VII. Етноцентризъм при славяните: причини, същност, прояви. Ренесанс и
Възраждане при славяните.
Силна етноцентрична
насоченост – в центъра – народа, колектива. Силен интерес към езиците –
Ренесанс.
1. Филологизъм: - същ.
един славянски език с множество диалекти – има 4 осн. слав. езика: полски,
чешки, руски и илирийски. Накрая всеки народ си има език.
2. Историзъм: интерес –
общо славянско минало; създ. се истории на съответния слав. народ.
3. Фолклоризъм: високата
сакрална култура се е трансформирала в устно поетическо творчество, което е
колективно и анонимно. Възраждане – този фолклор започва да се трансформира в
модерно л-рно творчество. Фолклорът за южнослав. романтизъм изиграва ролята на
античната л-ра за запада.
4. Склонност към
мистификации – фалшифицират лит. произведения (чехи – Васлав Франка; бълг. –
Гугуланов по „Ханка“ на Стефан Беркович)
5. Склонност към
месианизъм: Възн. в Полша (разделена) – разгл. се от поляците като Христос на
народите. Съответният народ се смята за богоизбран. Възн. в емиграция – извън
етнич. предели на народа. /чехите – във Виена, слов. – Будапеща, бг- в Румъния,
Цариград, Москва и др./
Възраждането е преход от
народност към нация – соц. по същност движение, но национално по форма. Георги
Дачев – идеята за ускореното забавено развитие.
2 етапа: Просвещение и
Романтизъм
А.
Просвещение: То е силно религиозно насочено. Граждански
права: всички са равни. Трансформира се в тотален колективизъм, етноцентризъм:
борят се да пишат на нар. език, за групови права…
По вр. на Просвещението
съсловните права преминават в граждански. При славяните (слав. Възраждане) това
е време на различни робства – вр. не на индивидуални, а на колективни права.
Типична черта: творчество
и развитие в емиграция. За разлика от полския език и Полша, при чехите има
закърняване по това време, въпреки че чехите са най-бързо развиващият се народ
през Средновековието.
Игнаци
Крашицки
(1735-1801) – представител на Просвещението в Полша. От видно аристократическо
с-во. Учи в Лвов, след това в Рим. Литературното му дело има за задача да
наложи просвещенски идеали на полското о-во. Просвещ. му идеи са изложени в
голям брой басни, сатири, героично-хумористични поеми, романи и др.
Две книги с басни- „Басни“(106) и „Нови басни“(70). Първите имат универсален х-р, а вторите полски
образи и отношения. „Сатири“ 1779г. – бичува ред съвременни недъзи: невежество,
тичане подир модите, измамничество, лицемерна набожност, пиянство, глупост,
скъперничество
Доситей
Обрадович
(1742/3-1811) – сръбският Софроний Врачански. Делото му има голямо значение за
развитието на ср. л-ра. Става рано монах, но в манастирите витае мързел и
небрежество. Става учител. Неговото творчество е в духа на Просвещението:
басня, писма (епист. роман), трактатна ф-ма.
1783г. пише писмо „Любезни Харалампие“. В писмото му е
прокарана мисълта за единството, която има важно значение за развитието на
югославските народи, и от др. страна е намерила израз религиозната търпимост,
която е съществена черта на Просвещението.
„Съвети
на здравия разум“ 1784г.
– съдържа 5 свободно свързани пом/у си статии, посветени на любовта, на
добротворството и т.н. Някои статии имат твърде полемичен х-р.
„Басни“ – Те са преводна
преработка на Езоп,Лесинг, Лафонтен. Важно дело на Доситей са дългите коментари
след всяка басня - разяснение какво е искал да каже авторът.
Най-изтъкнатият
възрожденец е Вук Караджич (1787-1864)
Б.
Романтизъм (част от възраждането): /18-19в./
В световен мащаб
Романтизмът се свързва с 19в., а в европ. отношение 20те г. на 19в. В България
тече процесът на Възраждането и формирането на национално съзнание. Полша е
поделена на 3. Там Романтизмът и неговата патетика е застъпена силно. В Чехия и
Словакия също тече период на Възраждане. 19в за славянските култури е период на
формиране на общностното, на мисленето на народ, родина, роден език.
Доминираща идея в
Романтизма е, че литературата трябва да възпитава мирогледа на читателя, да го
води към идеала. За романтическите автори и тези от Възраждането народ и
публика са едно и също. Славянските л-ри винаги са мислели л-рата като
формираща съзнанието на един народ , като насочена, целяща нещо друго извън
себе си, а не като самостоятелна и затворена в себе си дисциплина.
През Възраждането се
възвръща интересът към миналото, което всъщност трябва да даде основа за
самочувствието на народа и да гарантира неговото бъдеще.
Формира се езика като
важен фактор за запазване на самоличността и облика на народа в дадена империя.
В началото на чешкото възраждане хората започват да изучават езика си от
нулата, тъй като е напълно заличен от градския език, а остава отчасти само в
селските говори.
В Чехия Домбровски
изготвя книжовната норма, като съди за езика по последните запазени сведения и
източници от 16в. /времето на Коменски,бароково време/. В Сърбия подобно на
Домбровски, действия извършва Вук Караджич като там се взима за нормативен
говоримия народен език.
Силно значение през
Възраждането има фолклора като носител на народното, липсата му през тези
векове и неговото възстановяване чрез спомена за миналото. Наваксва се и чрез
пренос на чужди образи – културен принцип на епохата – културен синкретизъм в
България – тук много течения възникват едновременно – бурен процес.
Възрожденски културен сиктретизъм в л-рата по отношение на жанровете в
тогавашната книжовност. В този смисъл опитът да се навакса цялата европейска
традиция води до много силно развитие на превода ( превод на цели жанрове, традиции,
преписване на романа по родна тематика). Това го има във всички литератури от
този период; донякъде прави изклюшение полската. Възрожденската традиция тече
без прекъсване като в славянското Възраждане всяка липса на жанрови, езикови и
худ. модели е смятана за слабост – оттук е интересът към мистификацията от този
период. Това усилие да се запълни липсващ жанр или период. Доминиращо е
съзнанието за запълването на традицията, за да се надгради след това с нови
периоди и течения. Върху преобразуваната реалност започва развитието на
възрожденските култури.
Проблемът между общностно
ориентирания 19в. и Романтизма като направление: Романтизмът като явление е
силно индивидуален, той е насочен към субективния свят на Аз-а. Съсредоточава
се върху преживяванията на Аз-а и върху крайната му емоционалност, патосът на
неговата душа. Романтизмът е силно съсредоточен върху важността на индивида.
Цялата тази патетика на Романтизма е в разрез с Възрожденската епоха, където
най-висша ценност е колективът и неговото обединение. Романтизмът като модел е
далеч от Възраждането, където ако индивидът страда , то е защото народа страда
заради общностната болка , а не заради частното нещастие.
Романтизмът обсъжда
абстрактни теми и разглежда нерешими въпроси, точно тази невъзможност тук
предизвиква болка, за разлика от Възрожденската болка, която е породена от нещо
взето насила, но което може да бъде възстановено (човек може да се бори за
национална свобода), но романтическият герой се терзае от нерешими, невъзможни
въпроси: живот, смърт, любов, болка. За Романтизма идеалът винаги е видим, но
никога не постижим.
Полски
Романтизъм –
Това е период в който Полша е разделена между 3 империи. Периодът се х-ра с
непрестанната борба на поляците за обединение и за постигане на независимост.
