Славянска прародина. Определение на понятието прародина.
Същност на проблема: че не знаем нищо сигурно за носителите на праславянския
език преди VІ в., не
знаем кои са били те и как са се наричали:
Какво е прародина? От немски Urheimat (heim –дом), старо значение: място, откъдето
произлиза народът, племето, прародителите на даден човек. Значение в
съвременното историческо езикознание: територия, на която се е говорил
праезикът. Биологичният произход срещу произхода на езика като средство за
общуване (комуникация). Ние не можем да го свързваме еднозначно с биологичния
ход на човека (става дума за езика).
До Viв от н.е. нямаме никакви сигурно сведения за
това къде и от кого е бил говорен праславянският език. Едва през 6в славяните
се появяват на историческата сцена със сегашното си название славини, славени.
Всичко, което казваме за праславянския език и за неговите носители преди 6 век
е хипотетично. Още по-несигурна и неясна е представата ни за територията, която
са обитавали преди 6 век.
Териториална
локализация на праславянския език. Проблеми на праславянската родина
Въпросът за произхода на славяните,
който е в неразривна връзка с въпроса за произхода на праславянския език, е
познат в славистиката като проблематика на славянската прародина – търсене на
първоначалния ареал на разпространение (огнище, люлка) и обитаване на древните
славяни. Водеща роля в изследването на тази сложна проблематика се пада главно на
езиковеди и етнографи, както и на историци (въпреки доста оскъдните данни в
това отношение).
Първите опити за определяне на първоначалната територия на славянството –
отделни наблюдения в трудовете на руския енциклопедист М. В. Ломоносов и руския
историк Н.М.Карамзин от вт. пол. на ХVІІІ в. и руските
историци от ХІХ в. С.М. Соловьев, В.О. Ключевский и др., както и в
изследванията на първите филолози-слависти от ХІХ век Йозеф Добровски, А.Х.
Востоков и др. са свързани с интерпретацията на свидетелствата на най-ранното
славянско (древноруско) историческо съчинение Повэсть врэменьныхъ лэтъ (от кр.
на ХІ – нач. на ХІІ век),
съставна част на руското летописание
според най-ранния запазен препис от Лаврентиевската Суздалска летопис от 1377
год. Тази хипотеза може да бъде определена като Дунавско-Балканско-Днепърска,
която на съвременния етап е слаборазпространена поради категорично доказаното
отсъствие в Балканско-Дунавския регион следи от славянско пребиваване преди
новата ера.
Усилията
на множество изследователи-слависти позволяват да се очертае кръгът от
най-древните достоверно славянски названия чрез етимологичен анализ на
географска (релеф, климат, водни басейни, ботаника, зоология и под.), битова,
митологична, антропологична, земеделска, военна и др. лексика, който в
съчетание с данните на историческата етнография/етнология и археологията може
да съдейства за обективното очертаване на първоначалната територия на обитаване
от древните славяни. Много сериозен пробив в това отношение беше постигнат през
вт. пол. на ХХ век чрез интензивните диалектологични изследвания по метода на
лингвистичната география с картографиране и очертаване на основните езикови
признаци и техните изоглоси по отношение на цялата славяноезична територия.
Неоценима в това отношение е ръководната, изследователско-приложната и
публикационната дейност на международната многогодишна програма „Общославянски
лингвистичен атлас” (ОЛА).
Очертава
се регион, характерен за умерения климат: с преобладаващи сладководни басейни –
река, блато, езеро, вир, поток и др., както и названията за сладководни риби;
широколистни дървесни видове – върба, бреза, дъб и под., земеделската
лексика и названията на животните – ръж, ечемик, жито, пажит
и под., както и овца-овен, коза-козел, кон-кобила и
под. се вписват именно в такава климатична територия. От гледна
точка на релефа се фиксира зона на хълмиста равнина – отсъстват древни
общославянски обозначения за степна зона (самата лексема степ е от
тюркски произход, а славянската поле по-скоро фиксира лесостепна зона,
срв. етнонима на древното източнославянско племе поляне в района на
съвременен Киев и Киевска област), както и лексика за обозначаване на планински
и високопланински релеф и специфичната лексика за скотовъдство и земеделие в
подобни условия. Подобни езикови и етноложки заключения са в противоречие с т.
нар. Карпатска хипотеза за славянската прародина, неактуална на съвременния
етап.
Проведените анализи на най-древния
достоверно славянски кръг лексика позволяват от предполагаемите територии на
славянската прародина да бъдат изключени всички възможни „морски” зони: липсва
специална славянска лексема за „море” (предполага се, че става дума за заемка
от балтийски с характерното редуване н-м, срв. названието на езерото Неро в
северо-източна Русия, както и предположението на значителна част от славистите,
че славяните са използвали тази лексема за обозначение на голям воден басейн,
но сладководен от типа на езеро) и лексика, обслужваща подобна тематика.
