С

С

Самоирония - пародиен израз на самокритика с иронична отсенка.

Сарказъм – (от гр. sarkasmos – букв. "късам месо") – Агресивна и често жестока подигравка или безкомпромисно осъждане. Още античните теоретици установяват връзката между иронията и сарказма. Една класификация от онези времена сочи следните четири вида ирония: остроумие, шеговита насмешка, насмешка, издевателство. Но ако иронията крие своята иносказателност, то сарказмът нарочно я отслабва, дори снема. Сарказмът е саморазкрила се ирония. На него не му е присъщо нейното "спокойно" отношение към предмета на изказа, "играта" с него. Напротив, сарказмът се отличава с тон на възмущение и негодувание.

"О, жестоки времена! О, жестоко племе! Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини. Не говорете ми за изключителните времена; не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер. Историята на никоя европейска революция в XIX век не е отбелязана с такива безпощадни зверщини и подли жестокости." ( Иван Вазов, Тъмен герой )

Сатира - Название на отделен литературен вид, но и на особен дух и тон, който може да намери израз в различни литературни жанрове. Онова, което отличава сатирата от комедията, е липсата на търпимост към глупостта или към човешкото несъвършенство. Повечето формални характеристики на сатирата се обуславят от необходимостта да се представи двойствено виждане за света. Една фалшива етимология отвежда към сатирната драма – последната част от гръцките трагически тетралогии, изпълнявани по време на Дионисиевите празници. Вярната етимология сочи към латинската дума satura, букв. "смес". Именно свойственото за сатирата смесване между привидност и истина определя иронията като неин основен похват, но сатирата е войнстваща ирония. Прието е да си представяме най-големите сатирици като Гогол или Суифт като едни от най-тъжните представители на човечеството, защото крайно остро виждат разликата между реално и идеално и защото не могат да се примирят с нея.

Най-великите сатири са били написани в периоди, когато етичните и рационални норми са достатъчно силни, за да привличат всеобщо съгласие, но и не толкова силни, че да налагат абсолютно спазване. В тези периоди сатирикът е свързан с обществото, но и дистанциран от него и може да упражнява "двойно виждане".

Сатиричният ефект върху читателя не е на емоционално съпричастие, а на интелектуално отчуждение от представяната в сатиричната творба реалност и едновременно с това на създаване на чувство на тревога и отговорност за глупостта и злото, от които никой не е предпазен.

Свободен стих - стих, неподчинен на традиционните размери и норми в стихосложението.Изявен в две разновидности:класически и модерен.

Семантика - наука за значението на думите и на изразите съобразно с техния произход и преносното значение, придобито по една или друга причина и затвърдено в езиковата практика.

Семиотика - научна дисциплина, свързана тясно с литературознанието и езикознанието, поставяща си за задача да разясни изразните средства в широк см. като сложна система от знаци освен в пряко, в косвено-и в условното им значение като метатекст.

Силабическо стихосложение - тип стихосложение, което се основава върху броя на сричките в стиха. Присъщо освен на народното поетическо слово и на езици с постоянно ударение в началото, в края или в предпоследната сричка на думата.

Силаботоническо стихосложение - вид тоническо стихосложение, основано върху метър-редуване на акцентувани(ударени) и неакцентувани срички(силни и слаби места) в пределите на присъщите му двусрични , трисрични стъпки.

Символ - предметно конкретизиран образ с преносно значение, допринасящ за усвояване на характерните черти на действителността.Основава се на метафоризъм, алегоризъм и паралелизъм.

Символизъм - Основно литературно течение на XIX век, имащо огромно влияние в европейската литература през първите десетилетния на XX век. Основните принципи на символизма се оформят през художествената практика на творци като П. Верлен, А. Рембо, С. Маларме и др. Символът – като ключово за символизма понятие – трябва да се разграничи от религиозните, антропологически и семиотически употреби на тази дума (вж. Тропи и фигури). Символизмът утвърждава също така и естетиката на съответствията. В сонета на Ш. Бодлер "Съответствия" се казва:

Природата е храм и живите колони със смътни думи си говорят в този храм; в гора от символи човек се лута сам, изпращан от очи към него благосклонни.