Тук Полша се вижда като жертва. Полският романтизъм и неговите автори и
произведения са създадени в емиграция като Париж е един основен център на
полската емигрантска култура; тук е и Шопен (Романтизъм в музиката). В този
специфичен случай не говорим за творба, създадена в емиграция или автор, творящ
в емиграция, а за една литература в литературата. Тази полска л-ра и този
полски емиграционен кръг във Франция са изключително уважавани. Шопен е главна
фигура в музикална Франция, а Мицкевич е първият преподавател по сравнителни
л-ри в у-та Париж дьо Франс.
Единствено полската л-ра
не прекратява своето развитие. Стои най-близо до европейския. При поляците не
стои въпросът за възстановяване на езика. Макар и да са под робство поляците
могат да си позволят – списания, вестници за лит. проблематика
Адам
Мицкевич
(1798-1855) – В сем. на беден шляхтич, учи в Литва, получава стипендия, учи
точни науки – класическа и полска филология. Започва да пише стиховр, „Ода за младостта“ 1820г. – хората да се
обединят. Изпратен в Русия като учител, пише сонети: цикъл „Одески сонети“, „Кримски сонети“. Мести
се в Москва, запознава се с Пушкин. В Хамбург среща Гьоте; Чехия – Васлав
Ханка; България (Бургас)– полски легиони, Михаил Чайковски, в Истанбул умира от
холера на 108г.
Творчество:
1822г. „Балади и романси“ – пробив в л-рата;
няма престъпление без наказание.
„Имай сърце и гледай в
сърцето“ – девиз на полския роман
Балада „Лилии“ – по дейст. случай – крал
прелюбодеец
1823г. втори том със
стихове – „Гражина“ (единство на
място, време и пр-во) и част от „Задушница“.
Адам М. използва класически жанрови ф-ми като сонет. „Гражина“ – разказва се за
феодала Литавор. Странен рицар се бори на страната на литовците. Гражина е
съпруга на Литавор. Тя казва, че след родината най-много обича Литавор.
Мотивът за смяната на
идентичността в творчеството на Мицкевич:
Цикъл „Кримски сонети” –ориенталска;
кримската природа се пресъздава. Той осъзнава, че е един изгнаник, който може
би никога няма да види повече родината си.
Романтизъм – осн. акцент
в/у състоянието на Аз-а, прир. картина е метафора на тези състояния.
Кораб – метафора на
човешкото същество.
Романтизмът е свързан със
стихийното в природата: бури, гори, върхове.
Вода – мн. важен образ,
разл. употр. Стихийна вода, бързотечаща. (Модернизъм – застинала вода,
огледална)
Романтизъм за чов.
преживяване – не се стреми към плътност на х-ра, не психологизъм, а интерес към
крайното, драматичното психологич. състояние.
Аз е представен в една от
двете крайности: тотална дистанцираност, абс. меланхолия или люшкащ се м/у
двете.
-През личното,
субективното разсъждава абстрактно/универсално. Интерес към екзотичното,
далечното, непознатото. – Турция, Гърция, Палестина, Египет.
Сонет – следва строга
структура/форма; по-хар. е за направления, които спазват детайлно формата.
Доминация на лирическия
принцип.
Балада – лироепика –
голям инт. на Романтизма – смесване на жанрове. Мотивирана е от мистичната
страна, от този нац. дух, драматични сюжети на баладата. Романтизъм – тематика
за морала, възмездието и наказанието.
19в. – преоткрива
фигурата на народа
Откъсване на физ. и дух.
откъсване на анрода.
Престава да бъде маса
-> фигура на нац. дух
Фолклор – творчество
(самата еманация на този дух).
Поема (балада) – може в
разл. варианти да представи това смесване м/у лириката и епич. минало.
àСонет – хар. за
Класицизма /осн. напр. в Полша/
Интересът на Мицкевич към
сонета е изключение. Приспособява го към романтизма – полски ром. пишат сонети.
Състояния на Аз-а в „Кр.
сонети”: мистицизъм, самовглъбяване, бунт, тема на непостижимостта, бляна,
копнежа, носталгия по родното (Литва като родина), отнетата родина,
недостижимост на родината, копнее по Полша, лута се, сблъсква се със стихиите.
Мит за детството като рай
– завинаги изгубения рай -> Индивидът е бил щастлив / Постижими единствено в
смъртта/ - сливане отново с майката, родното, детството.
Поема „Конрад Валенрод“ – борбата на литовците
с кръст. орден. Има мото от итал. Николо Макиавели – „Владетелят“ – „Има 2
начина борба: на лъва и на лисицата“. (Лъвът – честен бой, равнопоставен;
лисицата – по-слаб с по-силен, чрез измама води). Чрез това мото е правил
заговори за свалянето и убийството…
Посветена е на руския цар
Сталин. Пренасяне на действието и мястото в Литва. Конрад вижда тактиката им и
решава да ги унищожи чрез методите на лисицата. Конрад е избран за ръководител
на ордена. Малко преди да го разобличат той застава под кулата и казва на
Елдона…
Поука: Макар и чрез
измами, поляците трябва да се опитат да се освободят.
„Задушница” - М. разширява темата, че няма грях без
изкупление и престъпление без наказание.
2 и 4 част се нар.
Вилненско-Ковненска задушница (1823г.)
Издава частите една по
една, но 2ра липсва -> има разл. теории за причината на липсата.
1ва и 4та част силно се
различават от 3та (3та е написана в Дрезден, последна, след 1ва и 4та). През
20те -> 1ва и 4та част, през 30те – 3та. Трета част става едно от
каноничните полски произведения, защото в основата стои тематиката за Полша
(родината).
Призрак – в 4та част се
разказва за самоубиецът Густав, грях – „Живял е на света, но не и за света.“
-Мотив за богоборството –
противопоставяне на бога, защото има силна личност – защото аз-ът се опитва да
замени Бога? Бог управлява с разум, не обича творението си. Яхве – бог на
строгостта, на възмездието. За Романтизма важно е сърцето, а разумът е
отхвърлен -> чувство – разум (противопоставяне)
В такива произведения
често се появява 2рата алтернатива: Сатаната – образ на Конрад – типичен за
романтизма, разчита и се води от сърцето си, обича народа (сакрализиран образ
на народа); Несвободната родина се превръща в емоционален, вроден проблем.
Героят не е силно уверен в каквото и да било -> романт. личност се лута и
никога не застава твърдо зад някоя позиция – защитава идеите си, но винаги същ.
някаква доза колебание дали постъпва правилно. Разрушението е вид
саморазрушение.
3 част на „Задушница“ – Дрезненска 1832г. – няма
нищо общо с 2ра част, но за да бъдат свързани затворникът Густав пише с въглен
на стената: „Тук умря Густав, роди се Конрад“. Свързана е с ритуала да се
извикват духовете на мъртвите. –Първите духове са на деца починали братче и
сестриче /децата сами по себе си са светли и не се нуждаят от канонизация
–отиват в рая според католицизма/
- 2ра категория духове са
най-тежките и са представени от един шляхтич – наказан е да бъде вечно гладен и
жаден, защото не приютява бременна жена с детенце. Този, който в живота си нито
един път не е бил човечен, не заслужава никой да бъде човечен с него.
- 3та категория духове –
момиче, девойка, която била прекалено самовлюбена и молела присъстващите да я
„свалят“ на земята – буквално и преносно. Човек, който никого не е дарил нито
веднъж с любов няма да се отправи към небето.
- 4та категория – извън
гробището – дух на самоубиец. Това е любимата на Мицкевич Марила, на която й е
бил отказан брак с поета ?
Знаменателни са 2 сцени:
1) Пьотр свещеник прави разсъждения – Полша е Христос на народите и тя ще бъде
освободена от един тайнствен рицар на бял кон, който носи знаме с надпис Люд =
Народ и числото 44.
