Р

Р

Разказ - Oтделената от понятието наратив употреба на "разказ" създава известни неудобства, поради това, че "разказ" е едновременно дума от обичайната употреба на българския език, което разширява достатъчно значението й, и в същото време все пак се свързва с епическия вид като определен жанр – малък по обем, с един "главен" герой, с тесни времеви рамки и общо място на действие, в немерена реч.

За да се ползва понятието като литературно теоретичен инструмент, е полезно да се приеме, че то има по-тясна употреба като епически жанр и по-широка, при която се доближава до наратив и така до определенията на епическия текст изобщо.

Като жанр разказът е свързан с появата на вестниците и списанията и големият интерес към тях през XIX век. Този интерес очертава и части от профила на жанра като възможността за създаване на поредица (вж. сходствата с появата на фейлетона): общия герой, разпознаваем маниер на водене на разказа и т.н. В теорията на жанра границите на разказа обикновено се представят в сравнение с романа, спрямо който той е "фрагмент" от свят. Тази фрагментарност се отнася до представените ограничени време и място, до малкото участващи персонажи, до определено "централно" събитие, без непременно да е "удължено" чрез своите причини или следствия. В същото време тази фрагментарност, често прави възможно разказваното да започва да значи повече от самото себе си и тогава разказът е близък до притчата и алегорията.

Когато се говори за разказа като за жанр, обичайно се има предвид опита в писането преди времето на модернизма. Експериментите на модернизма с езика и с всяка норма на литературно писане – от графичната до жанровата, правят жанровите очертания на разказа и въобще на всеки писан текст по-малко валидни и възможни за разпознаване.

Реализъм – Като понятие реализмът се отнася до втората половина на XIX век, когато зад него стои определена насока, определено течение в европейската литература. Една ранна негова употреба във Франция от 1826 г. показва, че "реализъм" се отнася до такава гледна точка, според която писането на литература е изследване на природата, откриване на истината и заставане срещу Класицизма, Романтизма и "изкуството за самото изкуство".

Реализмът учи, че творецът трябва да се занимава с тукашното и сегашното, с ежедневните събития, както и със социалните и политически движения на неговото време. Литературата от средата на XIX век се оказва значително повлияна от позитивистката социология на французина Комте, както и от изследванията на Дарвин за произхода на човешкия вид. Макар да изглежда изненадващо, изобретяването на фотографията през 1839 г. има огромен ефект върху начина, по който хората възприемат света и съществуването изобщо. Точността на фотографското изображение, точният и достоверен запис на всяка сцена, факт, събитие създава усещането за това, че светът може да бъде уловен, хванат, разпознат не само чрез погледа, но и чрез езика. Голямо влияние има и друг вид изобразяване – това на художниците. Картините на французина Курбе представят селянина и работника като най-достойни за живото писане на живописта. Следствията за литературата не закъсняват и друг французин, Шампфлюри, в "Реализмът" от 1857 г. твърди, че герой на романа трябва да бъде обикновеният човек.

Самото название обаче не се харесва дори на застъпниците на реализма поради опасения, че нагласата им може да бъде изтълкувана като ниска имитация на света отвъд езика. Всъщност, става дума за романово писане, при което се отдава огромно значение на точното документиране на проявите на човешкото, за да е възможно неговото изследване. Една от най-представителните фигури на реализма, Оноре дъо Балзак, в томовете на своята "Човешка комедия", възпроизвежда скрупулъозността на учения зоолог, който разглежда човека и анализира характера му през определена научна доктрина, за да е в състояние да напише "естествената история на човека".

Ето защо, когато се говори за реализъм, поне в годините на неговото установяване, не бива да се разбира просто копиране или имитиране на реалното, а фокусирането върху неговите факти от една заявяваща себе си като безпристрастна гледна точка. Реалността не управлява сама разказа за себе си, а може да види себе си в един лишен от емоция и неспестяващ нищо неприятно разказ на романиста-изследовател.

Реалия - характерни за някой народ или национална култура прояви, допринасящи за очертаване на неговото спонтанно възникнало народностно своеобразие в етнографски, езиков, социален и истор. аспект. При лит.-худ. творчество Р. е важен способ за изразяване на народностната специфика особено в култ.-истор. план.

Реминисценция – Етимологията на думата ни казва, че реминисценция означава припомняне. Фин, дискретен начин, по който един текст припомня друг текст. Реминисценциите са смътни и трудно уловими понякога. Когато един герой от "В полите на Витоша" казва, "че има нещастието да играе ролята на Балтазар", това в съответния контекст "припомня" "Ромео и Жулиета". В същия диалог Христофоров актуализира друга памет – "Балтазар? ...Да не виждаш там някое "мане, текел, фарес" – която препраща към Библейската история за Балтазаровия пир и ръката, изписала на стената на парадната зала непонятните слова.

