П

П

Памфлет - Обикновено кратко публицистично съчинение с ярка полемическа и изобличителна насоченост и ясно изразен адресат. Характеризира се с единство на фактологичното и фикционалното, на логико-фактологично и емоционално-експресивно. Цели да въздейства на общественото мнение, поради което не просто информира, но и посвещава в определени ценности, оборва словесно-идейния хоризонт на противника и поставя своя възприемател пред категоричен морален избор. Авторовият глас в памфлета е активен и е носител на ораторски интонации. Оскърбително несправедливият и карикатурно изкривяващ памфлет се нарича пасквил..

Паралелизъм - стилистически и композиционен способ, при който се съпоставят два образа, два израза или две ситуации, за да бъдат изтъкнати сходствата или различията по между им.Основава се върху сравнение, контраст и антитеза. Между разновидностите на П. най-широко приложение както в народното, така и в личното творчество има образният паралелизъм.

Пародия - Думата пародия идва от гръцки език и буквално означава покрай (para) песен (ode). В терминологичната й употреба с нея се назовава един от видовете на комичното изкуство – иронично или сатирично подражание на художествено произведение или стил. Пародията издирва и имитира някаква слабост, претенция или липса на самосъзнание в онова, което пародира. Въпреки че по този начин тя най-често го принизява, унищожението му не е същинската й цел. Пародията е средство за изследване и изпробване на съществуващи техники, върху чиито неоползотворени възможности се съсредоточава пародиращият. Тя "цитира", позовава се на пародираното произведение или стил, като съкращава и преобръща характерните му похвати.

Пародиращото игрово претендира да изглежда като пародираното. При това пародията се преструва, че крие онова, което самата тя прави очевидно – различието между себе си и пародирания обект. Различието изпъква отчетливо тъкмо в престорения опит да се предсатви като сходство или тъждество. Пародията поражда смях, защото въвежда в съпоставка несъвместимости – възвишено и низко, величествено и нищожно. В нея едната противоположност се представя като другата: възвишеното като низко или обратно. Пародията прилича на карикатурата по деформирания образ, който създава. Но ако карикатурата е насочена пряко към живота, пародията е насочена към произведение или стил, т. е. към изкуството.

Пастиш - литературно произведение, в което се подражава маниерът на други (от лат. - „каша”), например у С. Хаджикосев: „Но близостта с Ботев в "На нивата" можем да доловим не само в разгледаното четиристишие независимо от това, как ще го тълкуваме - като реминисценция или като пастиш” (Сп. "Език и литература", 1994, Кн. 2, с. 29).

Патос - повишено настроение, съпровождащо творческия процес, тясно свързано с характера на идейно-образната реализация.

Пейзаж - важен компонент на описанието, на обстановката, в която се извършва действието на лит.-худ. произведение, наред с това и порив към вдъхновение от неизчерпаемите богатства на природата.

Перифраза - стилистическо средство, троп, посредством който с помощта на друг израз или по описателен път се изразява онова, което вече е казано или известно.

Перформация (Перформатив) – За да се разбере значението на този термин, необходим е контекстът на теорията на речевите актове, чиито основни положения излага Джон Остин (1911–1960) – най-видният представител на британската философска школа на "обикновения език" – в цикъл лекции, изнесени през 1955 г. в Харвардския университет. По-късно те са публикувани под заглавието How To Do Things With Words (1962): "Как с думи се вършат неща" (1996). Както личи от цитирания наслов, тази теория разглежда езика като действие, като правене. Остин различава три вида речеви актове. Първият се свежда до казването само по себе си (до правенето на изказване): казвам (артикулирам, учленявам): "Навън вали."; казвам : "Колко е часът?"; казвам: "Затвори вратата!". Остин назовава тези актове локутивни (от лат. lokutio – израз, начин на изразяване).

Вторият вид обхваща речеви актове, които се състоят в правенето при (в) казването: казвайки "Навън вали.", аз твърдя , че навън вали; казвайки "Колко е часът?", аз питам колко е часът; казвайки "Затвори вратата!", аз заповядвам (или моля, или настоявам…) да затвориш вратата. Този вид актове Остин нарича илокутивни .

Чрез речевите актове от третия вид се извършва някакво действие чрез (посредством) казването. Представете си майка, която в два часа след полунощ посреща петнайсетгодишната си дъщеря на вратата на дома с думите: "Колко е часът!?" Тя едва ли наистина пита колко е часът. Чрез интонацията, мимиката, позата си и в контекста на конкретната ситуация майката по-скоро мъмри (или заплашва) закъснялото момиче. Тези речеви актове се наричат перлокутивни. Към тях спадат действия като съблазняване, сплашване, склоняване и под.: те не правят това, което изреченото казва. Перлокутивните актове са насочени повече към поведението, емоциите, психиката на адресата, отколкото към разума му – искат да въздействат, а не да бъдат разбрани. Затова в тях невербалните средства на изразяване (интонация, изражение и т.н.) преобладават над езиковите.