Като я е написал е бил
намерен припаднал на пода. В тази поема прероденият Густав в Конрад води
монолог с Бога и обяснява, че Бог е творец, обаче Конрад също е творец –
най-великият в низините, а Бог в небесата. Кратко Конрад моли Бог да му
преотстъпи временно правото да властва на земята чрез чувствата, а не като Бог
чрез разума, защото е мръсна дума. Иска да спаси своята родина от робство.
Обяснява на Бог, че не е нищо друго от един цар.
Импровизацията е много
силна, въздействаща - върховно произведение на Мицкевич.
„Пан Тадеуш” – последното голямо произведение на Мицкевич;
роман в стихове, наподобяващ „Евгений Онегин“ на Пушкин. Замисля я в Париж.
1795г. е роден Пан Тадеуш
(Тадеуш Кошчушко) – участвал в ам. гр. в-на.
->поема от
лироепически жанр (има романтически черти) Не е типично романтическо
произведение.
-по-закачлива, опростена
реч
-детайлни описания на
външен вид /хора,стаи../
-напомня на възрожденска
творба
Тадеуш Кошчушко –
революционер – оттам идва името на гл. герой.
-поминък, труд на
шляхтата -> показва разделението м/у шляхта и магнатерия – традиционен
полски бит
-описват се исторически
събития
-възхвала на родината
-епопея, енциклопедия –
клони към епическото
- първоначално не се е
харесвала на аудиторията
- завършва с носталгично
– меланхоличен епилог
- роман в стихове ->
сюжет, предаден в стихотворна ф-ма
-има ирония, която е
отхвърлена от романтизма – не е типично
След романтизма идва
реализъм
^Мицкевич осъзнава
изчерпването на направлението романтизъм и осъществява преход (чрез „П.Т.”) към
реализма.
Преломна творба, но
романтич. произведения има още 20-30г. след създаването на „Пан Тадеуш”.
В него не е водеща
емоционалността.
Баланс м/у 2 направления:
-извънредното е заменено с ежедневието
-усложнено емоц. преживяване: няма монолитни,
доминиращи гледни точки
^Романтическа страна на
„Пан Тадеуш”:
Героят Яцек Соплица –
воден от емоциите си; тайна в самоличността; търси изкупление за убийството,
извършено в момент на обземане на страсти, емоции.
-тема – образът, съдбата,
носталгията – Полша (изгубената родина)
-фолклорен бит
-мотив за детството
1.Худ. време в творбата:
описват се няколко дни от 1811г. и няколко от началото на 1812г. – по-малко от
седмица. Историческият пласт се изгражда чрез различни традиционални образи,
предмети: сребърен поднос, гъби, крушово дърво… герой (правят връзката м/у
минало и сега). Много пластове от миналото проникват в съвремието.
2.Сюжетни линии:
множество, с-ма от герои и сюжети -> всеки сюжет в тази творба бива
завършен, приключен!
-> Първостепенни
сюжети: любовта м/у Тадеуш и Зошя ; Полша и състоянието й.
-> Второстепенни
сюжети: Яцек Соплица -> монах Робак ; спор за хорешковото имение ; …
Описват се 3 любовни
истории: типични за романтизма, но напълно контрастни - Яцек + Ева (трагичен
завършек); Тадеуш + Зошя (хепи енд); Графа + Талимена (иронична любов)
->пародия
Яцек си взима Зошя. Тя се
жени за нотариуса. Действието се връща по-назад в полското минало – сервиз с
изображение от пол. история. Анахр. – дава свобода на крепостните селяни.
-множество вариации на
сходни сюжети
Всичко това – създава
цялата тази всеобхватност на творбата (от 1. и 2.)
-Последните 2 песни
създават историческата рамка!
Епилог – типично за
романтизма съдържание.
Юлиуш
Словацки
(1809-1849) – ненадминат майстор на стиха и поетическата реч. Творбите му се
отличават с гъвкавост и музикалност на езика, богатство на образите, полет на
творческата фантазия. Той дири докрай спасение за себе си и своя народ в
мистицизъм и месианизъм.
Роден в Кременец,
Украйна. Завършва право, служи в министерството на финансите във Варшава.
1830г. той създава първите си песни на революцията. Води живот на емигрант –
отначало в Лондон и Париж, след това в Швейцария, Италия, близкия изток,
Гърция, Египет, Палестина, Сирия. Връща се в Париж, попада под влиянието на
мистицизма и месианизма.
Учители в поезията му са
Мицкевич, Пушкин, Байрон. Той пише лирика, поеми, драми. Стихотворения: „Химн“,
„Ода на свободата“ и др. 1832/3 – три
книги „Стихове“. Поеми в байроничен дух „Ян Белецки“, „Хуго“, „Монах“ и др. –
първите. Сред най-значителните произведения: драм. поема „Кордиан“, поема в
проза „Анхели“…
„Анхели” 1838г. – тук най-ярко е показал скръбното положение,
в което се е намирала родината му, неспособността на шляхтата да извоюва
освобождението и същевременно е разкрил своите демократични убеждения. Основна
за творбата е темата за Полша. Поляците страдат по родината и няма да намерят
удовлетворение и мир в чужди земи. Анхели е изкупителна жертва.
Действието на поемата се
разиграва в Сибир. Сибир е метафора за мястото на най-силно човешко изгнание.
Тъжната сибирска пустиня е образ на изстрадалата Полша, опустошена от жестокия
поробител. Поляците са отишли в Париж. Копнеят по своята родина – непостижима.
Емигрантите се разделят на няколко фракции. Не успяват да направят нещо голямо
за полската история и „Анхели” е критика за това.
Произведението има 3
сюжетни центъра: страданията на поляците след Ноемврийското въстание,
представени със сибирския ад; борбите сред емиграцията и изобщо сред поляците;
и трагедията на Анхели като въплъщение на патриотичния устрем и болка на своя
автор.
Обхождайки сибирския ад,
Анхели, воден от местния крал и магьосник Шаман, вижда най-страшни ужаси: поп
покварява деца; в сибирските тъмници погребват затворниците, без да ги
освободят от веригите им; рудниците в Сибир са гробница за синовете на
отечеството и т.н.
В Сибир пристигат около
1000 изгнаници, които си изграждат дървен дом и искат да живеят в братска обич;
но бързо се разделят на 3 групи: едната начело с граф иска да представя шляхта;
втората начело с воин на име Скартабела иска равенство м/у всички, свобода на
селяните; третата иска да спаси отечеството без борба, само с молитва. Решават
да разпънат по един представител на 3те партии и който от тях живее най-дълго,
неговата партия има право. Но и тримата мъченици умират едновременно и тълпата
се разбягва ужасена. Изгнаниците подивяват, измират и живите се хранят с
труповете на мъртвите. Представяйки емигрантските партии, Словацки строго е
разкритикувал партията на аристократите и партията на духовенството. Симпатиите
му са на страната на демократическата партия начело с воина Скартабела.
Анхели=ангел – образ на
невинност. Както Христос е изкупил греховете на жертвите, Анхели е жертва на
икупление. Образът на Анхели е изграден с автобиогр. черти: близките нар.
малкия Юлиуш Хели. Сърцето му е изпълнено с любов към народа, с милосърдие, той
е обречен да бъде жертва. Анхели обхожда сибирския ад, погребва труповете на
изгнаниците, Шаман, пронизан от ръка на подивял изгнаник, умира в ръцете му.
След това живее в далечна северна пустиня в хижа, издълбана в леда. Когато той
умира се появява рицар на бял кон, който лети през снежната пустиня. Той носи
знаме и на него горят 3 огнени букви. Бдящата над Анхели Елое отправя рицаря
нататък и се радва, че Анхели не се е пробудил. На знамето са буквите ЛЮД т.е.