Тук Бодлер използва вертикалните съответствия, за да свърже видимото с невидимото, а хоризонтално той смесва различните сетивни възприятия в синестезийни (съчетаващи различни сетивни възприятия) образи. Символът е опит да се изрази неизразимото и безкрайното в човека и природата, да се досегнат отвъдни светове, да се свърже сетивното с извънсетивното, духовното и абсолютното. Символът е отворен в способността си да означава и е поливалентен в плана на рецепцията. Така, символизмът оповестява и радикалната промяна в ролята на читателя – сега той е изправен пред непостижимата енигма на творбата, която отпраща към Абсолюта и трансцендентната красота. В духа на Е. А. По Бодлер заменя романтическия култ към вдъхновението с представата за съзнателно майсторство. Ако Бодлер е мостът между романтическата и символистичната литература, Маларме (1842–1892) става теоретик на движението. Според него символът се поражда по два начина. Като един обект обсеби малко по малко съзнанието на поета и се асоциира със състояние на битието, което поетът не осъзнава преди това. Или, другата посока на асоцииране на образ с настроение е отвътре навън – състояние или неназовимо чувство, което се проектира върху външния свят, търсейки обект или пейзаж, в който да се въплъти. Бодлер и Маларме концептуализират връзката между музика и поезия. Пол Верлен настоява, че природата на поезията е "Музика преди всичко!". Поетът все повече се вижда като жрец в храм, предизвикващ потрепването на завесата между познатото и непознатото, тукашното и тамошното, а творбата е призвана да надмине природата. Основните поетически стратегии на символизма са сугестията, отхвърлянето на наративността, разчитаща на логичните секвенции и темпоралните ориентири, което дава възможност образът да започне да посочва към вечното, безвремевото. В опит да надмогнат субективността на романтическия глас, романтиците "разпръсват" аза в неговите творения и търсят изчезването, деперсонализацията на аза.

Синекдоха - стилистическа и реторическа фигура, посредством която цялото се представя чрез част от него или частта се представя посредством цялото.

Синоними - думи с различно звучене, но с еднакво или подобно значение на други.

Синтагма - свързване на думи или на части от думи за образуване на нови думи.

Синтактичен паралелизъм (гр. parallelos – успореден) – успоредно се представят (съпоставят) синтактично еднакви изрази:

Аз станах. – Небето бе празно и глухо...

Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна...

Слог - 1. синоним на стил; 2. артикулационен комплекс, група звуци, изговаряни на един дъх, съставна част на думата, син.сричка.

Солипсизъм - краен субективизъм, утвърждаващ личното”аз” като единствено безспорна реалност.

Сонет - От итал. sonetto – малка песен. Принадлежи към т.нар. "твърди" жанрови форми, т.е. следва строги правила, определена стихово-метрична схема. Сонетът се състои задължително от 14 стиха, групирани в строфи съгласно няколко модела. Най-рано възниква италианският (Петрарков) сонет, който се състои от две четиристишия (катрени) и две тристишия (терцети) и чиято римна схема е следната: abbaabba и cdecde или cdcdcd. Друг модел реализира Спенсъровият сонет – abab bcbc cdcd ee. Ненадминатият Шекспиров сонет (английски сонет) се състои от три катрена и финално поантиращо двустишие със следната римна схема: abab cdcd efef gg. Още през Ренесанса освен несъмнено най-разпространената сонетна тема – любовта, започва да се развива и много по-богата проблематика – религиозният и социалният опит, творчеството, смъртта, преходността, но и насладата от земното. След известен спад през Класицизма и Просвещението сонетът е преоткрит от романтиците и символистите. За сонета Роджър Фаулър пише: "Безкомпромисната техническа дисциплина на сонета гарантира, че само най-големи поети – от ранга на Шекспир, Милтън, Уърдсуърт – създават превъзходни сонети. Въпреки това логическата и емоционалната интензивност на формата я правят извънредно привлекателна за немалко поети дори и днес."