Изглежда, че текстът, боравещ с реминисценции, е доверчив към читателя – разпознаването на реминисценцията и полагането на една творба в по-широк контекст се оказва зависимо от културната памет и литературната компетентност на читателя. По-добре е да се каже, че творбата конструира своя читател, че го "предчувства" като споделящ някакво общо знание с нея. Бидейки често укрита, зависима от предварително знание, реминисценцията гарантира свободата на читателя да играе и да изпълнява – би казал Р. Барт – тази нова партитура, текста, откривайки или не значения, отгласи и връзки с други текстове.

Ретардация - композиционен похват, постиган посредством извънсюжетни компоненти, за задържане на сюжетното развитие в повествователни и драматични произведения, за да бъде придадена на развръзката по-голяма тежест или да бъде привлечено вниманието на читателя-зрителя върху нововключени ситуации и герои. Постига се посредством описания, размишления, емоционални изяви и епизоди без пряка връзка със сюжетното развитие или като преход от един момент на действието към друг.

Реторика – За първи път за реторика се заговаря през V в. пр.Хр. в Сицилия. Легендата разказва, че Хиерон, тиранът на Сиракуза, забранил на поданиците си да използват речта. Като осъзнали важността на словото, сицилийците създали реториката – изкуството да се говори добре. Словесността започнала да се изучава не като "език" (както се учи чужд език), а като "реч" (discours).

Заслуги за оформянето на реториката като наука за красноречието и за нейното разпространение имат "странстващите учители по мъдрост" – софистите, които защитават всяка теза убедително. Реториката като "изкуството да се говори добре" влиза в противоречие с философията и идеята "да се казва истината". Платон поставя ораторите, наред с поетите, извън "идеалната държава", защото убеждават с преходни идеи, а не с божествената истина, а вторите, тъй като неумело подражават на природата, която е божествено творение.

За Аристотел реториката е "techne " – техника, изкуство, разбирани като занаят, майсторство, умение за съставяне на реч. Той не отрича божествения произход на нещата и идеите, но за разлика от Платон, не търси в реториката опит да се постигне или отрече истината, а чрез убедителност да се постанови мнение – добре защитено, майсторски изразено, логически композирано. В реториката на Аристотел може да се отделят три области: теория на аргументацията, теория на елокуцията (начин на изразяване, маниер на речта), теория на композицията. Целта на всяка реч е достигане на решение, което е резултат от внушеното от оратора мнение на слушателите. По-късно Цицерон прибавя към целта на реториката и друга съществена черта: да доставя наслада и да увлича. Етапите на създаване на речта са: invention – теми, аргументи, техники за убеждаване; disposition – нареждане на частите на речта (встъпление, изложение, обсъждане и заключение); elocutio – избор и разположение на думите в изречението, организиране на детайла, което се състои от учение за подбор на думите, учение за съчетаване на думите и учение за фигурите.

През времето реториката търпи множество промени. Изоставя се прагматичната цел – учение за методите на убеждение и се дава акцент на начина на правене на "хубава" реч, превръщайки в свой предпочитан обект литературата. Все повече стеснява полето си, като се редуцира до elocutio, или изкуството на стила. В съвременността се наблюдава подновяване на интереса към дефинирането на фигурите. Стилистиката, дискурсивният анализ и лингвистиката се връщат към проблемите, съставляващи обекта на реториката. В съвременната поетика и семиотика терминът "реторика" се употребява в три основни значения: лингвистично – като правила за построяване на речта на свръхфразово равнище; като дисциплина, изучаваща "поетическата семантика" – типове преносни значения, т. нар. "реторика на фигурите"; като "поетика на текста" – вътрешнотекстовите отношения и социалното функциониране на текстовете като цялостни семиотични образувания.

Реторичен въпрос – съдържа негласен отговор, а чрез граматическата форма на въпроса се изказва нещо друго, различно от буквалното питане: "Какъв е този век страшен? Какви са тез години, / в кои дела такива се вършат пред очи ни?"

Ретроспекция - творчески метод на изображениe, използван обикн. в сюжетни произведения с голям обем, при които хронологическата последователност на сюжетното развитие съзнателно е нарушена от автора, като се дава преднина на по-стари събития пред по-нови или събитията не протичат в строг хронологичен ред, а съобразно с едно или друго възпоминание на героя.