народ – освобождението Словацки слага в ръцете на народа.
Появява се полски
месианизъм: изкупва греховете за ново, светло бъдеще. (Месианизъм – мистично
течение, опити за осмисляне на полската съдба. Повлиява на л-рата.)
-Невъзможната любов на
Елое.
-Мистицизъм.
Много препратки към
библията: ангели, Анхел = Исус, Стар Завет -> Шаман – водач (предпочел
поляци пред своя народ = Мойсей), чудеса, пророчества – пример: възкресения,
изваждане на душата.
Препратки към
Новозаветните евангелия. Творбата предизвиква множество интерпретации. Текстът
е изцяло алегоричен -> буди много асоциации. Творбата е изградена като
притча, което още повече я доближава до Библията. Алегория на тогавашната
полска емиграция.
Силна обвързаност на
идеите на полския месианизъм с библейското. Месианизмът е хетерогенен, с
множество течения. Максимално висока представа за Полша като изравнена на
Христос – на народите.
Обикалянето в света на
чуждите земи, изпълнен със страдание и зло води до акт на посвещаване на
Анхели.
Текстът е непознаваем за
публика, която няма познания в тази област.
Шаман – стремеж към
екзотика; медиатор (м/у видимото и невидимото;свързва двата свята); ф-рата на
човешкото и вселения, непознати за чов. съзнание -> преминаване в други
измерения…
Тувиански влияе на
Мицкевич.
-Европейският народ –
метафора на народа страдалец и избраник.
Христ. митология е
основана в/у тази двойственост – величие на избраничество и страданието на
дълга.
àТази раздвоеност влияе
върху месианизма.
Полският народ се
оподобява и на евр. народ и на Христос. Поляците са силно религиозни. Кръвна
метафорика. (родината е майка) Един народ е немислим без тази идентичност.
Нацията е категория на
19в. – тогава се създ. тези представи. 19в. – период на модерно нац. съзнание.
Мисли нацията през институцията, държавността. Възраждания при славяните.
Тогава нациите взимат решението за своята самостоятелност. Има отделеност на
Балканите от слав. свят. Силни влияния на европ. философи в/у слав. възраждане.
Жанр: модерна притча,
кратка новела, лиро-епическа поема
Субективни образи, емоц.
образ на света.
Повече към лириката,
роман.
Хибриден жанр: смесване
на елементи от различни жанрове.
Лиризирана проза.
Библейска проза – притчов х-р на текста, алегорично повествование.
Карел
Хинек Маха
(1810-1836) – Роден в Прага, от бедно сем. на мелничарски работник. Учи
философия и право в Пражкия у-т. Маха внася нови сюжети и мотиви, възгледи, чувства
и настроения в чешката л-ра. Той дълбоко чувства трагизма на човека в несправедливото
класово о-во и бива овладян от бурния, бунтовния романтизъм – от чувствата и
идеите на ония, които не са доволни както от обществения ред, така и от тоя,
който налага в Европа възхождащата буржоазия. Той се увлича извънредно по
революционния романтизъм на Байрон и е опр. като най-големия представител на
байронизма в чешката л-ра.
Работите му в по-голямата
си част остават недовършени. От по-големите започнати работи поетът свършва
само романа „Цигани“ и поемата „Май“.
„Май”- поема, „визата“ на чеш. л-ра за евр. л-ра;
многопластово като ф-ма, съдържание и език. Поемата е по-добре възприета в
Словакия, отколкото в Чехия (приживе и 20-30г. след смъртта му).
„Май“ е последното
творение на Маха, а всичко написано по-рано като че ли е подготовка за написването
на това произведение.
Сюжетът на поемата е взет
из областта на мрачната романтика: разбойнически водач, отмъщавайки за
прелъстяването на своята любима, убива собствения си баща; научила за станалото
любимата на младия разбойник се хвърля във водите на езерото; затворен в
тъмница и осъден на смърт, разбойникът мисли над загадките на живота и смъртта;
в един чуден майски ден той бива изведен на лобното място, откъдето хвърля
последен поглед в/у чудно хубавата околност, и бива екзекутиран пред очите на огромна
тълпа. Години по-късно поетът минава покрай лобното място на своя герой, мисли
за съдбата на рано загиналия, открива сходство м/у неговата съдба и своята.
Герой на „Май“ е Вилхелм,
страшен разбойник, „господар на лесовете“. Такъв той е станал, след като някога
е бил изгонен от бащината си къща: „не по своя вина“, разбирай по вина на
об-вото. Делата на такъв герой са отрицание на господстващия обществен строй.
Поемата започва оттам, където жизнения път на героя вече завършва: героят е в
тъмницата и живее ужаса на раздялата с живота. Тоя момент Маха използва, за да
изобрази трагизма на човека от своята епоха в контраст с красотата на природата
през май.
Водата – св. със
самоотнош. -> отражението
1 път – майска картина,
състоянието му
2 път – смъртта
Наличие на лир. говорител
(разбрал за тази ист. и я разказва). Има баладични елементи, мистицизъм.
/Мистификация – нещо се
представя за истина, а е лъжа/
Интермецо – част от муз.
произведение, което св. друго нещо. Тук озн. свързване и се явява м/у разл.
песни на поемата; има междинно място: Първо и второ
хронотоп – образи
Двете са в полунощ,
образи на страшното, мистичното. На гробището.
Силно св. с баладични ел.
на преход; фантастичното, директно св. с баладата.
Отпращат към моритат
/жанр/ - св. със смъртта – площадна култура; разкази за страшни смърти,
мъчения, сблъсъци със свръхестественото.
Хар. за западноевр. л-ра
и за западнослав. л-ри. Влияние на бароковия жанр – има инт. към чеш.
романтизъм.
-След 1621г. до ПСВ Чехия
губи самост. и изпада в немската култ. орбита.
До възраждането чешката
л-ра е от немскоезич. орбита. Тогава започва едно изтласкване на чешкия език –
остава за селското население. Лингвоцентрично е чешкото възраждане – буквално
е.
Кр. на 18 и нач на 19в.
започват да го учат, докато започнат да пишат на чешки език.
Създаден наново.Създ. се
върху паметници на хуманизъм и барок. Един усложнен стил. Книж. форма стъпва на
консер. ф-ма от възраждането. (разминаване с говоримата форма) Във вс.
възраждане – кодифициране на езика.
Кодификацията е важна за
развитието на л-рата.
Реформи на Яус II – кр. на 18в. – нач. на
славистиката (Възраждане)
ср. на 18в. в Б-я –
възраждане
20-30те г. на 19в. –
Романтизъм – рядко има алегории, само Анхели; предпочитат метафори, символи,
образ на разбойника.
Прологът
на „Май”:
- звучи патриотично, има разл. съдържание от останалата част на произведението.
1836г. – Възраждане ->
Романтизмът е част от него.
Има възрожденски х-р,
докато произведението има романтически.
Прологът е там изкуствено
и затова може да се публикува без него. Причината е външна – цензура, насочена
към страховити мотиви (кървави ист.). Цензурът да си помисли, че става въпрос
за обикновено патриотично стихотворение. След това са решили да го махнат –
изкуствен додатък 30те г. на 19в.
Худ. стойност е по-голяма
без пролога.
Допълнителен факт към
кизистността, допълнит. раздвоение. Освен тази разколебаност на героя има
сложност, че протича във възраждането.
Вътр. лит. спор, сблъсък
на две концепции в л-рата. Тогава е смислен прологът.
Различни интерпретации.
Предпазва останалата част
от творбата.
