Синтаксис. Тема 20

Синтаксис

I Предмет и задачи

Синтаксисът е дял от граматиката,  който изучава правилата за свързване на думите в словосъчетания и изречения,   правилата за построяване на изреченията, обективно присъщи на отделните езици.

А) Синтактични единици на речта и на езика:

Слововъчетание-

 1. Винаги включва в себе си най-малко 2 пълнозначни думи.

 2. Изразява единно, макар и разчленено понятие или представа; не                                                                                                    изпълнява  комуникативна функция.

3. Служи за градивен материал на изречението.

Изречение-

1.      Може да е представено от една единствена дума.

2.      Има комуникативна функция.

Взаимоотношения Морфология  &  Синтаксис

Редица синтактични категории се изграждат в/у основата на морфологични категории  и обратно.  Те са два различни дяла на граматиката със самостоятелни обекти на изследване:

Морфологията- разглежда разпределението на съществителни в различни склонитбени типове; изучава формите на дадена дума (категория от думи) в с-мата на словосъчетанието и с оглед на принадлежността на думата към дадена част на речта и съответната словообразувателна категория; => разглежда измененията на думите по правилата за образуване на техните форми, обстрахирайки се от конктретното лексилално значение.

Синтаксисът-разглежда формите с оглед на тяхното тъждество и различие по функция, с оглед на ролята им  в изречението или словосъч. Стреми се да установи общото, което е карактерно за безброй словосъч. и изреч.; абстрахира се от конкретното лексикално значение.

Това общо обхваща различни моменти:

а) структура ( на изр. И словосъч.)

б) характер и функции на частите ( на изр. И словосъч.)

в) видове връзки и функции на думите  ( на изр. И словосъч.)

г) функционална насоченост на изречението ( цел на изказването)

=> Синтаксисът разглежда съдържанието на изреч. И словосъч. НЕ като проста съвкупност от лексикалните и грамат. значения  на съставящите ги думи, а с оглед изразяването на съществуващите общи мисловни форми във видове психологически състояния.( за словосъчетанието – единно; за изречението- съждение, въпрос, емоция...)

(Обяснение: това значи,че от синтактична гледна точка еднотипни са 2 изречения с различен състав, но и 2те са съобщителни или въпросителни например; а разнотипни  могат да бъдат 2 изречения с накъв състав, но ако носят различна цел на изказването : 1.Ти няма да заминеш. / 2. Ти няма да заминеш? )

Задачи на синтаксиса

1. Да изясни ? за словосъчетанията, техния  граматически х-р, структура, видове.
2. Да определи същността на изречението като езикова единица; да даде характеристика на граматическите му признаци; да установи научната дефиниция на изр. изобщо.
3. Да проучи структурата на изр. ; функциите и взаимоотношенията на компонентите му.
4. Да реши ? за класифицирането на изр. От структурна и функционална гледна точка.
5. Да проучи синтактичните единици с оглед на конкретните им черти в отделните езици.

ПОНЯТИЕТО СИНТАГМА

Различна от словосъчетанието, изречението и отделната дума( и това е единственото категорично твърдение за синтагмата)

• Според  Сосюр (не забравайте колко го люби Асенова) синтагмата е единство на два съседни езикови елемента, които се намират в подчинителна връзка, т.е. отношения на определящо и пределяемо. Компоненти на синтагмата могат да бъдат:

1.      Морфеми на отделна дума ( хлеб-ец, брат-ец, чет-е – „вътрешна синтагма”)

2.      Основи на сложна дума с подчинителна връзка (сенокос, листопад)

3.      Членове на подчинителни словосъчетания ( тих ветрец, пея песен) ( тук синтагмата съвпада с подчинителното словосъчентание, за което ще стане дума при видове словосъч.)

4.      Части на изреч. ( подлог и сказуемо) ( Реката шуми) (тук се различават предикат. И непредикат.  Синтагми. Предикативните сочат задължително връзка на време, наклонение и т.н. ( съвпада с изречението);  непредикативните  -не изразяват такава връзка ( съвпадат с атрибутни, обектни и обстоятелствени словосъчетания)( не се стряскайте от определенията, обясняват се малко по-надолу)

Синтагматични отношения могат да се изразят и чрез други средства (не външни езикови) пр: изречението „Хляб.” ( отговор на ? „Какво носиш?”) => чрез наличието на глагол в сегашно вр. в предходното изр. определяемото е изразено контекстуално. Синтагми от този род се наричат „скрити”.