Сравнение - стилистическа и реторическа фигура, основана върху съпоставянето на общи или различни признаци между явления и прояви, като обикн. се сравнява познато с непознато, изпитвано с неизпитвано, конкретно с абстрактно, поради което С. приема една или друга форма: пряко и непряко, отрицателно и потвърдително, стеснително и разширително.

Стихосложение – Под стихосложение разбираме групата от явления, които определят спецификата на стиха. Синоним на термина стихосложение е понятието прозодия (принцип на организиране на текста с оглед на интонационно-ритмичните свойства на думите и изразите), но последният е получил в лингвистиката друг смисъл.

Всяка комбинация от факти на стихосложението поставя на преден план един принцип, който позволява да се различи стихът от прозата: ритъм, периодичност, повторение.

Следвайки природата на елементите, които се повтарят, и комбинациите, в които влизат, ще разграничим няколко системи на стихосложение, познати в европейската култура. В старогръцката литература е налице стихосложение (наричано метрическо или песенно), което поради особеностите на съответната фонетична система се опира на дължината/краткостта на гласните и на броя на сричките. Този тип стихосложение има за принцип повторението в рамките на стиховия ред на определена конфигурация от дълги и кратки срички, която обикновено се нарича "стъпка". Това е абстрактна метрична схема. Определен брой "стъпки" формират метрична фигура, която задава дължината на всеки стих в конкретното произведение. Реалният ритъм е резултат от реализирането на метричната фигура във всеки стих. Чрез "–" отбелязваме дългата сричка, а чрез "/" – кратката. В зависимост от това, дали една "стъпка" се състои от две или три срички, различаваме двусрични размери ямб (/–) – комбинацията от една кратка и една дълга сричка, и хорей (–/) – комбинация от една дълга и една кратка сричка; и трисрични размери, комбиниращи една дълга, и две кратки срички: дактил (–//), амфибрахий (/–/) и анапест (//–).

Необходимо е да се разграничава метричната схема (метърът) от ритъма. Под метър разбираме абстрактна, установена поредица на дълги и кратки, респ. на ударени и неударени срички, докато под ритъм разбираме конкретната реализация на тази схема в съответния език, в определено литературно направление, в творчеството на даден автор, в рамките на конкретно произведение. Не трябва метричната схема да се свежда до античните стъпки.

Силаботоническото стихосложение е характерно за езици, в които сричкообразуващи са не дългите и кратките, а ударените и неударените гласни. Елементите, които се повтарят тук, са конфигурацията на ударени и неударени срички и количеството на сричките в стиха. Факултативни фактори са цезурата и римата. Метрическите фигури, характерни за античното стихосложение, работят и тук, като се отчита не конфигурацията на дълги и кратки срички, а тази на ударените и неударените. Следователно основните силаботонически размери са пет – ямб, хорей, дактил, амфибрахий, анапест. Като отчитаме разликата между метър и ритъм, трябва да отбележим, че при българския ямб например за изграждането на ритъма са важни не ударените позиции, а спазването на неударените. Така ямбът може да бъде определен като ритмичен модел, при който е задължително неударени да бъдат всички нечетни срички в рамките на стиховия ред. Хореят, обратно, като ритмичен модел, при който всички четни позиции трябва да бъдат заети от неударени срички. Появата на ударени срички в определените от схемата позиции е факултативна. Отново поради езикови особености трисричните метрични схеми се следват по-точно.

Паузата, която разделя стиха на две полустишия, се нарича цезура. Цезурата е ритмоорганизиращ фактор още в античната система на стихосложение. Тъй като самото понятие за стих имплицира съществуването на една метрическа пауза, всъщност е трудно цезурата да се разграничи строго от финалната пауза и следователно – полустишието от края на стиха (освен ако това разграничение не се базира на графиката). Тук трябва да споменем и често срещания феномен на анжамбмана, т. е. на несъвпадението между метрическата и вербалната пауза (граматическа или синтактическа). Това несъвпадение позволява две четения на стиха: първото, метрическото, е в ущърб на смисъла, а второто, семантическото, е в ущърб на метрическата схема. Анжамбманът е резултат на несъвпадането на двете четения.