^Водичка: 2 начина на
тълкуване: 1) четен като пародия на попул. патриот. произведения до този момент
– клишираност (безкр. разпространен)
2) сблъсък на предст. за личността и л-рата
Въпреки известността на
Маха, авторите като него са малобройни и тяхната идея за л-рата е по-малко
споделима. Възраждане – малко паралел за разгл. по разл. начин на л-рата;
другите са периферни (Маха). Винаги е бил оценяван, но изразяват недоумение
защо той пише в друга лит. традиция (чужда на чешката възр. нагласа) -> св.
го с Байрон.
Разминаване на романтизъм
и възраждане – настъпва разпадане на Романтизма. 1 Отговаря на европейските
образци („Май”); 2 общностен идеал, издигане на пиедестал една хармонична
личност – умереност, рационализъм.
Чехия – полит. и дипл.
пътища – идеал за личността, заобик. от най-близките си – разгл. като патриот.
личност – да се грижиш за това най-близко.
Контраст с България и
романтизма.
Романтическа поезия –
синоним на добра л-ра. Мн автори се причисляват към ром., но творбите са
противоречиви.
Опитват се да защитят и
да се впишат самите те в тази общоприета норма (авторите като Маха). Маха
познава среднов. чешки хроники – в др. творби – факти от чешката ист.
2 различни възгледа за
личността – кризисна (ром.), уверен възрожденец – знае на какво да посвети
живота си.
Копнеж на личността да
намери идеал на целите и пост. невъзм. на 1 човек да се разпознае.
Налага се да се чете
пролога като час от поемата. Проблематиката е св. изобщо с творчеството му – св.
с безкрайност на смисъла. Вс. следващ прочит може да индуцира крайност, нива.
Създ. нови значения.
Лироепическа поема –
романтизъм.
3 жанра в едно
произведение- обогатяват се с някаква нова х-ка.
Валенциите са реално
неизчерпаеми. Тя непр. произв. нови значения.
Без пролога губим
сложността на проблематиката.
Става попул. и ценен
автор ср. на 19в. – обявяват го за
родоначалник на чешката съвр. л-ра.
(Неруда –поствъзрожд.)
20-30-40те г. на 19в. –
страни от чешката л-ра. Неговото творчество влиза в тази л-ра и става
основополагащо за няколко лит. поколения след смъртта му.
Причини: този абстрактен
смисъл на творбите и ефектът на безкр. смисловост, богатство на метафори,
смисъл.
Карел Яромир Ербен (1811-1870) - в Милетин, тогава в Австрийската империя. Завършва колеж в Храдец Кралове, а през 1831 година се мести
в Прага, където учи философия и по-късно право. Работи в
Националния музей в Прага заедно с Франтишек Палацки. През 1848 година става
редактор на Пражкия вестник, а през 1850 година секретар на архивите на
Националния музей. Жени се за Алзбета, с която имат две дъщери - Блажена и
Ладислава. Издава главните си трудове, базирани на славянската митология,
стихосбирките „Кутице - букет от народни песни“, „Чешки народни песни“ и
„Простонародни чешки песни и стихчета“ в пет тома.
През 1868 година Карел Яромир Ербен издава етнографска карта на Балканския
полуостров „Мара Slovanskèho Svèta”. За основа на труда си ползва вече
публикуваните карти на Павел Шафарик, Гийом Лежан и М.
Ф. Миркович.
Ян
Колар (1793-1852)
– роден в Средно Словашко, от заятчийски с-во. Словак, пише на чешки. Завършва
протестантско богословие в Йенския у-т. Професор по славянска археология във
Виенския у-т. Стих. „Патриот“ – призовава за въоръжена борба своите
сънародници. Първото революционно стих. на Чешкото и Словашкото възраждане.
Поемата „Дъщерята на
Славия“ е философска, историческа и политическа славянска епопея, съградена от
отделни сонети. Като поетите-романтици започва да пише любовни стихотворения,
посветени на Мина (Вилхелмина-Фридерика Шмид), които изпълнят сбирката му
„Стихотворения“ 1821г.
1824г. публикува поемата „Дъщерята
на славия“ – апология на обединеното славянство. Първоначално пролог и 3 песни
(х 50 сонета): Залва, Елба и Дунав; по-късно + 2 – Рейн и Валтава; впоследствие
се добавят „Слав. Рай“ и „Слав. ад“.
За българите: не са
славяни, но са присъединени, тъй като са толкова „мили и добри“, „осиновени“.
1836г. Трактат за
славянска взаимност
Набеждава А. Мицкевич,
който като поляк е привърженик на панславизма (М. говори само суперлативи за
Колар); Колар обаче е поставил Мицкевич в „слав. ад“, вкл. Василий българоубиец
и др.
Людовит
Щур (1815-1856)
– Той е организатор на словашкия политически, културен и литературен живот,
нему принадлежи идеята за създаването на самостоятелен словашки литературен
език, той е един от първите поети на новата словашка л-ра. Издава „Словашки
национален вестник“ 1845г. Бил избран за депутат в унгарския събор, където
поставя искане за стопанско и гражданско равноправие, участва в славянския
събор в Прага, дори с оръжие в ръка се мъчи да отстои свободата на своя народ
през революционните дни на 1848-1849г. 1853г. издава сборник „Поеми и песни“.
Бурната епоха на Словашкото възраждане се оглежда добре в голямото стихотворение „Обещание на
словаците“. Бойното въодушевение тук се сменя с елегични тонове поради робското
положение на словашката земя.
Янко
Крал (1822-1876)
– в Северно Словашко, в дребнобуржоазка среда. Учи в Братислава. Опитва се да
въодушеви словаците за революция. Той пропагандира сред народа свободата и
бунта с пламенно слово – с речи и песни. Заловен, той бива изправен под
бесилката. След като му окачват въжето и го изтезават, хвърлят го в затвор.
Всички знаят, че страда за народа.
Поетическото наследство
не е голямо. 1893г. (след смъртта му) бива издаден сборник с негови
стихотворения „Балади и песни“. В поезията си изхожда от словашката народна
песен. Песните му имат революционен, но и меланхоличен х-р. Цялата му поезия
представлява един копнеж по свобода.
Петър
Петрович Негош
(1813-1851) – син на Черна гора. Поезията му е истински народна и свързана с
неговата дейност като владетел на Черна гора, актуална. Неговите най-ранни
произведения са: лирически и главно епически песни в народен дух за
черногорските борби и черногорското юначество, за Русия и стихотворения,
изпълнени с размислите на поета. 1834г. сбирките „Лек за турската ярост“ и
„Цетинският пустинник“.
Като владетел Негош
организира държавната общност в Черна гора и продължава освободителната борба
на черногорците. Израз на тая борба е преди всичко драматическата поема „Горски венец“, народна черногорска
епопея, най-популярната поема в сръбската л-ра.
„Горски венец” – Сюжетът е взет от недалечното минало на
черногорския народ. Когато към края на 17 и нач. на 18в. голям брой черногорци
биват потурчени, черногорците, пазещи своята вяра, начело със своя владика Данило устройват „Вартоломеевата нощ“ –
избиват потурчените черногорци. Данило е историческо лице – Данило Петрович,
първият княз-владика от рода на Негошите. Изкореняване на потурченството от
Черна гора Негош схваща като начало на черногорското и сръбското освобождение.
Фабулата е трвърде обилна
откъм действие: тя е съставена само от няколко главни момента на вземането на
решението и на подготовката за изкореняването на потурченството от Черна гора и
на самото изкореняване.
В 1ва част владиката
Данило разкрива своите терзания поради тежката съдба на Черна гора и Сърбия.
Същевременно разкрива тая съдба.
В 2ра част в ред масови
сцени се разкрива положението на народа:
страданието му, причинено от турци и потурченци, героизмът му в миналото,
готовността му да се жертва за общото благо.