Референция - сведение, отзив,препоръки за някого (от лат. „съобщавам”), например у С. Хаджикосев: „Такива референции се долавят отчетливо във втората строфа." (Сп. „Език и литература", 1994, Кн. 2, с. 34).

Рецензия – Рецензията (лат. recensio – разглеждане, преценка) е статия върху книга, филм, театрална постановка, телевизионно предаване и др., или словесна оценка за качествата на даден текст – например ученическо съчинение. Особеностите на рецензията се съдържат в етимологията на назоваването – информация за разглеждания текст, проследяваща в композицията си последователността на прочита – етически и естетически нагласи (внушения), езикови средства, чрез които са постигнати, начин на структуриране, аргументиране, композиране в някаква цялост; и преценка – мнение за това, доколко първоначалните очаквания и нагласи са удовлетворени след възприемането на цялото, последвани от препоръки за преодоляване на пропуските. Ако анализът, направен в рецензията, е по-обхватен, то текстът би уподобил литературнокритическата статия. Написването на рецензия е свързано с предварителна подготовка – добро познаване на явлението, което ще бъде разглеждано и преценявано, търсене на други оценъчни характеристики за същото явление, които могат да бъдат поставени в диахронен или синхронен план, съпоставка (сравнение по аналогия или контраст) с мотиви, образи, школи, направления, автори и т. н. Обект на рецензията може да бъде друга рецензия, т. е. да се осъществи като оценяване на оценката. Подобна словесна игра, често преминаваща в остър диспут, се среща на страниците на списанията "Хиперион" и "Златорог", където може да се прочете мнението на един литературен критик за друг – например оценка на Ив. Радославов за оценъчните способности на Вл. Василев.

Рима - съзвучие между две или повече думи в стиха, с други думи, в последващите стихове, основано на пълното или на относителното звуково тъждество, придаващо особена звучност и хармоничност на стиховото слово- едно от най-внушителните въздействия на мерената реч.

Ритмика - раздел на поетиката, изучаващ ритмическата структура на стиха, на мерената реч.

Роман - Необозримо е написаното от литературната теория и есеистика за романа. Но работата на Речника се състои тъкмо в това – да редуцира Енциклопедията, да сведе непрактично безбрежното й изобилие до полезната (подлежаща на инструментализиране) ограниченост на определителните описания... Романът е най-"младият" жанр, единственият, който се заражда след утвърждаването на писмената комуникация. Може би затова, както твърди Б. Богданов, той "всъщност е едно от най-чистите прояви на литературата, освободила се от предлитературната устност..." Най-известните от определенията му ("комична епическа поема в проза", "модерна гражданска епопея" и др.) подсказват, че изглеждащите съществени негови черти изпъкват най-добре в съпоставка с епоса – един устен жанр.

Епосът възниква и функционира в традиционната общност, която не познава самостойното съществуване и ценност на отделния индивид, съответно – и напреженията и конфликтите между индивидуалната и колективната гледна точка, оценка, интерес. В епическия свят човекът съществува и значи единствено като част от колектива, той е смислово и ценностно "неподвижен". Което означава, че унаследява безвъпросно традиционните ценности, а следването на традиционния модел на живеене гарантира и смисъла на съществуването. Ето защо, разказвайки за времето и делата на "първите и най-добрите" (за "абсолютното минало"), епосът препотвърждава устойчивите, непроменните ценности, които удостоверяват идентичността и интегритета на епическата общност. В епоса времевите и ценностните значения задължително съвпадат – това, което се е случило в "абсолютното минало", е неизбежно стойностно. Епическият свят е свят на смислов консенсус, защото опитът на общността и езикът, който изказва този опит, са в изначално, невинно (предисторическо) единство. Епосът "не знае" че езикът не представя действителността такава, каквато е, а я означава. Той "вярва", че съществува само един (и по необходимост – правилен) език – неговият. Оттам и убедеността, че действителността, която "представя" е "естествена", необходима – не би могла да бъде друга. С други думи, епосът не познава различието между необходимост и случайност.

Епическият герой е предварително завършен, както и епическият свят – той не се променя, не "става" в хода на повествуването. Неговите действия са значими колкото за самия него, толкова и за общността, а изпитанията, на които бива подлаган, имат повече ритуален характер, защото не е възможно да не бъдат преодолени. Епическият герой е изцяло овъншнен – това, което е той за себе си, съвпада с това, което е той за другите.