Изключването на зоната на „студените” северни морета се поддържа освен от
езикови и от етноложки аргументи: безспорно установеното като основно занятие
на древните славяни земеделие и неговият репертоар не допуска практикуването му
в условията на Севера. Що се отнася до топлите морета, освен ограниченията от
езиков и етноложки характер, следва да се обърне специално внимание и на
факторите от антропологичен характер: археологичните находки свидетелстват
както за долихоцефален (продълговато лице, по-висок ръст, светли коси, светли
очи и т.н.), така и брахицефален (по-широко лице, по-нисък ръст, по-тъмни коси
и очи и т.н., като образец са предците на чехите). Въпреки присъствието на
втория антропологичен тип, определението на славяните от страна на наблюдатели
– гърци и византийци, добре запознати с расовия тип на обитателите край топлите
морета, е като за светъл тип до тъмни блондини, според определението на
Прокопий Кесарийски от VІ век сл. Хр.
По такъв начин,
комплектът от езикови, етноложки и антропологични аргументи не позволява т.нар.
Сарматска хипотеза да бъде разглеждана на съвременния етап като перспективна.
По същите причини са лишени от перспектива и хипотези като средноазиатската,
малоазийската, дунавската (панонската) и вече споменатата карпатска.
От друга страна, вниманието към
територии, обилно представени с достоверно славянски древни археологични
култури, е определящо в условията на „безмълвната” начална епоха на
славянството от предписмения период. Интензивните археологични проучвания на
европейски терени в края на ХІХ и първата половина на ХХ век позволяват вниманието
да бъде съсредоточено върху най-богатите на славянски древности територии: на
запад, между реките Висла, Одер и Елба; на изток, в
басейните на реките Днестър, Днепър, Десна, Припят; на север
от Карпатите и др. Много задълбочен анализ на археологичните находки
и култури на тези територии и сериозен опит за исторически обобщения се съдържа
в така нар. Хипотеза на Любор Нидерле, чешки археолог, етнолог и
антрополог, според публикуваните
му в периода
1902 – 1934
год.
отделни части на „Славянские
древности” – монографията му „Славянские древности”, публикувана през 1957
година в превод на руски език, в голяма степен съдействува за популяризацията
на идеите на Л. Нидерле в славистичната научна общност.
Хипотезата
на Любор Нидерле се базира върху доказателствен материал от по-късен период на
формиране на славянството – предимно от периода след новата ера. Най-ранният
период, според Нидерле, не съдържа достатъчно свидетелства за установяването на
изходните етногенезис и глотогенезис на славянството. Въпреки резервираността
му към ранния период, допуска, че племената неври, будини и скитите-земеделци
(орачи) оставят култура от славянски тип, както и културата на
древнолужишко-силезките погребения от ХІІ в. пр. Хр. Очертава се европейска
територия, доста обширна, би могло да се каже – максимална за началото на
новата ера: със западна граница по реките Висла и Одер (възможно до р.
Елба), южна граница – подножието на северните склонове на
Карпатите, на север и северозапад към реките от басейна на Балтийско
море, на изток-областта на реките среден Днепър, Березина и Десна. Тази
максимална територия е в основата на повечето по-късни построения на
славянската прародина с вариации в западна посока, най-често
Висло-Одерска (Тадеуш Лер-Сплавиньски, К. Мошиньски и др., предимно полски
слависти) или в източна посока, най-често за Днепърския басейн като
прародина на славяните (Федот П. Филин, Самуил Б. Бернщейн и др., предимно
съветски и руски слависти).
Различията
в идентификацията на първоначалната територия на славянската прародина
рефлектират в двоякото тълкуване на посоката на миграционните потоци, в
частност на българските славяни: според Висло-Одерския център –
на юг – югоизток, през Судетите към среден Дунав и от
там към долен Дунав; според Днепърския – на юг – югозапад, покрай
източните склонове на Карпатите към обширната равнина на долен Дунав.
Недостатъчно категорични свидетелства представя и териториалното разпределение
на противопоставените славянски култури – пшеворската, с подчертано северна
дистрибуция и традиционно свързвана с Висло-Одерския център, и културата от
пражки тип, с южна дистрибуция и гравитираща повече към Днепърския
център.
Подобни
обстоятелства поставят под въпрос тезата за една единствена прародина на
славяните и съдействат за издигане на предположението относно динамичния
характер на първоначалната славянска територия на обитание с променливи
параметри, зависещи от двупосочните и многопосочните миграции на
славянския етнос. Много интересни мисли поражда в това отношение етногенезата и
глотогенезата на северните древни източнославянски племена словене/новгородци и
кривичи в тяхната противопоставеност на източните – вятичи и на южните
–
поляни, древляни, дреговичи, дулеби и под.
Все пак анализът на
религиозно-етничния и ритуален живот на древните славяни, доста устойчива и
консервативна система, свидетелствува за по-директни връзки и аналогии не със
запада, а с изтока: особеностите на гадаене, броене, мислене, чертаене и под.