Другите две части са
картини на борбата. Изтребването на мохамеданците започва на Бъдни вечер.
Произведението има
драматическа форма, но в действителност представя само няколко сцени и диалози,
примесени с монолози.
Силен исторически пласт,
пак емоцията властва. Междуособици м/у васалите, невъзможност да се обедини
цялата държава с/у османците.
Разлика м/у полския и
балканския романтизъм – /парадокст Маха е по-близък до Байрон, а Чехия през
19в. до Балканите, отколкото до Англия/.
жанр, език,герои –
етноцентричен модел
Романтизъм – концентриран
в/у индивидуалното, но по разл. начин в разл. среда.
Напрежение м/у
възрожденски контекст и романтически модел – общностен и индивидуален.
Назовава точни ист.
събития – не са много отдалечени във времето от написването.
Говори се за
Вартоломеевата нощ: религ. напр., при което аристокрацията католици избива
протестантите аристократи.
Дълъг процес на
напрежение – св. с религиозна тематика.
Но тук по друг начин се
говори за тази нощ. Напрежение м/у християни (народ) и мюсюлмани (поробители) –
етнич. принадлежност.
Фигурата на предателя е
представена като по-лоша от на врага (поробителя).
В полския романтизъм
религията не е проблем – няма такова противопоставяне. Религиозност и
държавност се сблъскват тук. Турската империя е друг вид – религ., цив., държ.
равнище и др. религия. Има заплашителен екзистенциално момент – потурчване,
насилие…
В Чехия не изчезва
насилствено чешкият език. – сблъсък на два културни модела и по-големият
поглъща по-слабия, докато тук не става цивилизовано поглъщането.
Вартоломеевата нощ цели
да изтреби предателите.
18-19в. в историята на
Черна гора: последна пада от вс. балк. територии. Владетелят е владика – съч.
светската и духовната власт.
Петър е посл.
представител на Негошите – посл. владетели на династията.
Фрагментарна (по накъсан
начин представя), субективна творба
Драшко – мисия във
Венеция
Няма романтич. герой,
затова не при. на романтизъм. За тях е важна родината, вярата, народа.
^Ром. – героят има вътр.,
неразрешим проблем
^Възр. – знае, че на 1
място е родината, след това личните желания -> хармонична личност с ясни
представи. Има ясно назовани проблеми.
Вилем е непостоянен.
Южносл. романтизъм
продължава да поддържа типология, по-св. с една предст. за л-рата като обвързана
с общностни каузи, не на личността.
Ром. герой е св. с
проблем на колектива (народа). Тук идеята за ром. герой се израз. с това, че
той е водач на тази общност. Изключителност по линия на водачеството.
Л-рата – изразител на
общностни нагласи. Редуциран модел на романтизма откъм най-представителните му
черти.
Южнослав. романтизъм е
отдалечен от този при западноевр. л-ри.
Фолклорен пласт.
Жанр: поема, героически
епос, епичното идва по линия на действието.
-по-близо до епическото2
от лирическото1.
Разменят се реплики в
цялата творба.
В нач. – пиеса –
драматургичен момент
3ти лит. род се намесва –
драма3.
Няма директни описания,
идва през реплики и така читателят научава за случващото се (чрез разкази).
Черногорци и турци.
Образът на Венеция –
отрицателен, гротесков. Окарикатурен е, за да не се идентиф. с чуждото.
Не е самоцелен – от
желанието да се укрепи самоличността.
Нашето не е по-лошо, дори
е по-добро от чуждото.
По-четни, по-морални,
по-здрави са от венецианците – те обещават, но нищо не правят.
Патосът е да се
възвеличае своето / укрепване на идентичното.
В изкуството гъдулката е
по-важна.
Противоп. свое – чуждо
-> в отблъскващи категории, отказват да седнат до приелите исляма, защото им
миришат.
Хорът заема централно
място и изразява идеите и настроението на общността (народа) – метафора. Прилича
на хора в античната трагедия. Явява се като коментатор, изразител на
общовалидното мнение.
Бранко
Радичевич
(1824-1853) – Алекса Радичевич; роден в Борд, Славония. Оформя се под влияние на прогресивните идеи на В. Караджич
и срб. нар. творчество. Твори в областта на лириката и на стихотворната
епика. Черпи мотивите си от живота на обикновения сръбски народ и излива в
стихове собствените си преживявания. Основни теми на творбите му са любовта, творческата младост и
природата. Автор е на три стихосбирки (1847, 1851, 1862 — изд. посмъртно от
баща му), на няколко сатири, на епическите песни «Гойко» (1851), «Хайдушки
гроб» (1851) и др. Демократизира срб. литература и срб. лит. ез.
Илиризъм. (Просвещение и Романтизъм
в Хърватско)
Илиризмът е обществено културно-политическо движение възникнало в хърватските земи през 30-те и 40-те години на 19 век.
Единствено географията на тези южнославянски земи (на хърватите и на сърбите)
през 19 век свързва движението с антична Илирия (западните Балкани) и древните илири.
Илиризмът оказва значимо въздействие върху национално-освободителните движения
в другите южнославянските земи.
Организиран характер на движението слага Людевит Гай. Илиризмът признава нуждата от единство на южните
славяни и укрепване на славянската солидарност с оглед на политическите цели и
задачи, които си поставя и които стоят пред него. В движението първоначално се
оформят две политически крила - първото е консервативно и
вижда бъдещето на Хърватия в Хабсбургската империя, но признава
необходимостта от извършване на коренни преобразувания и реформи в
обществено-политическото устройство и живот наимперията. Второто либерално крило вижда
бъдещето на хърватските области в автономията на хърватските земи в рамките на едно
възстановено унгарско кралство. Малко предиунгарската революция от 1848 г. се формира и
трето демократическо политическо крило, което се
явява в противовес на стремленията на второто за хърватско-унгарски
съюз. То се обявява за южнославянски съюз.
Австрийският императорски двор по принцип подкрепя и съдейства на консервативния
илиризъм, виждайки в него инструмент за потискане на унгарското
национално-освободително движение, но през 1843 г. налага на
движението редица рестриктивно-ограничителни мерки, предвид опасността то като
цяло да подкрепи и да съдейства на унгарските политически процеси под давление
на либералното си крило. С разгрома на унгарската
революция през 1848 г.
се слага началото на нов етап в развитието на илирийското движение. От 1848
илиризмът започва да пропагандира идеята за политическо обединение и автономия
на южните славяни в рамките на Австрийската империя, но някои негови деятели
продължават да стоят на позиция за създаване на Велика Илирия.
Една от най-значимите и
интересни "славянски" идеологии е хърватския "илиризъм",
който дава името и на епохата на хърватското национално възраждане.
"Илиризмът" (като културна идеология на южнославянското езиково и
културно единство) има дълбоки корени в хърватската културна и литературна
традиция, особено (също както и чешкия филологически славизъм) в т.нар.