Тъй като понятието е твърде широко по съдържание, и вкл. Явлвния от морфология, синтаксис, словообразуване, то рядко се използва в изследванията на отделните езици. Някои учени дори съвсем го отричат.

(в заключение към последния абзац искам да кажа ,че изобщо не съм сигурна дали и до колко е нужно да ви запознавам с многобройните разбъркани теории за същността на синтагмата. Звучат като „ Измислихме си думичка, хайде да поспорим какво значи.” Реших да ви запозня със следната, защото звучи логично, Дуриданов я харесва и все пак е добре да знаем повече от една на изпита, след като твърдим, че са много.  Бел.авт.)

Съществува е друго, доста по-различно схващане за понятието синтагма. Според              Л.В. Шчевла (съветски академик) синтагмата означава такава синтактична единица, която не заменя и не измества словосъч. или изр.; която в процеса на речта изразява единно смислово цяло и от фонетично гледище се отличава с особена интонация; изразява в даден контекст единно понятие и може да се състои от една или група от думи.  Делението на изречението на синтагми зависи от начина на изговаряне на даденото изказване съответно и на смисловата отсянка, която желаем да вложим в него.

Синтагмата може да бъде компонент на изречението, но и самата тя образува такова; чрез синтагмата се създават и обособените части на изр.; Синтагматичното деление зависи понякога от смисловата и граматичната връзка м/у думите в изр.

Б) Основни форми на синтактичната връзка между думите( съчиниелна,  подчинителна); видове подчинителна връзка (съгласуване,  прилагане, управление)

Думите в изречението могат да се намират в съчинителна или  подчинителна  връзка.

• Съчинителна връзка- две думи или части на изр. са в  равноправно положение една спрямо друга и изпълняват еднаква служба в изр. или словосъч. ( Петър и другарите  му излязоха заедно. )
• Подчинителна връзка- една дума или словосъч. са подчинени по смисъл на други дума или словосъч. или те са в отношение определяемо и определящо. Подчинителна връзка можем да имаме и м/у 2 части на изречението. Основните форми, в които се изразява зависимостта на думите и словосъч. в изречението, а така също и на частите на изр., са 3: съгласуване, управление, прилагане.

                        @ Сългасуване  - вид подчинителна връзка, при която определящият член приема граматическите значения на определяемото.   („Детето тича в градината.” ( глаголът се съгласува с подлога само по число.); „Татяна влязла.” ( тук вече глаголът се сългасува  по число и по род.)

                        @ Управление  - вид подчинителна връзка, при която определяемото изсисква строго установена форма на определящия член, без да му налага своите граматични категории.  (най-ясният пример за такава връзка е когато определен глагол изисква след себе си точно определен падеж. Глаголът не може да предаде граматичните си категории на съществителното, но изисква строго определена негова форма в някой конкретен падеж. Примерът е на руски, ама аз ще си го спестя и ще  ви го преведа: „ Моят приятел се любува на зелените брегове на Волга.”  Това, на което трябва като любопитни туристчета да обърнем внимание е, че глаголът  любувам се изисква винаги творителен падеж и затова „зелените брегове” послушно приемат формата за творителен падеж мн.ч. Трябва още да се отбележи, че глаголът не влияе на числото на определящото; може да се каже и „зелен бряг” в творителен пад. Ед.ч. и ще бъде правилно.

                        @ Прилагане – вид подчинителна връзка, при която смисловото отношение м/у две думи или словосъчетания не е изразено чрез формата на определящия член, а главно чрез словореда (позиционно). Примери за такава връзка са съчетанията, съдържащи наречия, които като обстоятелствени думи могат да се свързват с глаголи и наречия.”заминавам днес” ; „говори тихо”.

II Словосъчетанието като синтактична единица

Понятието- всяко словосъчетание представлява граматическо  единство, съдържащо най-малко две пълнозначи думи. ; то е граматически оформена съвкупност от 2 или повече пълнозначни думи, изразяваща единно, но разчленено понятие или представа.

(същесвува теория на Ф. Фортунатов, според която изреч. е вид словосъчетание, но е обявена за несъстоятелна)

!!!Словосъч. не може да служи като самостоятелна езикова единица за съобщаване на мисли и за общуване,  а само в състава на изр.

Същесвтуват и глаголни словосъч.(съдържащи глагол). Разликата м/у тях и изреч. е , че глаголите  в словосъч. НЕ изпълняват роля на сказуемо, а имат значение само на определителен член, който може да се изменя ( по род, число, време) без да се измени характерът на словосъч. Друга много съществена  отлика на словосъч. от изр. е, че няма интонация.

