Е

E

Евокативен - предизвикващ представи (от лат. evokatio„извикванe”) Сцена или пейзаж в литературно произведение, които събуждат зрителни или слухови представи у читателя, например у Симеон Хаджикосев: „Не е отбелязано досега само, че образът е не само звуково евокативен, а и олфактивен, т. е. читателят не само може да си представи шума на свечерената гора, но и да почувства този тайнствен, опияняващ полъх” (Сп. „Език и литература”, 1994, Кн. 2, с. 29)

Единство - основно качество на лит.-худ. произведение, произтичащо от неговата худ. завършеност, от неговата цялост, при която нищо не липсва и нищо не е излишно.

Екзистенциализъм - лит. направление; в основата на Е. стои убеждението, че човешката съдба е нерадостна поради невъзможността да се проникне в същността на битието, оттам възгледът за безперспективността на съществуването.

Експликация - разясняване на неясен текст или на израз, пораждащ съмнение.

Експозиция - изходна част на сюжетно произведение, епично или драматично, в която се определя предметът на изображението и се представят някои от главните действащи лица, излага се, когато това е необходимо,предисторията на събитието и се изявява завръзката.

Експресионизъм - Терминът експресионизъм, приложен първоначално към живописта, а сетне към литературата, произхожда от експресия (лат. expressio – изразяване). Да изразява, а не да изобразява, да прониква в същността на нещата отвъд тяхната видимост – това цели експресионизмът. Сред теоретиците на експресионизма съществува спор дали понятието е относимо само към определени исторически рамки – немския авангардизъм в периода 1910 – 1923 г. (начинът, по който разглеждаме нещата тук), или той се отнася до всяко изкуство, което се стреми не към "отразяване" на "действителността", а към духовното й преобразяване, към деформирането й в името на разкриването на "същността".

"Същността на нещата" обаче, мислят експресионистите, може да бъде достигната само чрез решително проникване и "отменяне" на различните социални, политически и психологически слоеве на "реалността". Това проникване, това гмуркане в дълбочината, т. е. в областта, недостъпна за сетивата, е порив към тоталната спиритуализация на живота и изкуството. Експресионистите отричат миметичния подход в изкуството: показателни в това отношение са думите на Казимир Едшмид, "Светът вече съществува. Безсмислено е да го повтаряме." Според експресионистите е нужно изкуството да изразява състоянията на душата, емоциите, екстремните настроения, овъншнени чрез проекцията и пресъздадени от изкривяванията на цвета, формата, синтаксиса, речника или звука.

Симптоматично за светоусещането им е заглавието на антологията на експресионистичната поезия, издадена от Курт Пинтус, "Здрачът на човечеството". Експресионизмът преживява съвремието си тъкмо като "здрачно", властват интуициите за граничност на епохата, за края на света като път за спасението на духа.

Характерен за експресионизма е радикалният бунт – "Бунт с избухвания, екстаз, омраза, нов копнеж по човечеството, от развиване на езика, до развиване на света.", както пише Готфрид Бен. Теми на експресионизма са адът на града, машинната цивилизация, която унищожава уникалното и същността на човека, чудовищността на войната. Характерна за тази школа е свръхнапрегнатата воля за действие. Поривът по действие и бунтът срещу всичко, което ограничава изкуството и дионисовото отприщване на живота, ражда и своеобразния култ към катастрофата. Като апология на катастрофичното зазвучават думите на Лудвиг Рубинер "Аз зная, че няма никакво развитие. /.../ Аз знам, че има само катастрофи. Пожари, експлозии, скокове от високи кули, светлина, сляпо удряне около себе си, викове на изпаднали в амок. Това са нашите хилядократно пресявани спомени за изригването на духа от озъбената паст на катастрофата."

Наричат експресионизма "поетика на яростта", поетика на "истеричния крясък". Основание за тези дефиниции намираме в настояването на Курт Пинтус, че "радикализмът" и "интензивността на формата" са отличителната характеристика на експресионизма. Поетиката на интензивността е призвана да върне човека към първичната му същност. Експресионистите припознават като свой предтеча Едвард Мунк, чиято картина "Викът" може да се разглежда като емблема на експресионистичната визия за човека и света. Експресионизмът отстоява универсалната, космополитична природа на изкуството. Той разглежда човека като абстрактна, изведена извън времето и пространството същност. Експресионистите търсят да разкрият дълбоко духовното, което съставлява същността на човешкото, свободно от всякакви социални връзки и конвенции. Това мотивира и свръхостойностяването на примитива – на дивото, варварското, на "прачовека" отпреди ужаса на цивилизацията. "Тъй както примитивният човек, уплашен от природата се крие в себе си, така и ние, модерните, бягаме от цивилизацията, която поглъща човешката душа", пише Херман Бар. Експресионистичната поезия се стреми, казано с думите на Стефан Цвайг, да се приближи до "прастихотворението", което е "един модулиран, едва превърнал се в език вик от болка и наслада, от тъга и боязън", тя иска да върне на поета ролята на рапсода, "възпламенителя на свещения огън на енергията". Поетическият език трябва да стане "свещена треска, блажено опиянение, тържество във всекидневието" (Ст. Цвайг).

