Т

Т

Текст и контекст – Въпросът за отношението между текст и контекст е твърде важен, тъй като е свързан с още един въпрос – този за знанието, което е необходимо, за да разбираме една литературна творба.

Една от ранните представи за това отношение е, че текстът трябва непрестанно да се съотнася със средата, в която е възникнал. Това би довело до неговото "по-пълно", "по-успешно" разбиране. Ето защо се налага "пресъздаване" на обстоятелствата на появата на творбата: историческата ситуация, в която пише авторът, и реакциите на неговата първоначална публика. В този случай биографичният, социалният и историческият контекст са присъщите на текста контекстове.

Тази представа се опира на разбиране, приложено към литературата по аналогия с разбирането на разговорния език. Когато говорим с някого, ние разбираме казаното от него не само чрез думите, но и чрез жестовете, чрез обстоятелствата на разговора и т. н. При прилагането на този модел на разбиране към литература възниква проблем с това, че на нея едновременно й се признава някаква особена употреба на езика, особена логика на подредба и връзка между езиковите елементи и в същото време се настоява, че тя може да бъде разбирана чрез една среда, която не споделя нито такава логика, нито качеството "литературност".

При други представи, същинският контекст на литературата не е съставен от средата на времето, в което се е появила, а от реда на универсалните идеи, които не познават времето и поради своята вечност могат да бъдат инструмент на разбиране на литературните текстове. Освен настояванията за контекст при разбирането, съществуват и настоявания за невъзможността литературната творба да бъде разбирана чрез нещо извън самата нея.

В една от версиите на тези настоявания, литературата, и най-вече поезията, произвежда "чисти псевдо твърдения". Така тя е еднакво далеч и от религията, която изключва разбирането заради вярата, и от "обективното знание" на науката, която намира истината като съответствие между своя "език" и "реалността". Поезията, с други думи, се отказва да говори за истината, от какъвто и вид да е тя, а само твърди, че световете, които тя измисля, са истински, достоверни за самите себе си. Така те са отграничени, затворени спрямо истините на реалния или отвъдния свят.

Четенето и разбирането на литературния текст може да се окаже аконтекстуално и по друга причина. Когато се усъмним, че езикът ни дава направо нещата, към които посочва, когато се усъмним, че той е "съответствие на света", тогава ще разберем, че литературният текст не е единственият, за който разбирането е проблем. Тогава ще можем да видим, че всеки от неговите "присъщи" контекстове – социален, исторически или биографичен – не е природа, не е естество, и в този смисъл не е "достоверен", а е направен от езика, от неговите метафори и алегории. Така контекстът става несигурна опора, защото всеки от елементите му на свой ред трябва да се интерпретира, за да бъде разбран.

Тема - съществен компонент на лит.-худ. произведение, конкретизация на лит.-худ. замисъл посредством низ жизнени събития и прояви, развълнували въображението на творческата личност.

Тематика - съвкупност от теми, разработвани от един автор или от група писатели, свързани с някое лит. течение;характеристика на техните худ.-естет. интереси или творчески аспирации.

Тип - 1. обобщен худ.образ, изразяващ характерни черти на група лит. герои както в положителен, така и в отрицателен смисъл, като например: Т. на самопожертвователен човек, на безкористник, на спонтанен художник или Т. на двуличник, на страхливец, на користолюбец; 2. разновидност на лит. вид или жанр, утвърден като творчески еталон.

Тоническо стихосложение - метрична система, основана на еднакъв брой акцентувани (ударени) срички в стиха, като броят на неакцентуваните е произволен.