Неезикови данни, използвани за решаване на въпроса за
прародината:
До 5в включително нямаме сигурно сведения къде и от кого е бил говорен
славянският праезик. Едва през 6в славяните се появяват на историческата сцена
със сегашното си име славини или славени.
Всичко, което казваме за праславянския ези и за неговите носители преди 6в
е хипотетично. Още по-несигурна и неясна е представата ни за територията, която
са обиватали.
Данни от археология, палеоботаника, физическа
антропология, релеф и природни особености, форклор и религия.
А) данни от археологията –
приписван (но несигурен) славянски характер на различни археологични култури:
-култура на шнуровата керамика (до 2300г. пр. Хр.) – Беларус, Литва, Латвия
и др. земи
-тшчинецко – комаровска култура (XV –XIIв пр. Хр.) – дн. Полша,
Украйна и Беларус
-лужишка култура (XII –Viв пр. Хр.) - западна
половина на дн. Германия, дн. Полша и дн. Чехия
Различните автори имат различна представа и свързват различни култури с
праславяните. Основни кандидати за славянска прародина: Полша, горната част на
Украйна, Беларус.
РЕКА Висла тече през Полша, а Днепър извира от
Русия и тече през Беларус и Украйна. Обикновено среният Днепър се смята за
прародина. Река Одра – извира от Чехия, преминава през Полша и се влива
в Балтийско море; река Западен Буг – тече от Централна Украйна на запад, минава
по полско-беларуската граница, преминава през Полша и се влива в р.Нарев.
Областта Полесия е важна за хипотезите
Запад
Изток
Одра-Висла Западен Буг – Среден Днепър
Пшеворска култура зарубинецка
(IIв пр. Н.е. – IIв)
(Iiв пр.н.е. – IVв) черняховска
(II –IVв)
Във IIв в Украйна и дн. Беларус идват готите и
господстват там; именно там се появява нова култура – черняховска. Някои автори
казват, че черняховската култура е многонационална, а славянската (особено
източните славяни) е част от нея. Първата доказана славянска култура е
пражко-корчакската (VI – VII в): първоначално Бохемия, Карпатската дъга, Войводина (област в северна
Сърбия), по-късно се разпространява на Балканския п-в, както и на север и
североизток. През VII в тя се прехвърля и на Балканския п-в и там
също се разпространява пражко-корчакската култура. Несигурна е съотнесеността
на археологическите култури с езика на създателите на съответната материална
култура.
*използва данните от археологията ученият Тадеуш Лер Сплавински
* Кажимеж Мошински отрича съотнесеността на археологичните култури с
изп.езици.
Повечето учени, които взимат присърце въпроса за прародината са поляци.
Б) данни от палеоботаниката –Буковият
аргумент: К. Мошински. Названията на растенията бъз и бук и географското
разпростра-нение на бука. Старото
индоевропейско название за всички славянски езици е дало бъз < *bъzъ<?праславянски. Заемка от старогермански
> бук; стб БОУКЪ, БОУКЪI, БОУКЪВЕ => буква. Хипотеза, че
праславяните дълго живеели на територията, където не растат букове и старата
индоевропейска дума за бук изменя значението си > бъз. По-късно се заселват
на територии, където растат букове и заемат названието за бук от съседни/местни
германи. Палеоботаниците казали, че границите на разпространение на растението
се изменят през вековете. Преди 2000г е била много по на запад. В Полша са
растяли букове.
В)физическа антропология –
славяните са брахикефали (широки лица) и долихокефали (дълги черепи). Сред
славяните преобладава нордически тип(напр. Ян Чекановски). Вл. Георгиев – „Още
от края на ледниковата епоха в Европа расовият тип е смесен и = с днешния“
Г) релеф и природни особености –
руският славист Федот Филин е привърженик на теорията: Северен Днепър / Западен
Буг – според данни от лексиката праславянският език има богата синонимия за
названия на равнинен релеф, за вътрешноконтинентални водни басейни, а няма
развита синонимия за видове планински релеф или видове морско крайбрежие à прародината трябва да е далече от планини и морета.
Д)етнография и фолклор –
парадоксът с р. Дунав, Любор Нидерле, Кажимеш Мошински; Названията на големите
реки са предславянски имена навсякъде в славянския езиков свят. Единствената
област, където няма предславянска топонимия – това е Полесието (смята се, че
няма, защото Полесието е късно населено);
Ян Розвадовски смята, че в речните названия има стар индоевропейски слой,
но това е спорно – нито Висла означава нещо на славянски, нито Одра и т.н. –
този въпрос е нерешен все още.
В 1-ва тема парадоксът Дунав – Лубор Нидерле и К. Мошински използват
етнографски и фолклорни данни.
Метод на изключването. – Самуил Бернщейн
В Полесието
никой не ни казва кой живее – там е славянската прародина твърди Бернщейн.
Данни от топонимията, особено от хидронимията.
Никита
Толстой, КАжимеж Мошински, главно речни названия при Ян Розвадовски.
No comments:
Post a Comment