Елегия - жанр на лириката в минорен тон по повод на скръбно събитие или на тъжен спомен. Elegion, мн.ч. – elegia в гръцки и латински е вид метрика, т.нар. елегически дистих, състоящ се от дактилен хекзаметър, следван от пентаметър. Всяко подобно стихотворение в античността е било наричано елегия, без това да има отношение към темите, тона или настроението на стихотворението. Съвременното значение на термина се свързва с относително кратко стихотворение с преобладаващо медитативен характер, тематизиращо загубата и скръбта, но включващо в себе си и смислов обрат към успокоение и утеха. В дългата и доста сложна история на жанра, дефиниран веднъж метрически през Античността и втори път тематично и емоционално през Ренесанса (най-общо – оплакване на скъп мъртвец), могат да се откроят следните смислови полета: скръбта, възхвалата на загубеното и утехата. И трите са реакция на загуба – като оплакването и скръбта все по-малко се свързват с единичната смърт и индивидуалната скръб, а обхващат широката сфера на негативния опит – екзистенциално изживяване на изоставеност, самота, загуба, лишеност, смъртта, преходността на всичко земно... Възхвалата на загубеното и невъзвратимото, които се преживяват от лирическия аз като идеални, спомня и връща изгубеното в идеално извисените му очертания. Успокоителният жест се набавя от откриването на покой в размишлението или в моралните, метафизични или религиозни ценности. В тази точка XX в., който според един изследовател беше "един определено елегичен век", прибавя и модерния скептицизъм към идеалното и постижимостта на утехата.

Емблематика - символично изображение, внушаващо идея или мисъл, наречено “метафора, която говори на очите”.

Еналага - преднамерена замяна на една граматична форма с друга (част на речта, род, число, лице, падеж) за по-силна изразителност.

Епилог - послеслов, завършек на лит.-худ. произведение, негова несъществена част, освен когато е обхваната от худ. замисъл и органично е свързана с него. Присъщ е повече на драматическите произведения, отколкото на епическите и лирическите, макар по изключение да се среща и при тях.

Епистемология - теория на познанието (от гр. епистеме „знач­ние” и логия „наука, теория"). Опознаване на реалната действителност чрез художественото изображение в литературата, например у Клео Протохристова:    „Характерната му поява в празни, изоставени от обитателите им пространства експлицира основен епистемологичен парадокс на катоптричното мислене - какво отразява огледалото, обърнато към празно пространство,  и съществува ли огледално отражение при липса на  наблюдаващ субект."  ( Сп.  „Език и литература” , 1994,  Кн. З, с. 55).

Епитет - стилистическо средство, троп, създаващо образно качество на предмет или явление посредством допълнително определение.

Епифания – от стгр. epiphaneia (явяване, проява, манифестация); от epiphainein – явявам се, появявам се. Явяване на божеството, внезапно явяване на същностното значение на нещо, озарение, прозрение, откровение.

Епифора - повторение на едни и същи звуци или думи в края на стиха или на фразата, за да бъде засилена емоционалната изразителност на словото.

Епически герой - литературен герой, движеща сила в епическо произведение съобразно с жанровото своеобразие.За разлика от лирическия герой, който се изявява предимно емоционално, и от драматическия герой, чиито прояви са ограничени във времево и пространствено отношение, Е.г. има значително по-големи възможности за проява не само поради сблъсъците с антагонистичните персонажи, но и поради възможността душевният живот да бъде изразен по-пълно.Е.г. може да се изяви по разнообразен начин, като се започне от широките планове на големите по обем произведения и се стигне до епизодичните прояви в разказа, фейлетона и анекдота и от трагичния до комичния образ.

