10. Черноризец Храбър - „За буквите”

10. Черноризец Храбър - „За буквите”

Черноризец Храбър е изключителен по своето значение писател. Неговото единствено произведение „О писменах”, едновременно и страстна защита, и пламенна възхвала на славянството, се разпространява широко не само в старобългарската, но и в сръбската и руската книжнина през Средновековието. Полемично и възторжено, това забележително произведение поддържа съзнанието за равноправие в културно отношение на славянството с останалите народи през онова време.

„О писменах” на Ч.Х. отразява важен момент от политическото и културното развитие на българския народ и проправя път на старобългарската книжнина, обосновава се нейното право на съществуване.

По това време в българското общество (главно сред по високата класа) се разпространява приетото от Византия християнско учение на гръцки език. Произведението на Черноризец Храбър по своеобразен начин отразява момента, когато в България се пренасят традициите на Кирило-Методиевото литературно дело, когато идват техните сподвижници, когато и Борис намира истинската реална възможност да прекъсне византийското влияние в страната, като въведе християнската просвета на роден славянски език. „О писменах” е трябвало да докаже правотата на това решително в културната история на България начинание, като обори необоснованите в това отношение пратеници на гърците, а също така и на техните поддръжници в страната.

Науката не познава преки известия за личността на Черноризец Храбър. Неговото име се среща единствено в преписите на съчиненията му. Съществуват различни хипотези, сред които най-разпространено е отъждествяването с българския цар Симеон. През Средновековието не съществува практиката да се измислят псевдоними. Възможно е единствено да се подпишеш с името на друг, да използваш псевдоепиграф. Този факт оборва до голяма степен идеята, че зад името Черноризец Храбър се крие личността на цар Симеон или на друг книжовник – Наум Охридски. Според друга хипотеза авторът може да е монах (черноризец = монах) с името Храбър,разпространено по онова време светско славянско име. Третата известна теория гласи, че Черноризец Храбър не е лично име, тъй като присъства в старобългарското заглавие на творбата, изписано с малки букви и е поставено в родителен падеж с притежателна функция. Тогава можем да тълкуваме, че става въпрос за буквите на храбри я монах, който ги е създал, следователно за Константин-Кирил Философ. В този случай авторът остава анонимен.

Относно народната принадлежност на Ч.Х. и мястото, където е действал, не се спори. Почти всички изследователи го признават за българин. В това ни убеждава достатъчно антигръцката насоченост на творбата.

Времето, когато е живял Черноризец Храбър и когато е било написано неговото прозведение, може да се определи с известна приблизителност. Повечето изследователи говорят за края на 9в. – нач. 10в. Нека ние приемем, че става дума за времето преди да се утвърди славянската писменост. От Панония не са достигнали оригинални текстове. Следователно „За буквите” е създаден в България след идването на учениците на Кирил и Методий по нашите земи, когато през периода 886-893г. кипи усилена работа по превода на необходимите книги за въвеждане на славянския език.

Черноризец Храбър е създател на нов литературен жанр в старобългарската литература – публицистична полемика, съчетана с апология, сложен и интересен откъм своята структура и стилистични особености. Както се казва, Кирил и Методи и техните ученици водят борба срещу триезиичниците на Запад. В „Проглас към евангелието” се дава израз на възторга пред славянството, което приема нова вяра и се нарежда между останалите културни народи. У Храбър имаме същите тези елементи, но вече в ново качество, осмислени съгласно тенденциите на нов исторически момент, при нова обстановка, върху нова идейна основа. Най-важното в случая е, че тези елементи у Храбър израстват в отделно, цялостно произведение, подчинени са на определена идейност, приведени са в единство с нея – цялото прозведение има завършен композиционен и стилистичен облик. „За буквите” е едновременно възхвала и защита от нападки. Представялва полемичен текст със сложни жанрови специфики – апологетико-полемичен. Апологията е актуален жанр с утвърдителен характер през Античността, когато Константин Велики взема решение да направи християнската религия официална (през предишните 4 века е преследвана). Оттук взаимства Ч.Х.

