Литературни жанрове
Неповествователни стихотворни жанрове ( лирика)
Ода – стихотворение за
възхвала – героят (велика историческа личност) получава типично легендарен
облик, различен от обикновените хора; в основата на творбата лежат ценности и
събития, които засягат цялото общество – изключителна гражданска доблест,
големи национални изпитания и победи, революционни романтически сюжети. Стихът
е тържествен и внушителен, езикът е изпъстрен с реторични фигури и тропи,
стилът е приповдигнат и величествен, повишен е драматизмът и силата на
емоционално въздействие.
Елегия – изразява житейски
страдания и трагични преживявания (любовна мъка, жалба по напразно отминал
живот, скръб, печал, отчаяние, безнадеждност). Чувството е резултат от изразен
или долавящ се конфликт (“несъвпадение между идеал и реалност” - Шилер) –
наличие на вътрешен драматизъм, но трагичното е в преживяванията на поета.
Балада – стихотворение с
фантастичен сюжет или мотив (невероятно, чудодейно), пренася читателя в
необикновена действителност и създава особено настроение.
Сонет – стихотворение от 14
стиха, при което отделните стихове се групират в строфи според няколко модела:
Италиански сонет – 2 четиристишия
следвани от 2 тристишия.
Шекспиров сонет – една дванадесетстихова
строфа, разделена на 3 четиристишия според трите римови двойки и заключително
двустишие.
Сонетен венец – цикъл от петнадесет
сонета, при които последният стих от първия сонет се повтаря като първи
(начален) стих от втория и т.н. Последният сонет се нарича магистрал и се състои
от 14-те повторени в предходните сонети стиха.
Песен – къс лирически вид, в
който се разкрива настроение – за разлика от подчертано определените чувства в
одата, елегията и сатирата. Лирическото въздействие е причинено от оттенък на
радост, тъга, ирония или преживяване, породено от природата.
Поема – голяма лироепическа
творба в стихотворна форма, в която са съчетани чувства, настроения и
преживявания с разказ на случки и събития.
Епическа поема – авторът насочва
вниманието към външните прояви на героите ( стълкновения и борби, лични
домогвания), има ясно изградено сюжетно развитие (завръзка, кулминация,
развръзка). Най пълен вид намира в епопеята (голяма стихотворна творба,
изградена върху историческо събитие с изключително значение за даден народ).
Лирическа поема – чувствата и
преживяванията на автор и герой са на преден план, действията са мотивирани от
емоции, породени от събитие или дела на личност с национални и обществени
заслуги.
Сатира – (художествен подход,
форма на комичното) – осъжда и жигосва със средствата на иронията и сарказма
низкото, безобразното, подлото с цел да заклейми носителите на слабости и
пороци. Хуморът осмива нередностите, а сатирата бичува недъзите. Чувството
обикновено е гневно, затова образите са хиперболизирани, карикатурни,
гротескни.
Други сатирични лирични жанрове
са епиграма, епитафия гротеска, басня и т.н.
Белетристични ( повествователни) жанрове
Роман – епическо
повествователно произведение, което обхваща голям кръг жизнени явления, важни
събития и картини на живота и различни човешки характери, обикновено показани в
развитие. Основно в него е изобразяването на човешката личност; най-пълно се
характеризира един главен герой (носител на идейния замисъл на автора)
проследява се развитието на неговата душевност и характер. Чрез проявите на
героя в развитието на фабулата се осъществява единството на действието в
произведението.
Повест
– епически вид между романа и разказа – сюжетното развитие е разгънато върху
няколко съществени момента; в центъра на действието лежи едно основно събитие
или един главен герой; в края на повестта се дава сбит преразказ на случките
след кулминационната точка.
Разказ – убедително художествено
обобщение на явления от живота -
разкрива случка или епизод от живота на литературния герой без да се
дава предистория или послесловие към него.
Новела – обширен разказ, в
който се предават случки с по-продължителен период от време с интересна,
заинтригуваща сюжетна линия и неочакван, внезапен край.
Фейлетон – кратък
художествено-публицистичен жанр със злободневен сатиричен характер. Осмива
съществени обществени и лични недостатъци; отличава се с хумористично-сатирична
емоционална оценка и публична темпераментност. Цитират се имена и факти или се
ползва художествена измислица.
Памфлет – сатиричен литературно-публицистичен
жанр, насочен срещу лице или обществена групировка, при който се използват
остри изобличителни средства. Характерен е лаконизъм в израза и изложението,
злободневност, страстен сарказъм и остър език.