Разцветът на романа винаги е свързан с разлагането на устойчивия епически свят – с разпада на хомогенната общност на различни социални групи и с прекъсването на единството между опита и езика. За романа е потребен не "колективен", а индивидуален човек, "подвижен" и реално – "нестабилно свързан с разни общности" (Б. Богданов), и ценностно. Или, както казва Хегел, романът е "епопея на частния живот", чиито "многообразен материал и съдържание се проявяват в границите на индивидуалното събитие". Романовият човек е проблематичен, с разколебана идентичност. Той промисля, подлага на изпитание заварените ценности, пита за основанията на унаследеното и за смисъла на нещата, носител е на някоя от многото гледни точки за света, търси своя ценностна позиция към него. Ето защо романът не препотвърждава устойчиви ценности, а произвежда нови. Загубата на "абсолютните", веднъж завинаги утвърдени ценности, трансцендиращи променливия, "ставащия" свят, обитаван от човека, означава загуба на "боговете". Поне така е според определението на литературния изследовател Д. Лукач, което той дава на романа: "епопея на едно време без богове", на изоставения от Бога, деградирал свят, лишен от ценности; форма на трансценденталната безприютност на модерното съзнание, манифестираща дълбоката безпомощност на живеещия.

Времето в романа не е "абсолютното минало", а смислово "незавършеното настояще". Това означава, че каквато и фабула да използва, за което и време да разказва романът, той гради един негов възможен смисъл. Защото "знае", че сама по себе си действителността – продуктът от човешките действия, разположени във времето, няма собствен смисъл. А само разказването за нея – приписването на причинно-следствени връзки между събития, между намерения и неволни следствия (между необходимото и случайното) в сюжета – е в състояние да й набави някаква значимост и ценност. Мислейки фикционалната реалност, която проектира, като една от многото възможни, романът се стреми да завърши "незавършеното настояще", да изпробва някаква своя концепция върху него.

Съзнанието за множеството езици, в които жизненият опит може да бъде изведен, освободен от смисловото му безмълвие, довежда до системата от езици като "език" на романа. Или, както казва руският философ и литературовед М. Бахтин, същностно присъщи на романа са разноречието и разноезичието, неговата тема бива превеждана през много езици, диалогизирана. Съответно човекът в романа е езиково и идеологически инициативен, а неговата гледна точка претендира за социална значимост. Романовият герой, за разлика от епическия, не е без остатък, докрай въплътим в социално-историческата плът, както казва Бахтин. Той не съвпада със себе си, а е или по-голям от своята съдба, или по-малък от своята човечност. Героят в романа не е завършен, а "става" (променя се) в хода на повествованието, идентичността му представлява единство от себезапазване и промяна, постигана в процеса на разказване на жизнената му история. Най-сетне, самият роман е незавършен и оформящ се като жанр, той "не притежава канон като другите жанрове" (М. Бахтин). Той е не толкова жанр сред другите, колкото своеобразен "метажанр", който борави пародийно с другите жанрове. Ето защо е непосилно изчерпателното му определително описване.

Романтизъм – Артистично и интелектуално направление в края на XVIII–началото на XIX век в Западна Европа, което е реакция срещу рационализма, а в литературата и изкуството се изявява като акцент върху силните емоционални преживявания като източник на естетически опит, чрез преоткриване на емоции като тревожността, ужаса и благоговението пред тайнствата на природата и нейната сюблимност. Въздига се фолклорът като изкуство, обичаите. Наименованието идва от термина " romance ", с който е означавана проза или поезия с героическа тематика в средновековната литература.

Идеолозите на Френската революция повлияват на Романтизма като културно движение. Романтизмът въздига образа на възвисения индивид и артист, неразбран и противопоставен на обществото. Също така легитимира индивидуалното въображение като критически авторитет, който свободно интерпретира класическата представа за изкуството. Историчските и природните дадености са едни от репрезентативните сюжетни центрове.

Основните форми на изображение и изразяване на Романтизма се фокусират върху емоционалното начало, сънищата, неясното, интуитивното, което е опознаваемо не чрез сетивата и разума, а чрез интуицията и въображението (в противовес с Просвещенската идея за познание на света чрез практическия опит). Други идейни мотиви се свързват с пътешествията, бягство сред природата, антични митове, фолклорни мотиви и сюжети.

Най-видни представители на Романтизма в литературата, са шотландският поет Джеймс Макферсън (повлиял на Гьоте и Уолтър Скот), в Германия – Йохан Волфганг Гьоте, Новалис, Хофман, в Англия – Уилям Блейк, Лорд Байрон, Пърси Биш Шели, Мери Шели, Джон Кийтс; в Русия – Пушкин, Лермонтов, Фьодор Тутчев; в Полша – Адам Мицкевич. В българската литература някои от особеностите на романтическата поетика може да се открият в отделни текстове на Ботев, Иван Вазов, Яворов, Пенчо Славейков, Д. Дебелянов.