"бароков славизъм", една от чиито програмни книги е "Il regno
degli Slavi" ("Царството на славяните", 1601) на дубровчанина
Мавро Орбини (Мавър Орбин), ползвана като исторически извор от нашия Паисий
Хилендарски и от ред други южнославянски автори. Вдъхновен от идеята за
славянската общност е хърватинът Юрай Крижанич (1618-1683), който пише в този
дух труда си "Политика" и иска да заинтересова със своите идеи
руските власти, но е прокуден от тях в Сибир. Не по-радостна е и съдбата на
хърватина Павао Ритер Витезович (1652-1713), който, вдъхновен от
южнославянската идея, пише труда си "Serbia illustrata", но възлага
своите политически надежди за освобождение и обединение на южните славяни на
австрийския двор - идеите му обаче не намират добър прием във Виена, макар че
по-късно се разгръщат в т.нар. "австрославизъм", който - макар че
намира отзвук дори във виенските дворцови и правителствени среди - никога не
става официална политическа доктрина. Особено силен отзвук има сред балканските
славяни книгата на Андрия Качич Миошич (1704-1760) "Разговор угодни народа
словинскога" (1760) - поетическа мистификация, която в духа на народните
песни създава исторически "народни песни" за ред личности и събития
из историята на българи, хървати и сърби. Песните на Качич Миошич (особено тези
с български сюжети - например песните за Орун и Ницефор и за Владимир и Косара)
са станали основа на много нови литературни творби на южнославянски писатели, а
в България има множество техни преписи, били са разпространявани и заедно с
Паисиевата История. Вдъхновена от южнославянската идея е и книгата на сърбина
Йован Раич (1726-1801) "История разних славянских народов, наипаче Болгар,
Хорватов и Сербов" (1768, 1794).
В духа на тези и много
други предшественици, хърватското национално възраждане, наречено Илиризъм,
култивира идеята за южнославянско езиково, литературно и културно единство, под
знака на която се разгръща творчеството на най-видните хърватски илирийски
книжовници - идеолога Людевит Гай и поетите Иван Мажуранич, Станко Враз и Петар
Прерадович. Поетът Иван Мажуранич (1814-1890) пише най-забележителната си
творба - хърватския национален епос поемата "Смъртта на Смаил ага
Ченгич" (1846) върху сюжет от борбата на черногорци с турците.
А най-значимия поет-лирик
и виден деец на хърватския Илиризъм е словенецът Станко Враз (1810-1851),
който, вдъхновен от илирийските идеи, започва да пише не на родния си
словенски, а на хърватски език (заради което е бил хулен от свои сънародници
като "ренегат").
Културната идеология на
илиризма има и своите политически следствия в идеите на много хърватски,
сръбски и български обществени и културни дейци за създаване на южнославянска
и/или балканска федерация (конфедерация) - сред тях са Светозар Маркович, Любен
Каравелов и Христо Ботев.
Както е известно, в
резултат на Първата световна война, след разпадането на двете големи империи, в
които векове живеят южните славяни - Хабсбургската и Османската - се създава
независима държава на южните славяни - Обединеното кралство на сърби, хървати и
словенци под скиптъра на сръбската кралска корона, а след Втората световна
война - и социалистическата федерация Югославия под ръководството на
комунистическия вожд Йосип Броз Тито. Въпреки началния ентусиазъм и надежди при
създаването и на двете югославски държави, те не успяват да решат националните
въпроси и се разпадат - първата при нашествието на Хитлер през 1941 година,
втората - след падането на Берлинската стена и краха на комунизма след 1989
година. Естествено, за този политически разпад нямат никакви вина идеолозите и
привържениците на илиризма и югославизма и техните идеи трябва да бъдат
разглеждани в контекста на своето историческо време.
В този контекст трябва да
бъде разглеждано и делото на Иво Андрич и други югославски писатели през ХХ
век. А делото на Иво Андрич крие особена сложност от гледна точка на
националната му културна идентичност.
Людовит
Гай
(1809-1872) – най-виден организатор на илиризма в Хърватия. Дейност – на
народен будител. Той има заслуги за създаването на един книжовен език и един
правопис у хърватите. Принадлежи на младата хърватска буржоазия. Учи философия
във Виена и Грац, запознава се с Вук Караджич и Ян Колар. Завърнал се в Загреб,
той съчинява няколко патриотични песни, м/у които „Още Хърватско не е
загинало“. Издава хърватски вестник
Иван
Мажуранич (1814-1890)
–Роден в хърватското приморие в селско семейство. Поетическото му дело не е
твърде богато. От най-силните му произведения е поемата „Смъртта на Смаил ага Ченгич“ – синтез на идеите на илиризма и на
художествените усилия на епохата. Илирийците му поверяват да допълни поемата
„Осман“ на Иван Гундулич. Създава
първия модерен хърватски речник, включвайки в него
над 40 000 думи и изрази.
Петър
Прерадович
(1818-1872) - Той най-добре съумява
да изрази всичко, което илирийците са мислели и чувствали. Започва да пише във военната академия немски
стихове под влиянието на немската л-ра. Първо стих. „Зора пуква, ден настава“
1884г.; стихосбирки „Първи песни“ 1846г., „Нови песни“ 1851г.; епическа творба
„Първите хора“, драматическа работа „Марко Кралевич“(недовършена), оперно
либрето „Владимир и Косара“. Прерадович е лир. поет; на първо място неговата
лирика е пропита с патриотично чувство („Зора пуква“,“Пътник“). На второ място
– нежна, интимна, любовна лирика на поета с характерните за романтизма болка и
тъга („Мъртва любов“, „Мирувай, мирувай, сърце мое“, „Любов“, „Първите хора“).
На трето място в по-големи творби поетът дава израз на своите размисли за
любовта, смъртта, надеждата, бога („Крали Марко“-недовършена драматическа
творба).
Станко Враз (1810-1851)
–словенец, изповедна лирика, автор на "Самуил цар бугарски".
Най-значимия поет-лирик и виден деец на хърватския Илиризъм.
Валентин Водник -
Като най-въодушевен привърженик на провинция Илирия се изтъква словенският поет
и общественик Валентин Водник (1758–1819), който възторжено приема идеите на
Френската революция и установяването на френската власт в Словения, става
директор на Люблянската гимназия и инспектор на словенските начални училища.
Скоро обаче става ясно, че Наполеонова Франция съвсем не мисли за свободата на
балканските народи, че нейните войни в най-добрия случай само заменят едно чуждо
господство с друго. Поради това разочарованието идва бързо. При всички
превратности обаче продължава започналото духовно и политическо раздвижване на
Балканите, което съдейства за още по-тясното въвличане на балканските народи в
обхвата на съвременния им свят.
Просвещение и романтизъм
в Словения:
Франце
Прешерн (1800-1849)
– Той е за словенската л-ра като Ботев за българската, Пушкин – за руската,
Мицкевич – полската. Неговата поезия изразява културните и
национално-освободителните стремежи на словенския народ в епохата на
Словенското възраждане. От селско семейство. Учи философия и право в Любляна и
във Виена. 1828г. получава докторска степен от Виенския у-т. Поради своите
прогресивни възгледи и патриотична дейност не получава разрешение да стане
андвокат. Препитава се като дребен чиновник 17 години. В кр. на живота си
успява да стане адвокат в малък провинциален град. 1847г. „Поезия“ – събира
стиховите си творби. В своето творчество Прешерн изразява идеите и настроенията
на съвременните си прогресивни кръгове, борещи се за национална независимост и
национално самоутвърждение срещу австрийския феодален абсолютизъм и свързаните
с него словенски кръгове. В поезията му намира отражение преди всичко неговия
живот, който представя низа от мъки, беди и борби.
Първите си работи
публикува 1830г. в „Пчелица“; това са елегията „Раздяла с младостта“, една
балада по шотландско-английски образец, и превод на Бюргеровата балада
„Ленора“. В ранните му работи е изразена жажда за живот, копнеж по радост и
любов. Преди всичко той е лирик. Скръбният тон звучи най-силно в цикъла „Сонети
на нещастието“.
Тарас
Шевченко (1814-1861) - е известен украински поет и художник.
