Смислови акценти в сонетите (стихотворенията) на Петрарка, Микеланджело и Шекспир

Смислови акценти в сонетите (стихотворенията)

на Петрарка, Микеланджело и Шекспир

Петрарка	Микеланджело	Шекспир
възвисяващата (душата) сила на любовта, насочена към ангелическия образ на недостъпната възлюбена – идеал за Красота; стремеж лирическият Аз да остане верен на любовта и на този идеал, който възлюбената въплъщава и след смъртта; неизменната и дългогодишна вярност в изобразяването на Лаура води до въпроса за опасността от монотонност (Кл. Протохристова) и набелязването на няколкото поетически “стратегии” за преодоляването на тази опасност	изкуството – средство за разкриване на Красотата на прекрасната човешка личност (в нейните два варианта – мъжки и женски), отвъд илюзията на устремеността само към външната и преходна плътска[1] обвивка и разкриване, чрез нейната красота на “сиянието на божествения лик” в чов. душа (по Фичино); трагичността идва не от несподелеността на любовния порив, а от съзнанието колко тази красота е непостижима, дори за титаничния художествен гений, а също и от опасението, че творецът е превърнал красотата и изкуството, чрез което тя се постига, в “идол”; тогава отпадат всякакви подходи (и посредници) за постигането й и остава само “стратегията” на покаянието и надеждата за опрощение	изкуството – средство за увековечаване на красотата на прекрасната човешка личност (Приятеля) и на отношението към нея; ако това не може да стане чрез него, тогава се предлага и алтернативен, “биологичен” вариант за запазване на Красотата и противопоставяне на неумолимото време[2] – потомството, син, който да продължи бащата; за разлика от двамата си предшественици, Шекспир макар и да “реабилитира” чернотата (в образа на смуглата лейди), запазва все пак тенденцията към ангелизация, отнасяйки я само към образа на Приятеля (опозицията между неговия ангелически образ и демонизирания образ на “смуглата лейди” в 144 сонет)

---

[1] Да се внимава с употребите на термина „плът”; в юдео-християнската културна традиция “плът” всъщност не е равнозначно на “тяло” (това помага да видим влиянието на неоплатонизма при петраркистите). „Плът” (в много от употребите на тази дума) означава „старият човек”, който е в плен на греха, на страстите и похотите. 

[2] Т.е. и при Микеланджело, и при Шекспир се отива отвъд “поетическото” (въпреки склонността на Шекспир към заиграване тъкмо с него – или може би отново като част от тази склонност?) – в сферата на екзистенциалното и дори на биологическото.