Не може да същесвува словосъч. от име/местоимение +сългасуван глагол, защото тогава възникват предикативни отношения,( отвърждаване или отричане; отнош. На  съдържанието към действителността),  характерни за изр.

 Взаимоотношения Лексикология &  Синтаксис

Синтаксисът:

• Изучава преди всичко свободни словосъчетания.
• Може да разглежда и идиоматични изрази,но само с оглед на функцията им в изр.
• Абстрахира се от частното значение и търси общите смислови връзки на компонените, структурно-грамат. Признаци и роля строителен елемент на изр.

Лексикологията:

• Разглежда само устойчивите словосъчетания.
• Изучава ги с оглед на конкретното лексикално значение в общата с-ма на речниковия състав на езика.

Разлика м/у словосъчетанието и сложните думи

Сложната дума- придобива признацие на проста: единна,  макар и сложна словообразователна основа, морфологична изменяемост на последния компонент и обединяващо главно ударение; изразява единно неразчленено понятие и се отнася към речниковата с-ма на езика.

В словосъчетанието- членовете запазват морфолог.си св-ва, които си притежават и като отделни думи.

Видове словосъчетания от синтактично гледище  

1.  По състав биват:

• Прости – от две пълнозначни думи ( „ хубав ден”)
• Сложни – от простите чрез разширяване ( на цялото словосъч. или само на част от него) ( „хубав есенен ден”; „шумът на воденицата” => „ монотонният шум на старата воденица”)

2. Според  характера на връзката м/у членовете на словосъч.

• Съчинителни- състоят се от граматично- зависими една от друга думи, свързани обикновено чрез съчинителен съюз и  с т.нар. изброителна интонация ( нямам представа какво прави тук интонацията след като уточнихме,че словосъч. страда от липса на такава, но Дориданов каза...)(примери: „ орел, рак и щука”; „звяр и природа”)
• Подчинителни – в тях единият компонент е граматически зависим от другия („тясна улица”); пълнозначната дума е смислов център на словосъч.; връзката става чрез морфологични и синтактични средства.

                             + сложни подчинителни словосъч. – добавят се пълнозначни думи,  разширяващи словосъч. спрямо единия или другия негов член ( „вода от кладенец” => „студената вода от горския кладенец”).

Понякога е трудно да се определи дали е съчинително или подчинително. За целта трябва да се определи връзката м/у пълнозначните членове на простото словосъч. („мир и величава горска тишина” => съчинително от „мир” и „тишина” ; „тежка, но приятна работа” => подчинително от „тежка” и „работа”). Като зависим член на сложно словосъч.  може да се яви цяло просто или сложно словосъч.!!

3. Според  принадлежността на главния член на подчинит.словосъч. към съответната част на речта.

• Именни- граматич. Център може да бъде същесвит. прилаг, или числително име („зимна картина” ; „мого весел”)
• Глаголни- имат глагол като основна дума („вижам морето”)
• Местоимение- съдържат неопределително местоимение като основна дума („някой от войниците”; „нещо приятно”)
• Наречийни- имат наречие като основна дума ( „извънредно бързо”; „твърде приятно”)

4. Според синтактичната фунция,която изпълнява подчиненият член.

• Атрибутивни- ( определителни) когато определителният член означава атрибут ( „летни нощи”; „дружен смях” ; „китка от полски цветя”)
• Обективни- зависимият член представя допълнение (напр глагол, причастие...) ( „ пиша писмо” ; „ пишейки писмо” ; „пишещ писмо”)
• Обстоятелсвени – зависимият член е обстоятелствено пояснение ( „ говоря разсеяно” ;  „ смеейки се весело”)

  III Изречението като синтактична единица.

Понятието:

·         Според  Дионисий Тракийски ( II в. Пр.Хр.;под влияние на любимите ни Платон и Аристотел) – „Речта (= изречението) е съединение на думи, изразяващо самостоятелна мисъл.” ( не разкрива граматическия х-р на изр.) тази дефиниция е актуална чак до към XIXв.

·         Буслаев (руснак езиковед) през 1858 (за ориентировка)прави анализ на съждението и заключава „Съждение, изразено с думи, е изречение.” Недостатък- изтъква се само изразяването на съждение,  дори не се загатва за неговите езикови функции.