Римата е частен случай на звуково повторение. Звуковото съгласуване на две (или повече) краестишия можем да наречем рима. Минимално условие за осъществяването й е съвпадението на една ударена гласна и на поне една съпътстваща я съгласна. Срещат се обаче и вътрестихови рими, които подсещат за друга функция на римата – звуковите прилики между думите са основа за изграждането на вторични смислови връзки. Важни за конструирането на римата се оказват следните фактори: броят на повторените звукове, редът на звуковете във всяка повторена група и др.

Строфата е последователност от няколко стиха (най-малко два), организирани чрез повторението на метрична фигура. За да бъдат формирани, строфите в дадено произведение често притежават една и съща фигура на римата и на метъра или редуват две фигури и т. н. Казваме, че една строфа е изометрична, ако стиховете, които я изграждат, са с един и същи брой метрични единици, т. е. реализират една метрична фигура. Обратният случай е хетерометричната строфа. Ако целият текст е композиран от една строфа, не можем да говорим за строфическа организация.

Силабическото стихосложение е организация на стиха, при която ритмоопределящи фактори са броят на сричките и появата на цезура на определено място в стиха. Такъв тип стихова организация е налице в българската народна песен, факултативен фактор в това стихосложение е ударението. Изследванията на народната песен показват, че е налице тенденция към стабилизиране на местата на ударенията в стиховия ред. Например в края на полустишието и в края на стиха твърде често се появяват ударени срички. Особеностите на българското ударение предпоставят по-честата му поява в нечетни позиции. Ето защо по-късно българската народна песен ще се осъзнава като по-близка до хорея и стилизациите й ще се осъществяват именно в този размер.

Тоническото стихосложение разчита на ударените срички в рамките на един стихов ред, без да отчита неударените между тях. В подкрепа на тази ритмична организация на стиха служи и графиката – тук думите, носещи логическо ударение, много често заемат стиховия ред, чрез което се подчертава логическото ударение. Римата е факултативен фактор.

Бихме могли да поставим на границата на метричния стих така наречения свободен стих, който според някои не се подчинява на метрични схеми. По-точно, тук не се следва някаква метрична фигура. Метрическа организация съществува, но думата "свободен" имплицира, че тя не може да бъде описана с помощта на термини като "ямб" и "хорей". Стихът се осъществява чрез активния отказ от следването на познати метрични схеми. Ритъмът се реализира чрез семантически или граматически елементи, които поддържат една поза на лирическо говорене. Факултативни фактори на изграждане на ритъма тук са организирането на краестишието (чрез фиксиране на мястото на ударението), ритмическата пауза между отделните стихове и римата. Възможна е и появата на неримувани (бели) сводни стихове. Графиката е тази, която удържа подобна ритмическа организация.

Свободният стих демонстрира връзките, които стихосложението поддържа с други лингвистични особености на едно изказване. Стихосложението не функционира изолирано от смислопораждането. Свободният стих доказва, че за да наблюдаваме формалните характеристики на стиховата организация, е невъзможно да се абстрахираме от смисъла на изказването.

Сюжет - художествено-естет. структура на повествователно лит. произведение въз основа на главните моменти и прояви на действащите лица в неговата фабула при творческата му реализация във времево-пространствено отношение. Докато фабулата е израз на творческо намерение, получило конкретен израз във въображението на автора, С. е неразединим компонент както от съдържанието, така и от формата на осъщественото творчески лит.-худ. произведение.С. получава израз в разнообразни аспекти на формата и съдържанието съобразно с характера на изобразявания жизнен материал и на лит. жанр посредством който той добива худ.-естет. реализация.Авторът разполага в едни случаи събитията в хронологичен ред ,в други в ретроспективен, и в трети изоставя някои събития, за да постигне по-силно худ.-естет. внушение.