Всъщност лекциите на Остин тръгват от разграничаването между констативи и перформативи (от англ. perform – изпълнявам, извършвам), за да уточнят в хода си, че концепцията за това разграничение е част от теорията за речевите актове. За разлика от констатива, перформативът е изказване, което, направено при определени обстоятелства, не описва извършването на назованото в изказването действие, нито е твърдение, че се извършва въпросното действие, а е самото извършване на действието. Когато пред олтара в черквата и в отговор на въпроса на свещеника младоженецът заяви, че приема стоящата до него жена за своя съпруга, той не съобщава за брака си; неговото "Да" не описва, а осъществява (извършва, "случва") "наистина" действието "приемане на съпруга".

При констативите (твърденията) вниманието е съсредоточено върху локутивния акт – върху това, което се казва. При перформативите вниманието се фокусира върху илокутивния акт – върху това, какво се прави при (в) казването. Констативите могат да бъдат истинни и неистинни, а перформативите – сполучливи и несполучливи. "Приемам тази жена за своя съпруга" може да извърши сполучливо действието "встъпване в брак" само при строго определени (обществено договорени, приети) обстоятелства, само в присъствието на определени лица със съответни роли и само при спазване на правилата на договорената процедура. Например, ако някой обяви пред случайно срещнат на улицата човек "Приемам тази жена за своя съпруга", вместо пред свещеника, това изявление няма да е валидно като акт на сключване на брак: перформативът ще е несполучлив. Произнесени при определени условия, изказвания като кръщавам, венчавам, обещавам, кълна се са перформативи – те осъществяват действията кръщаване, венчаване, обещаване, заклеване, които няма как да се извършат другояче, освен като се изрекат съответните глаголи от съответните лица (упълномощени от закона, от обществения договор) при съответните обстоятелства.

Плеоназъм - многословие, отрупване на израза с излишни думи и обрати.

Повест - традиционен епически вид, формално съответстващ на новела.По обсег, творческа задача и обем заема междинно място между разказ и роман, но стои по-близо до разказа, отколкото до романа, понеже в П. сюжетното развитие е еднопланово, описателният компонент преобладава и героите не влизат в сложни взаимоотношения помежду си.

Повторение - стилистически и реторически похват, основан върху включването на едни и същи думи и изрази в текста, за да бъде засилено емоционалното им въздействие.

Подтекст - стилистически способ за съчетаване на прекия, непосредствен см. на изразите в лит.-худ. произведение с непрекия, допълнителен см., изказан посредством някои фигури, на които е присъщо двусмислието, като алюзия, алегория или ирония, посредством намеци и реминисценции, чрез загатване, недоизказване или замълчаване.По този начин прекият см. или се допълва, или му се противопоставя друг непряк см.

Поезия - основно понятие в света на л-рата;обобщаващо понятие за нейните три основни рода лирика, епос и драма.П. се използва и за разграничаване на лит.-худ. произведения в стихове от тематично гледище.По този път се обособяват доста нейни разновидности, между които по-голямо значение имат П. буколическа, любовна, патриотична, пасторална, провансалска, революционна, рицарска, социална, фантастична и ямбическа.

Поема - вид на епоса с многобройни и разнообразни жанрове.Основен компонент: събитие, представляващо широк интерес с участие на характерни представители на някоя обществена среда; повествование в стихове.П. се заражда в народна среда и това обяснява широката й разпространеност и популярност.По произход, съдържание и форма П. е органически свързана с епоса.От това гледище има няколко разновидности на П.:лирическа П., при която лирическо-прочувственият компонент дава специфично оцветяване върху съдържанието й; драматическа;сатирична П.; хумористична.От тематично гледище: фантастична, историко-героична П. и романтична П.

Поетика - в обсега на П. като наука за поетическото творчество влизат няколко специални науки, чиито предмети изясняват отделни нейни страни.Между тях основно значение имат стихознанието, стилистиката и поетическата морфология.

Посвещение - културно-обществен обичай да бъде свързвано лит.-худ. произведение(по късно и научно) с някоя действителна или въображаема личност, познат от римско време.

Послеслов - за разлика от епилог не се намира в непосредствена връзка със сюжета или темата на произведението , в края на което е прибавен, но е органически свързан с неговия замисъл.

Постоянен епитет - широко разпространен в народното словесно творчество, наречен постоянен, понеже от незапомнени времена поясняващата дума (прилагателно или съществително) се сраства с поясняваната в съзнанието на народа, като например:”черни очи еленови”, “дълги клепки босилкови”, “тънка снага самодивска”.

Предисловие - за разлика от пролог, без да бъде свързано структурно-композиционно с есеистично, публицистично или научно произведение.П. е встъпление към тях с обяснителен характер.

Прекрасното – Прекрасното е най-съществената и смислово обемна естетическа категория, в отношение към която се мислят останалите. За разлика от красивото, което се свързва повече с външността и нейната изменчивост във времето, прекрасното ("пре-красивото") се свързва с идеята за някаква неизменна същност.