Трагичното – Понятието за трагично, подобно на другите основни естетически категории, възниква в древността. В своята Поетика Аристотел описва трагедията като жанр и ведно с това дава основите на продължаващата през вековете след него рефлексия върху трагичното. То се свързва с крайността на човека – с факта, че е смъртно същество, че волята му не е изцяло свободна (на всеки се случва да усети себе си като играчка във властта на някакви неведоми зли сили – на съдбата, с нейната сляпа случайност, или на заложеното у човека аморално начало), но преди всичко – с ограничеността на знанието му. Ето защо определянето му като липсващото звено между човека и изконните причини е доста точно. Ядро на трагичната ситуация е виновна постъпка или бездействие на човека, посредством които най-често неволно, без да го е искал и без да знае как, той става причина злото да нахлуе в неговия свят през крехките стени, ограждащи цивилизацията и морала. Възмездието, което го сполита заради това, е подчертано несъразмерно според вината, прекомерно. Затова трагичното се свързва с отсъствието на мяра, вид и ред – с дисхармоничното, диспропорционалното, свръхмерното – с отсъствието или гибелта на прекрасното. То е прозрение за съществуване на непознаваемото, за непримирими несъответствия в човешката природа; потвърдена от жизнения опит интуиция за необяснимостта на универсалното зло; за поместеността на обитавания от човека космизиран свят насред притискащия го отвсякъде хаос.

Неслучайно първа манифестация на трагичното е трагедията. Думата трагедия идва от гръцките tragos (козел) и ode (песен) и сочи към произхода на жанра от ритуалните празненства в Древна Гърция в чест на бога на плодородието – Дионис, раждащия се и умиращия бог, в чест на когото са принасяли в жертва козел.

Това, което се узнава като трагично, е непроницаемо за ума, затворено за него. То може само да се приеме, да се види. Докато наративът по условие вписва дисхармоничното в хармоничното, предлага своето обяснение за разлома между закономерно и случайно, между мотиви и неволни следствия, трагедията дава наглед на тоя разлом. Ето защо зрителят е субектът на трагичното преживяване, който чрез "състрадание и страх" (Аристотел) се очиства от него: героят жертва на страшната съдба ("жертвеният козел") концентрира в себе си човешките грехове, изявява ги и така прави възможно пречистването от злото. Ключовата роля на зрителя позволява мисленето на един по същество метафизичен проблем като естетически.

В зависимост от отношението между естетическата и етическите категории могат да бъдат различени трагично-героичен и трагично-ироничен вариант на трагичното. При първия носителят на трагическата вина носи съзнание за нея и на собствените си граници противопоставя висотата на героичното си страдание. Докато при втория злото се мисли така надхвърлящо човека, че той не може да му противостои по никакъв начин. Тези версии можем да разпознаем въплътени съответно във физически гинещия, но морално побеждаващ герой, и в дегероизирания персонаж.

Трансгресия – от лат. trans- отвъд + gradi –ходя. Нарушение, прекрачване на закон, правило или дълг.

Трансцендирам – от лат. trans- " отвъд " + scandere - " изкачвам се", издигам се над, излизам извън обсега на, превъзхождам, надминавам, бивам отвъд.

Тропи - наред с фигурите и стилистическите похвати, разновидност на стилистическите средства. Отличават се с иносказателното си въздействие и с преносния см. на думите и на изразите при съпоставянето на прояви и явления, от които на някои от тях се приписват свойства каквито те обективно не притежават.

Тропи и фигури – Фигурите на езика, събирателно название за тропи и реторически фигури (разграничаване, познато от Античността), обикновено се разглеждат като "украса" на речта, необичаен начин да се наричат нещата, отклонения от представите за норма. Чрез тях се пораждат смисли, и благодарение на новите връзки, които се откриват, те съживяват езика и разкриват повече възможности за мисловни (респ. езикови) обрати. Фигурите на езика раздвижват "собственото" инертно състояние на езика, правят го "живо", придават привлекателност на словото.

Тропите (от гр. tropos – начин на изразяване) обикновено се разглеждат като езикови фигури, които постигат ефектите си чрез променяне обичайните значения на думите. Говорещият може да замени едно означаващо с друго и при това заместване да породи нов смисъл. Такъв вид фигури на езика са: метафора, метонимия, синекдоха, сравнение, символ, алегория, епитет, хипербола и др. Фигурите (от лат. figura – външен вид, образ) са необичаен синтаксис, чиято различна от общоупотребимата "външна форма" създава нова изразителност на образи, идеи, мисли, чувства. Реторически фигури са: инверсия, повторение, антитеза, градация, реторичен въпрос, реторично обръщение, паралелизъм и др.