·         Психологистите-езиковеди още втората половина на същия век се противопоставят на логическото съждение ( горното) и измислят езиковедско. Потебля :”граматическото изр. съвсем не е тъждествено на логическото.”, във всяко изр трябва да различаваме граматическа форма. Отбелязва също така и исторически променливия  тип на изр. В критиката си на логическата дефиниция на изр. психологиститев езикознанието посочват,че тя не разкрива пълно съдържанието на изр. Така се стига до понятието „психологическо съждение”- по-широко и така се противопоставя на логическото.

·         Х.Паул изхождайки от горните твърдения се стреми да характеризира психичните процеси у говорещото и слушащото лице => „Изречението  е езиков израз на това ,че в душата на говорещия се е извършило съединение на няколко представи или представни групи,  и е средство за това, да се произведе същото съединение на същите представи в душата на слушащия.”

·         В руската езикова школа психологичното определение се доразвива от Ф.Фортунатов (характеризира изр. като резулат от асоциацията на представи)и А. Шахматов.-смята като психологическа основа на изр. съчетание от представи „в онзи отделен акт на мисленето, който има за цел да се съобщи на други хора станалото в мисленето съчетание на представи.” Този акт бива наречен „психологическа комуникация”. По-нататък Шахматов подчертава и граматичната оформеност и интонацията на изр. като основни негови белези.

·         Други (формални) концепции (структуро-граматически)опитват се да вникнат в граматическата природа на изр. А. Потебля изказва мнение, че в основата на определението за изречение трябва да се постави спрегаемата глаголна форма. ( да се изтъкне глаголът като х-рен признак на изр.) У нас проф. Л. Милетич с оглед на българския език казва: „Изречение е мисъл, изказана с помощта на един (определен) глагол ( бил той изразен или се подразбира).”  (тук недостатъкът е, че се обърща внимание само на граматичния признак на изр.) Формалната дефиниция на изр. е доведена до крайност от структуралистите. Те определят изр. като абсолютно формално съчетание на елементи-морфеми, подлежащи на математическо изчисление.

·         Някой езиковеди в последно време предлагат функционална дефиниция на изр. , в която не се опоменават грамат.х-ки, а се изтъква способността да се съобщава нещо.

·         В. В. Винеградов разработва определението: „ изречение е граматически оформена по законите на даден език цялостна (т.е. неделима по-нататък на езикови единици със същите основниструктурни функции) единица на речта, която е главно средство за формиране, изразяване и съобщаване на мисълта.”

А) Признаци на изречението

1.      Предикативност сложна граматична категория( по-точно синтактична), чрез която се предава отношението на изразяваното в изречението съдържание към действителността. (изразява се чрез категориите модалност, време, лице). Може да се схваща и в смисъл,че нейното предназначение е да изразява отношението на говорещото лице към реалната дейсвтителност посредством изр.

                          а) модалност-  чрез модалността се отразява отношението на говорещото лице към достовернотта на фактите, изразени в дадено съобщение. (да отрича или утвърждава даде факт или признак на предмет). Всички модални отношения и отсенки на изр. се изразяват езиково по различни начини. (чрез наклонението наглагола напр.; интонация;  вметнати изрази ; или чрез особена категория думи (модални) като може би, вероятно, сигурно, едва ли.)

                          б) време- изказваното се мисли от говорещия като налично ( в миналото или настоящето), или като осъществяващо се (в бъдещето) ; изразява се чрез глаголни форми.

                          в) лице (присъща на изр., но не във всички случаи) чрез тази категория  се посочва отношението на речта на говорещия към събеседника и към всичко останало, което е предмет на речта. Изразява се чрез глаголни форми и лични местоимения.

=>> !!!! категориите модалност, време, лице са граматическата основа на изречението!!!

2.      Интонация- конструктивен признак на изр. Чрез нея се определя функционалната целенасоченост на изр. и се разграничават разказни (съобщителни), въпросителни и подбудителни изр. особено важна е при емоционално наситени.

3.      Познавателно съдържание на изр. ( или до колко то се припокрива със съждението)  СЪЖДЕНИЕ- мисъл или предмет(и), в която (които) посредством утвърждаване или отричане се разкрива един или друг негов признак или отношение между предметите. По въпроса, дали на всяко изр. съотевства едно съждение, днес преобладава схващането, че въпросителите и подбудителните изр. НЕ изразяват съждение, тъй като те не съдържат утвърждаване или отричане на някакъв признак по отношение на някакъв предмет, което е отличителна черта на съждението.  Без да отричаме, че има съотносителност м/у съждението и някои видове изр. ,все пак трябва да се знае, че изр. във всекидневната реч и в худ.стил е много по-богато по съдържание, отличава се нерядко с емоционална и образна наситеност.

