни видове отношения на изказването към действителността и различните видове субективна квалификация на съобщението. Модалността е езикова универсалия, тя принадлежи към числото на основните категории на естествените езици. Към сферата на модалността се отнасят: утвърждаване – въпрос – подбуда; утвърждаване – отричане; реланост – хипотетичност и др.

Модален глагол – изразява отношението на говорещото лице към съдържанието на изказването – желая, искам, мога, надявам се, умея.

7. Начини на граматическо изразяване: афиксация; вътрешна флексия, преглас, отглас; редупликация; служебни думи; словоред; композиция; суплетивизъм; ударение и интонация.

Различните езикови възможности за изразяване на една и съща мисъл наричаме начини на граматично изразяване. Логическата категория обект – субект в БГ се изразява чрез словореда – подлогът стои пред глагола, а допълнението след глагола. Различаваме следните основни начини на граматическо изразяване:

1. Афиксация: един от най-разпространените начини за граматично изразяване - прибавяне на морфеми към корена или основата. При това някои езици си служат както с префикси, така и с суфикси, а рядко и с инфикси. Такива са например индоевропейските езици. Други езици, като например тюркските, използват суфикси. Трети употребяват само префикси, като например някои езици в Индокитай и Северна Америка. Чрез афикси могат да се изразяват разни отношения на думите в изречението, например:

А) субектно-обектни отношения;

Б) Отношения на притежавано и притежател;

В) Косвено допълнение;

Г) предложно допълнение.

Използването на афикси за означаване на отношения на думите в изречението се нарича падеж. Той е граматична категория. Афиксацията играе голяма роля и за словообразуването.

2. Вътрешна флексия: По-рядък начин на граматично изразяване. Чрез известни прмени в строежа на думата могат да се изразяват различни значения. Този начин е особено характерен за семитските езици.Подобни случаи имаме и в други езици – анг – foot-feet, man-men, в БГ – тека-ток, седя-сядам, лежа-лягам; обаче тук е свързано с афиксацията.

3. Преглас: В германските езици се използват определени редувания на фонеми, обединени под общото название умлаут, за различаване на формите за ед. и мн. ч. при някои съществителни – Mutter – Mütter, Vogel – Vögel, Vater – Väter. Подобни редувания на фонеми, придружени от афиксация, се използват в немския за образуване на сравнителна и превъзходна степен (warm – wärmer – am wärmsten) и на глаголни форми (klang – klänge, war – wäre).

4. Отглас: Други пък вокални редувания, познати под името аблаут са присъщи на германските и други езици и служат за образуване на глаголни форми и за словообразуване. Наблюдават се както случаи на аблаута в чист вид, така и на аблаута,  придружен от афиксация – singen –sang – gesungen – Gesagt , rufen – rief – gerufen;  анг. Begin – began – begun; sing – sang – sung – (the) song, forget – forgot – forgotten;

5. Редупликация: Друг начин на граматично изразяване. Употребява се за изразяване на повторяемост, привично действие, множественост и др. Така например в различни езици множествено число се изразява чрез повтаряне на думата. В латински, старогръцки, староиндийски, готски и др. перфект се образува чрез удвояване на началната сричка. (лат. tutudi, пефект от tundo „блъскам”). Този начин на граматично изразяване е застъпен в нашия език при глаголите бърборя, дърдоря, къркоря, мърморя, пърпоря и др. които изразяват трайно действие.

6. Служебни думи: Те могат да се използват за означаване на най-разнообразни отношения на думите в изречението или граматични форми:

А) за изразяване на косвено допълнение – Той даде книгата на Петър;

Б) за изразяване отношение притежател и притежавано – книга на учителя;

В) за изразяване на бъдеще време в някои езици – ще ходя, където ще е служебна дума;

Г) за изразяване на множествено число – във виетнамски.

Езици, в които преобладава използването на служебни думи за означаване на отношения между думите в изречението, се наричат аналитични – БГ, френски, английски, персийски, китайски. А езици, в които преобладават афиксацията или по-специално падежните форми като средство за граматично изразяване, се наричат аналитични – руски, чешки, немски, латински.

7. Словоред – Редът на думите в изречението е един от най-древните и прости начини на граматично изразяване. Той е характерен за много езици: китайски, БГ, френски, английски и др. Чрез словореда могат да се означат:

А) субектно-обектни отношения – майката обича детето;

Б) атрибутивни отношения – silver spoon, gold watch.

В) отношение между съдържащо у съдържание – чаша вода, кола дърва, куп камъни

Г) субектно-предикатни отношения.

8. Композиция: Твърде разпространен начин на граматично (и лексикално) изразяване е композицията, образуване на сложни думи. В разни езици тоя начин служи за означаване отношение на притежател и притежавано или за означаване на атрибутивни отношение – домоначалник.

9. Суплетивизъм: два различни корена (или основи) се съчетават за означаване на разни форми от една и съща дума – съм-бях, аз-мене.

10. Ударение и интонация: вж. Суперсегменти (9 т. от Фонетика и Фонология)