Още в древността прекрасното се отъждествява с хармонията като "съгласуване на несъгласуваното". Според Платон прекрасното е абсолютна, неизменна категория – умопостижима идея. Аристотел оспорва метафизичната идея на Платон и посочва като основни признаци на прекрасното съразмерността, определеността и целостността на сетивно възприемаемия свят.

За Средновековието Бог е абсолютната красота, чиито характеристики са целостността (несъставността) – съвършенството, пропорцията или съзвучието, ясността. Ренесансът вижда в природата – първично, абсолютно начало, прекрасното като съзвучие, съгласуваност на частите в цялото, хармония. Класицизмът ревизира ренесансовите постановки, противопоставяйки им идеята за духовното начало като хармонизиращо материята.

Имануел Кант, представител на немската класическа естетика, обсъжда не обективните признаци на прекрасното, а субективните условия за неговото възприятие и природата на естетическото съждение. Прекрасното според него не е свързано с истината, доброто, ползата. Естетическото съждение се характеризира с незаинтересованост от реалното съществуване на предмета – то е любуване на "чистата форма"; с всеобщност и необходимост без логическо обосноваване; с целесъобразност, свободна от представата за някаква практическа цел. Георг Хегел, друг немски философ, определя прекрасното като чувствен израз на идеята на Абсолютния разум. В природата тази идея се разкрива в правилността, симетрията, законосъобразността, хармонията и т. н. Но понеже природата е лишена от духовно-идеалното начало, природната красота се явява второстепенен, нисш вид. Само в изкуството идеята за прекрасното се изразява адекватно, като идеал. Доколкото като естетическа категория прекрасното зависи от отношението на човека към нещата, от неговата мяра, то представлява динамична, историческа категория и не може да бъде дефинирано като непроменлив, абсолютен, "вечен" феномен.

Притча - кратко повествование, което алегорически разкрива някакъв религиозен принцип, поука, психологическо откровение или "истина". Вместо да говори с езика на абстрактното, притчата свързва реалното, познаваемото през чувствен опит, домашното, земното с неговото небесно, божествено значение. В английски например думата е parable и идва от гр. pará (покрай) + bolе ( хвърлям, замятам покрай или срещу). Библейските притчи произхождат от жанра Meshalim (иврит – тайнствена реч) – енигматично казване, духовна гатанка, която се дава на читателя като кратки разкази. Етимологията от гр. ни показва направеността и съчинителското в една история, която трябва да подбуди любопитството ни, духовното ни усилие в търсене на окончателния урок, който ни е както даден, така и укрит. Първообраз на литературната притча в нашата литература са Евангелските притчи – притчата за сеяча, за блудния син, за добрия самарянин...

Проблематика - широк спектър от худ.-естет. и идейно-теоретически задачи, поставени за разрешение от обществото, от самите писатели или литературоведи като жизнена и творческа програма съобразно с творческите им аспирации.П. следва внимателно да се различава от тематиката като конкретизация на творческите задачи и като характеристика на творческата дейност.

Проза - лит. произведения в свободна форма за разлика от поезия, на която са присъщи разнообразни ограничения и изисквания. По изключение П. може да бъде ритмизирана и кадансирана, но освен със свободната си форма П. се отличава от поезията и по съдържание.В нея превес взема не емоционално-изобразителният компонент, а описателно документалният.Вместо да обобщава жизнените факти и явления и да типизира човешките прояви, П. насочва вниманието на читателя към прояви от особено значение за правилната му ориентация в действителността-отминала и актуална, затова действа предимно на разума, а не на чувствата, на разсъдъка, на въображението.Основно значение при П. имат занимателните и проникновено изразените наблюдения.

Пролог - встъпителна част към лит.-худ. произведение невинаги композиционно обвързана с худ. замисъл.

Протагонист - действащо лице, изразяващо противоположни на антагониста възгледи и интереси.

Пряка реч - думи, изрази и реплики на лит. герои, изява на техни мисли и преживявания или реакция на чувства и преживявания на други участващи лица в произведението.Освен в емоционални реакции и реплики изявява се и във форма на монолог и диалог.При П.р. е допустимо лит.герой да използва своеобразна лексика(чуждици, провинциализми, варваризми).Важно качество на П.р. е динамизмът.

Публицистика - важен конститутивен компонент при низ жанрове на прозата начело с очерк, есе ,мемоари, фейлетон, памфлет, пътепис и романизована биография, обединени в един от нейните най-широко разпространени видове- документалистиката.

Пътепис - Текст, създаван по време на (или като резултат от) пътешествие и изговарящ непосредствени впечатления от наблюдавани обекти и субекти. Разказваното и описваното обикновено следва хронологията на движението на пътешественика, но кое от наблюдаваното да е акцент в пътните бележки, е въпрос на субективния подбор на пишещия. Пътеписът може да превърне фактите в артефакти, след като ги представи чрез избирателния подбор, възприемане и оценяване от пишещия пътешественик. Пътеписът събира в една цялост информацията за видяното с емоцията на неговото изживяване или съпреживяване