През 893г. се осъчествява първият Преславски събор, извършвайки се няколко исторически важни промени -  столицата е преместена от Плиска в град Преслав, Симеон е обявен за владетел, а българският е приет за официален език. Съчинението „За буквите” е предназначено да бъде произнесено именно на този събор и да легитимира славянския език като официален църковен и държавен.

Храбровото произведение си поставя за цел да защити писмената култура на славяните на народен език, като оправдае нейната поява и определи високото й място в общокултурното развитие на човечеството.

Погледнем ли цялостно творбата, ще разберем, че в центъра на авторовото внимание е славянският род. В цялото прозведение става дума за него, за неговата съдба, със завоеванията му през различните периоди от развитието му. Колкото и примитивно да започва своя културен живот „с черти и резки” през епохата на езичеството, славянството не стои на едно място, има напредък, преминаване от една фаза в друга. Изправянето пред нови задачи създава предпоставка за нови културни завоевания. Приемането на християнството, покръстването  на славяните е нов и по-висок етап в развитието на славяните. Но този етап не се е изразил в определено културно постижение. Заменено е езичеството, възникнали са нови учреждения, но многосъдържателни понятия като народ и църква не могат да бъдат написани на собствен, разбираем за всички и отразяващ културните особености език. Храбър не критикува латинската, нито гръцката азбука – като знакове за изразяване на особеностите на съответните езици те са добри и съвършени. Проблемът е в това, ве трябва да се намерят букви, които да отговарят на спецификите на славянската реч. Само по този начин ще се осъществи освобождаването от подражателното и зависимо положение.

Текстът ни дава сведения за годината на създаване на славянската азбука – 863г. Черноризец Храбър ни съобщава единствени по рода си факти за историята на славянското писмо, което придава на съчинението историческа стойност. “Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.” Една част от знаците са се използвали в езическия култ. Думата “чета” обаче има две значения – чета и броя, но не е ясно използвали ли са се като числа друга част от чертите и резките. Не се разбира и кои знаци има предвид Храбър – прабългарските знаци или подобни, създадени от славяните преди идването на прабългарите; какви са руните – символи или руни с фонетично значение.

Вторият етап, отбелязан от автора, е писането с гръцки букви от покръстените славяни. “И така беше много години”.

Трети, най-висш етап от историята на славянската писмена култура според Храбър е делото на Кирил, който е представен като божи пратеник. Авторът се опира на средновековната идея, че нищо на света не става без божията воля и използва това да изтъкне, че бог е мислил за славяните. Ако бог е изпратил Кирил, то това означава, че неговото дело е свято. Тази идея е била оръжие срещу всички отрицатели на славянските книги.

След вестите за историята на писането у славяните Храбър преминава към характеристика на славянското писмо. Една част от буквите били сътворени по образец на гръцките, а “други според славянската реч”. Изразът “по образец на гръцките” не означава, че Кирил е подражавал на графиката на гръцките букви. Той започва с буквата “а”, както е в гръцката азбука, тоест следвал е реда на гръцките знаци. Освен това следва и още един принцип на гръцката азбука – дава названия на буквите. Според Храбър гърците следват реда на еврейските букви, той смята приемствеността между културите за нормална – Константин не е нарушил естествения ход на нещата.

След това Храбър излага нападките на противниците на славянската азбука и им отговаря, за да ги отхвърли. Той подбира три основни обвинения. Тук различаваме 4 момента: теза (нападка), антитеза (отговор) – фактологическа културно-историческа аргументация и логическо заключение. За полемичното творчество е характерно в началото да се излага същността на спора, като започва повествоватлено -  не като истинска полемика.

Черноризец Храбър е изключително спекулативен в спора и успява да да се възползва от положението, за да извлече облага.