Драматургични
жанрове
Трагедия – строи се върху остри
противоречия между главния герой (носител на светло начало, възвишени стремежи)
и обществените условия, които не са в съответствие с неговите цели, сили и
възможности. Поради особените черти в неговия характер и непреодолимото противодействие
на околната среда героят завършва трагично. Конфликтът може да е личен или
обществен. Главният герой най-често изпреварва в идейно, морално и политическо
отношение обществената среда и понеже той нито може да я издигне до себе си,
нито е в състояние да слезе до нея, настъпва крушение на неговия идеал и това
довежда най-често и до физическа гибел.
Комедия – стълкновението е
комично и напрежението произлиза от сблъсъци и недоразумения, от случайни и
резки обрати, които предизвикват смях или отрицателна естетическа реакция.
Осмиват се отрицателни явления, изобличават се безобразни действия и прояви.
Характерна е благополучна развръзка, при която злото бива наказано, а
тържествува доброто; смехът има пречистваща и облагородяваща роля.
Драма – конфликтът няма чисто
трагично или чисто комично разрешение.
Организация на езиковия израз
Умениетo да се говори хубаво и да се въздейства на
околните се изразява в правилната организация на езиковия изказ. Три неща са
особено важни:
- измисляне на съдържанието (конструирането
на фабулата);
- разпределяне на съдържанието в отделни части
(строеж на сюжета);
- използване на похвати за създаване на образна
и експресивна реч (тропи и фигури).
Фабула – ставането, случката -
естествената последователност на епизодите в
разказваната история.
Сюжет – тема, предмет – художествената
обработка на разказваната история; художествено композираната последователност
на епизодите, целящи определено художествено въздействие. Фази в развитието на
сюжета са експозиция, развитие на конфликта, кулминация, развръзка и епилог.
Похвати за образност – тропи
– думи
или изрази, употребени в преносен смисъл; чрез асоциация общият признак свързва
буквалното и преносното значение на думата; асоциативно чрез известното се
пояснява неизвестното.
Тропите са:
Епитет – похват за създаване на
нагледност; определение, което посочва особеност или оценка (експресия).
Назовава качество, присъщо на човек или предмет с цел да го поясни.
...Но кажи какво да правя
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко...
Сравнение – похват за съпоставка на
два предмета, (лица, картини или явления) от които единият е познат и се ползва
за поясняване на другия. Състои се от две части – поясняваното и познатото,
които се свързват с думите: като, като че, сякаш, също така, подобно, тъй
както, прилично на, наподобяващо,...
Обикновено сравнение – “...ронят се думите
като зърна от тежки класове...”
Разширено сравнение – съпоставя подробно
образи, картини, действия с други, познати на читателя.
Отрицателно сравнение – сходството между два
образа се изтъква чрез отрицание на тъждеството (еднаквостта) им.
У Недини слънце грее,...
То не било ясно слънце,
най ми била сама
Неда...
Метафора – пренасяне - похват, при който черти на един
предмет се пренасят върху друг въз основа на прилика, свързваща прякото и
преносното значение на думите. Различава се от епитета по преносната употреба,
по това, че означава нещо ново, постигнато от словосъчетанието;
Та мойта младост, мале, зелена, И някога за път
обратен
съхне и вехне люто язвена. едва ли
ще удари час:
(Ботев) вода и
суша – необятен,
Ала за клети сюрмаси
светът ще бъде сън за нас.
крило бе Чавдар войвода.
( Яворов “Заточеници”)
Олицетворение – пренасяне на човешки
качества или прояви върху неодушевен предмет (животни, природни явления). Още –
персонификация, одухотворяване.
Метонимия – преименуване – похват, при който названието
на един предмет се заменя с названието на друг поради отношение между тях
(причина, място, време, средство, принадлежност към общото). Означаването не е
по сходство на признаци, а вследствие съприкосновение на нещата.
“Върхът отговори с друг вик – ура” =
опълченците от върха.
“Пък каквото сабя покаже....” = борбата
покаже.
Синекдоха – метонимия, която се основава на
количествени отношения – наименованието на едно цяло се замества от
наименованието на част от него (“бащино огнище” вм. “бащин дом”);
заместване на единствено число с множествено ( Бай Ганьовци – накъдето се обърнеш.); заместване на множествено
число с единствено (...там, де турчин бесней...);
заместване на видово понятие с родово ( Не ям такъв плод.)
Перифраза – разширена метонимия, при която предмет,
действие и др. не се назовават направо, а са изредени най-съществените им
черти. Избягва се назоваването и предметът се посочва не чрез описание, а във
вид на действие:
Тази земя, по
която тъпча сега,
тази земя, която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя, простете, е чужда.
( Вапцаров “Земя”)
Алегория- означава да се говори едно, а да се разбира
друго; Основава се на иносказанието, което възниква чрез свързване на явление
от действителността с прояви на човешката душевност. – в притчите, басните,
приказките за животни.