Съждението като логическа форма се състои от понятия. Но познавателният процес се изгражда не само от понятия  и тяхното предикативно свързване, а и от представи и предикативни асоциации  на  представи. Т.е. за разлика от съждението изречението може да разкрива познавателната установка на говорещия, неговото субективно изтъкване на преден план на това, което той смята за ново и актуално пред известното вече от предходните изр. или от контекста. Това се постига чрез словореда или чрез логическото ударение, което е интонационен елемент.   „Дойде най-после пролетта.”; „Най-после дойде пролетта.” ; „ Пролетта дойде най-после.” Тези три изр. издразяват едно съждение, от логична гледна точка са еднакви, но познавателното им съдържание включва и субективни елемети, от които логиката не се интересува.  Емоционалната обагреност на изр. също е елемент на неговото съдържание.

Въз основа на всичко, казано до тук, можем да дадем следната дефиниция за изречение:

Изречение е най-кратката комуникативна езикова единица, структурно и интонационо оформена, която изразява отношение на говорещия към дейсвителността ( в широк смисъл) чрез категориите модалност, време и лице и се отличава с интонация и съобщение.

Или на кратко:

Изречение е най-кратката комуникативна езикова единица,граматически оформена, която се характеризира с предикативност  и интонация на съобщение.

В дефиницията са изтъкнати следните моменти:

1.      Изр.- езикова единица, езиков акт, различаващ се от другите такива (дума, словосъч.) по граматическата си оформеност .

2.      „комуикативна единица”- общофункционалното значение на изр. в процеса на общуване и в по-общ обсег. ( комуникацията- съдържа не само съждения, но и волеви импулси и емоции, чиито изразител е изр.). познавателното съдържание се изгражда от логлически елементи, от представи, от специфичен емоционален супективен тон, преценка на говорещия.

3.      Предикативност и интонация на изр.- сочат граматическата оформеност на изр. и смисловата му завършеност.

Никъде в дефиницията не става дума за изграждане на изр. по законите на даден език, защото то, също както всеки езиков акт ( фонема, морфема, дума, словосъч.), се мисли като принадлежащ на даден език, а не като универсална даденост.=> е подчиенен на присъщите му специфични закони на развой.

Б)Синтактични типове на изр. двусъставно и едносъставно. Глаголен и именителен строй.

Предикативното словосъчетание е ядрото на простото изречение. По-нататъчната класификация на простите изречения зависи от наличието или отсъствието на второстепенни части, от наличието на двете или само на едната от главните части. В зависимост от отсъствието или наличието на втостепенни части простите изречения се делят на кратки и разширени. Кратките са съставени само от главни части на изречението, а разширените включват и второстепенни. От своя страна кратките изречения могат да бъдат двусъставни или едносъставни. Двусъставните са конструирани от подлог и сказуемо.  Двусъставните са непълни. В тях липсва единият от главните компоненти. В зависимост от това, кой точно липсва, различаваме безподложни и безглаголни изречения.

Номинативен (именителен?)  строй - подлогът е в номинатив, обектът - в родителен или винителен падеж. Типичен за индоевропейските езици.

Ергативен (глаголен ?) строй : има различно отншение към субекта и обекта, в зависимост дали субектът е подлог на преходен или непреходен(без пряко допълнение) глагол. Типичен за кавказките езици, език на баските, някои индиански езици. Ако глаголът е преходен, подлогът е в ергативен падеж, а обектът - в именителен.

В) Актуално деление на изречението.

Не съответства на формалното (синтактично) деление. Има линейно деление (актуален строеж)- едни части  на изр. са с по-голяма натовареност от други части. Има два комуникативни момента-първият е слабоинформативен, в началото на изр.,а вкрая се поднася новата информация.

Цел на изказването- „рема”-изказано, изречено(гр.) ;новото, което се съобщава.

Основа на изказването- „тема”, вече известното.

          Брат ми замина.

        (тема)         (рема)

Пресупозиция- знание, получено от житейския опит, извън езиковото съобщение.

Когато започва един текст всичко е ново. => При обективния словоред започваме с известното, а в края е новата информация. При субективния   словоред може и обратното.

Темо-ремното противопоставяне в повечето езици се изгражда чрез словореда и интонацията.