Трите основни обвинения:

1. Теза - За броя на славянските букви: защо Кирил е създал 38, а гърците пишат с 24? Това обвинение не е само израз на традиционализъм и консерватизъм, но и на накърнени политически интереси. Един необичаен брой на буквите е вече коз за противниците на славянската писменост. Но гърците имат 11 дифтонга и 3 знака за числа – отговаря авторът (фактологическа аргументация). В това твърдение няма логичност, тъй като дифтонгите, макар да имат друга звукова стойност, са съчетания на познатите буквени знаци, а числата нямат звуково покритие. Храбър пренася идеята за графиката на фонемите върху идеята за звуковото съдържание на знаците. Използва фактът, че общият сбор е 38. Заключение: “Подобно на това и по същия начин свети Константин създаде 38 букви”. В основата и на трите полемически елемента лежи аналогията.

2. Теза - Византия се връща към една позабравена тема – за триезичието (теза) – защото утвърждаването на Кириловата азбука в България не е в нейна полза, тя ограничава  политическото й влияние. Против идеята да изконността на трите езика Храбър привежда доказателства. Нито един от трите свещени езика не е изначален, такъв е сирийският. Гърците са пишели с финикийски букви и “така беше много години”. Авторът показва гръцкото писмо като дело на поредица учени хора, работили в течение на много години: “И така мнозина за много години едва събраха 38 букви” – заключава с ирония. Следва много важен извод: “А славянските книги – един свети Константин, наречен Кирил, и буквите създаде, и книгите преведе за малко години, а онези мнозина за много години – 7 от тях устроиха буквите, а 70 – превода. Заключение: „Заради това славянските букви са по-свети и по-почетни, защото свят мъж ги е сътворил, а гръцките – елини езичници.” Към извода за способностите на славянския учител е добавен много важен аргумент – Кирил е християнски светец. Проличава чувство за надмощие и славянския патриотизъм на автора. Тук освен аналогията (и гърците пишат много години с чужди букви) се използва и контрастът. Много години – малко години, мнозина – един свети Константин, езичник – светец.

3. Теза - Славянската писменост не била добре уредена, защото все още се устройвала. Въпросният пасаж е породил много научни разсъждения – в какво се състои доустройването? Храбър отхвърля идеята, че поправянето е израз на несъвършенство, той схваща развитието като закономерност. “И гръцките също така много пъти са уреждани...” (аргументация). Заключение: “По-лесно е нещо отпосле да се поправи, отколкото първо да се сътвори.”

След като отговаря на обвиненията, Храбър отново се връща на личността на Кирил. Той е горд, че целият народ знае за него. Популярността е още един аргумент в полза на славянското писмо. По този начин се възхвалява и Кирил и славянският народ, който е любознателен, ентусиазиран и е усвоил азбуката. Отново се използва противопоставянето – гръцките книжовници не знаят кой им е създал азбуката – всички славянски книжовници знаят.

Храбровото съчинение е защитно-обвинителна (апологето-полемична) реч. Нейната главна задача е да отхвърли упреците и да защити славянската писменост. При защитата прозвучават и обвинителни ноти – противниците не знаят с колко букви пишат гърците, триезичниците са безумци, гръцките книжовници са недостатъчно образовани.

Писателят разчита преди всичко на фактите, на логическата връзка между тях, на точността на мисълта. Няма разточителност на думи и в тази лаконичност ясно се очертават двете противникови страни със своите тези. Авторът превръща в ключови думи “много години”, “подобно”, “разум”, използвайки аналогията и контраста като похвати в спора.

По постройка, задачи, начин на подбор и поднасяне на аргументацията творбата е оригинална.

Гама от емоции раздвижва творбата. Писателят иронизира, обвинява, тържествува, гордее се с Кирил. Зад всичко това стои едно чувство, което ръководи Екзарх – славянското патриотично чувство, свързано със стремежа на българската народност към културно обособяване. Храбър защитава и едновременно възхвалява делото на Кирил и издига личността му. “За буквите” трябва да се определи като апология на славянската писменост.

Като имаме предвид многобройните преписи на творбата, нейните преработки в България, Русия е Сърбия, трябва да кажем, че тя придобива международно разпространение и признание.