Епопея - значително по обем и по съдържание епическо произведение, в което се прославят събития и герои, свързани със съдбините на някой народ.Обикновено Е. възниква от обединяването около един или няколко тематични центъра на отделни сказания, създадени в народна среда. Епопеята разказва за събития, значими, съдбовни за цялата общност – такива, които подлагат на изпитание идентичността и интегритета на тая общност, които са се случили във "време оно" (в Началото).

В епопеята времевите и ценностните значения съвпадат: всичко, което се е случило в "абсолютното минало" ("ценностната превъзходна степен за време"), притежава неоспорима, неподлежаща на преосмисляне ценност. И обратно – всичко, което представлява сакрална ценност за общността, има своя образцов прецедент в "абсолютното минало".

Епопеята не различава случайното от необходимото: всичко, случило се в нейния свят, не е могло да не стане. Освен това епическият свят е свят на смислов консенсус, твърди един от най-вещите му изследователи – М. Бахтин, защото за епическия човек не съществува друг език (други о-значения) за изговаряне на случките и делата на "първите и най-добрите": думите и нещата (знакът и смисълът) са "слепнати".

Деянията на епическите герои са общозначими – полезни за цялата общност, а не за самите тях: точно както е във Вазовата "Епопея", индивидуалните жизнени редове (на Левски, Бенковски, Раковски…) изглеждат като барелефи върху равната повърхност на безликия колектив, на който откроилите се единици дават своя лик. (вж. още Роман)

Есе - жанр на прозата, съчетание между критика, философия и публицистика в худ. форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални култ.-общ. проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия. Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух.

Есето (от фр. essai – опит) представлява аргументативен тип текст. То преди всичко размишлява (не описва и не разказва) върху повдигнат проблем, питане. Една от характерните му особености е, че то изказва значими за пишещия мисли. Ето защо есето най-често спори с утвърдени авторитетни становища и/или с общоприети схващания по поставения проблем, стремейки се да огласи и защити оригиналната лична позиция на пишещия. Тази полемичност му придава диалогичен характер.

В есето пишещият би могъл да разговаря/спори и със себе си – със себе си като някой друг, като някой, който той би могъл/искал да бъде. Есеистичният текст би могъл да аргументира позиция по проблема, която пишещият не споделя безусловно, но която му изглежда споделима. Чрез свободната игра на въображението той поставя на изпитание границите на собствената си самоличност, очертава възможностите на жизнения си опит.

Понеже за есето е значима не някаква "обективна истина", а субективната гледна точка на автора по проблема, водеща за есеистичния текст е не информативната, а въздействащата функция. Тъй като повдигнатият проблем не е от порядъка на научнообективните истини и факти и приоритет има (себе) разбирането, аргументът в есето не доказва, а убеждава. Допуска и противното твърдение, както и възможността някои от основанията и заключенията да бъдат не изречени, а направени очевидни или оставени да се подразбират. Това ангажира автора на есето с конструирането на най-добрия аргумент – този, който другият (читателят) е в състояние да разбере. Още френският мислител Монтен, който заради своите Опити е популярен като "баща на есето", съветва читателите си да внимават не в нещата, за които говори, а в начина, по който говори. Това подсказва, че е важно стилът на есеистичния текст да бъде оригинален (не подражателен) и индивидуален (не безличен), за да може есето да изяви уникалността и неповторимостта на пишещия човек.

Естетизация - творчески възглед, според който в света на изкуството значение имат само произведения на високо худ.равнище при висок критерий за изящност.

Естетика - философска дисциплина, изучаваща творческите прояви, философията на изкуството като израз на естетическия идеал.

Естетически вкус - способност за различаване на пълноценно от непълноценно произведение в света на изкуството.

Естетически категории - основни начини за изява на естет. феномени при превъплъщаването им в произведения на изкуството и на худ.л-ра, за да бъдат изобразени посредством тях най-характерните страни на духовния живот.При обобщаването на Е. к. и при разграничаването им една от друга основно значение има емоционалната оценка. Е.к. са: безобразно(или грозно), възвишено, героично, комично, прекрасно, типично и трагично, като при безобразно, комично и трагично емоционалната оценка е отрицателна, а при възвишено, героично, прекрасно и типично-положителна.

Етос - нравствена ценност (от гр. етос „характер”), например у Нина Илиева: „Етосът, който е формирал съзнанието на трудовия човек, бива принуден да съществува в един хаос, като при това положителните ценности „се реят", загубили притегателната сила на общността” (Алманах - българска литература, 11. кл. ВТ, Слово, 1993, с. 201).