Символ – знак – средство за иносказание; чрез едно
явление-знак се изтъква нещо друго. Например в стихотворението “Пролет моя” на
Вапцаров “пролетта” символизира
революцията.
При символистите не се влага яснота и символът не
се тълкува еднозначно – има поетическа, а не познавателна функция – да създаде
нагледност, многозначност, ”да изрази последната тайна на душата”.
Хипербола – преувеличаване – силно
преувеличаване на образи, предмети, действия. Авторът изразява и емоционалното
си отношение.
Пред погледа вулканен стълб се вдига –
вулкан от подвиг и копнеж,
и виждаш: цялата земя не стига
едно сърце да
погребеш.
( Смирненски “Роза Люксембург”)
Литота – простота, скромност –
силно, преувеличено намаляване на известни признаци или предмети.
Ирония
– насмешка - осмива човешката проява. Насмешката се постига чрез подчертаване
на отрицателната проява на човека, но се избира сериозна форма на изложение.
Ирония възниква когато с утвърждаващ или възхваляващ смисъл се вложи обратното
значение.
Похвати за създаване на експресия ( изразителност,
емоционална наситеност и въздействие) – фигури – синтактично обособени
изрази за изграждане на емоционален художествен образ. Осмислят се като
поетически елементи когато са в съчетание с тропи или други фигури или според
мястото им в стиха, строфата и функцията, която получават в тях.
Към фигурите се отнасят:
Инверсия
– прекъсване, преместване – фигура, която възниква при промяна на местата на
думите в стиховете или строфата (отклонение от приетия словоред). Обикновено
става при промяна на местата на епитетите.
...с черни очи еленови,
с дълги клепки босилкови,
с бели зъби бисерови,
с тънка снага самодивска...
Антитеза – изтъква противоположни
предмети, образи, чувства, състояния на хора с цел да ги открои и да създаде
определено отношение към тях.
“О, движение славно, о, мрачно движение
дни на борба горда, о, дни на паденье!”
( Вазов
“Кочо”)
Повторение – експресивна фигура и
ритмически елемент – повтарят се пасаж, израз, дума (едни и същи или близки по
значение), група от звукове, отделни звукове. Повторенията са различни и на
различни места в стиха или строфата:
Тавтология – повторение на
еднокоренни думи (подсилват емоционалността).
Етимологична фигура – синтактична
конструкция, сполучливо съчетание и повторение на думи с еднакви корени.
Ден денувам – кътища потайни,
Нощ нощувам – пътища незнайни...
(
Яворов “Хайдушки песни”)
Плеоназъм (многословие) –
повторение на едни и същи или сродни по значение думи и изрази – “Разпускаше
коси от черен мрак”.
Анафора (изнасяне) – повторения в
началото на изречения в прозаическата реч, а в мерената реч – в началото на
съседни стихове или съседни строфи.
Слезни там и с удари верни Запей и ти
песен такава,
разбивай, разлюшквай, руши, запей
ми, девойко, на жалост
разкъртвай тез пластове черни, запей как
брат брата предава,
Тез робски души! как
гинат сили и младост,
(
Смирненски, “Въглекопач”) как плаче
сирота вдовица
и как теглят без дом дечица...
( Ботев “До моето първо либе”)
Епифора – повтаряне в края на стиховете
или строфата.
Мезофора – повторение в средата на стиха.
Лайтмотив – мотив, който се
повтаря и преминава през цялата творба или творчество. Маже в рамките на
творбата да се повтаря епифорично.
Паралелизъм – съпоставят се два
образа или два синтактично еднакви израза:
Образен паралелизъм - съпоставят се два образа, напр. природно явление
и прояви и отношения от човешкия живот.
Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем –
Ти за твойте листи, горо, аз за мойта младост.
Синтактичен паралелизъм - Аз станах. – Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна...
Звуков паралелизъм – например римата.
Оксиморон – стилистична фигура, която
представлява съчетание (свързване) на думи (понятия), които логически се
изключват.
“... радост в грижи, грижа в радостта...”
Беше ми страшно
хубаво.
Много малко си научил.
Реторичен въпрос :
“Какво ще ни дадеш, историйо,...” “Какво бе
ти за мене?
Нищо. -...”
“История”, Вапцаров,
“Испания”
Реторично обръщение – обръщение към
въображаем читател, към предмет или абстрактно понятие.
“На теб, Българийо
свещена, покланям песни си сега...”
Иван Вазов
Възклицание – носи непосредствено
чувство, душевно състояние, личното
отношение на автора.
“О, Шипка!”
“Тежко, тежко! Вино дайте!”
Вазов
Ботев
Степенуване – съпоставя в низходящ
или възходящ ред предмети, чувства, явления: низходяща градация и възходяща
градация.
No comments:
Post a Comment