Литературното му наследство се смята за основа на украинската литература. Шевченко се ражда в семейство на крепостни селяни. Когато е
на 10 години, умира майка му, а когато е на 12, и баща му. Следват много тежки
години за безпризорното сираче, което пасе стада овце и
помага на местния свещеник и учител. Най-плодотворният и щастлив период от
живота му е между 1840 и 1847 година, когато излизат негови стихосбирки. Учи в Художествената
академия при Брюлов. Издава сборника „Кобзар” (1840, 1844, 1860), „Хайдамаци”
(1847) и др. През 1845-1847 г. посещава Черниговска и Киевска губернии. Пише
„Еретик”, „Сляп”, „Ратайкиня”, „Кавказ”, „Завет”. За участие в тайното
„Кирило-Методиевско” общество (1846-1847) и издевателски пасквил срещу
императрицата е изпратен като войник в Оренбургския край, а после -
Новопетровск (Казахастан) - 1850-1857. В Новопетровск написва няколко повести
на руски - „Княгиня”, „Художник”, „Близнаци”. Освободен през 1857 г. Живее в
столицата 1858-1859 г. Занимава се с гравюри, съставя учебници. Академик в
руската императорска художествена академия (1860). Умира от водянка.
Първоначално е погребан в Смоленските гробища в Петербург, препогребан е до
град Канив на брега на река Днепър. Творчеството му включва освен стихове и повести
- пиеси, дневник, много писма.
Сатирици и комедиографи
през Просвещението и Романтизма.
Йосиф
Каетан Тил (1808-1856)
– популярен
деец на Чешкото възраждане, автор на крупно драматическо дело; той има значение
и като белетрист и журналист. Оставя име на един от създателите на чешкия
театър. Оставя голям брой повести и романи. Драматическите произведения на Тил
можем да разделим в 3 групи: 1)пиеси из живота на простия народ в села и
градове, 2)историко-патриотични драми и 3)песни с приказни мотиви.
1)Тил създава чешката
гражданска драма. „Фидловачка, или Без сръдня и пердах“, „Дъщерята на
подпалвача“, „Пражкия гуляйджия“ и др. Това са прозиведения, които предшестват
революцията от 1848г. Тук се разкрива социалното и националното робство. Герой
в тия драми на Тил е обикновеният човек. Тил го представя пълно, като
подчертава патриотизма му и го противопоставя на богатата класа, лишена от
него.
Александър
Фредро
(1793-1876) – от богато шляхтишко семейство. Участва в Наполеоновите войни.
1821г. комедия „Пан Гелдхаб“. „Мъж и жена“, „Дами и хусари“ и др. 1832-1835г. „Пан Йовялски“, „Момински
обещания, или Магнетизмът на сърецето“, „Отмъщение“, „Пожизнена рента“. Написва
35 комедии. „Пан Гелдхаб“ е първата значителна комедия, името на немски
означава „имащ пари“.
Йован
Стерия Попович (1806-1856)
- Сръбски писател, учител, адвокат.
Създател на сръбската комедия. В исторически романи и драми разработва
патриотични теми. Комедии -
"Надутата тиква", "Зла жена", "Съперник".
Разработва български сюжети - трагедиите "Владислав" и
"Лахан", поема "Сълзи, с които България оплаква нещастието си от
1374".
Начало
и развитие на славянското сравнително литературознание:
Сравнително-историческия
метод е основен и при общото и сравнителното изучаване на славянските
литератури. За основоположник на сравнителнотолитературознание се смята Хердер.
Първото общо изселдване на славянските литератури принадлежи на П. Шафарик.
По-нататък могат да се посочат А.Пипин, Я. Махал, О.Красек, Ф.Волман. Първият
учебник по славянски литератури в България е издаден в Пловдив през 1896г. от
Й.Иванов. В най-ново време двутомната история на славянските литератури е
публикувана от Емил Георгиев. 19в. се оказва златен за литературните
сравнително-исторически изследвания. Първите сравнителни изследвания на
славянската фолклористика принадлежат на чешкия възрожденец Ф.Чекаловски. Шафарик
разглежда славянските литератури в една обща история „История на славянския
език и литература по всички наречия” .Неговият метод не буди никакви възражения,
защото по негово време на славяните се гледа като на един народ, а на
славянските езици – като на диалекти на един език. Пипин, Махал, Волман и
Карасек говорят вече за славянски литератури. Техните трудове не са продължение
на традицията да се гледа на славяните като на еидн народ, а по-скоро
произлизат от нуждата да се изучават заедно славянските литератури.
Ян
Колар
(1793-1852) – протестантска теология, влюбил се в дъщерята на своя хазяин
(славянска, но германизирана) – Вилхелмина (Мина)
1824г. публикува поемата
„Дъщерята на славия“ – апология на обединеното славянство. Първоначално пролог
и 3 песни (х 50 сонета): Залва, Елба и Дунав; по-късно + 2 – Рейн и Валтава;
впоследствие се добавят „Слав. Рай“ и „Слав. ад“.
За българите: не са
славяни, но са присъединени, тъй като са толкова „мили и добри“, „осиновени“.
1836г. Трактат за
славянска взаимност
Набеждава А. Мицкевич,
който като поляк е привърженик на панславизма (М. говори само суперлативи за
Колар); Колар обаче е поставил Мицкевич в „слав. ад“, вкл. Василий българоубиец
и др.
Павел
Йосиф Шафарик
(1795-1861) – изтъква важната роля на Б-я и бълг. език; словак, придобива чешко
самосъзнание; завършва протестантска теология; като поет съответва на времето
си; 1 стихосбирка „Татранска муза – славянска лира“; като филолог: „История на славянския език и л-ра по всички
наречия“ (на немски), 2 части – 1) уводна, теоретична; обща митология;
славяните като 1 народ с 1 език; делото на К. и М. - 2) опровергава 1та: разглежда
поотделно всеки народ и всяка л-ра; по имена, заглавия и години (понякога) –
събира всичко, писано някога от славянин. Идеята му е да постигне внушение,
възпитание чрез количеството.
За бълг. език: славянски
по същност и албански по форма; притеснен от липсата на падежи.
1826г. публикува на
немски „История
на славянските езици и литератури по всички наречия“ .
Колар и Шафарик са
наследствената линия в чешката л-ра. По-късно К.Х. Маха.
Франтишек
Л. Челаковски (1799-1852) - чеш. поет и славяновед. В поетическата и научната си дейност се
въодушевява от идеите на слав. задружност и от чеш. и слав. нар. творчество.
Издава «Славянски народни песни» (3 т., 1822, 1825, 1827), «Мъдрословието на
славянския народ в пословици» (1852), «От-глас от руски песни» (1829) —
преобладават епични песни, и «Отглас от чешки песни» (1839)— лирични песни.
Създава в чеш. поезия традиция за творчество в нар. дух и на високо худ.
равнище. Проявява интерес и към бълг. нар. творчество — печата, и превежда
бълг. нар. песни.
А.
Мицкевич -
Александър
Н. Пипин
- Александър Николаевич Пипин е роден през 1833 г.
Завършва историко-филологическия факултет на Санкт-Петербургския университет
през 1853 г. Защитава магистърска теза "Очерк литературной истории
старинных повестей и сказок русских". През 1860-61 г. е назначен за извънреден
професор, лектор по история на провансалската и средновековната френска
литература. През 1861 г., солидарен със студентските вълнения във връзка с
въвеждането на нови правила в университета, подава оставка и започва активно да
сътрудничи на сп. "Современник". Активно превежда след закриването на
списанието. В началото на 1870-те години е избран за член на Академията на
науките, но поради протакане на процедурата по утвърждаването му (резултат от
действията на министъра на образованието), Пипин си прави отвод и е избран за
такъв след 26 години - през 1897 г. Автор на стотици статии (започва да
публикува още като студент през 1852 г.) и на множество книги, сред които са:
"Сводный старообрядческий Синодик" (1883), "Из истории народной
повести" (1887), "Для любителей книжной старины" (1888) и
"Подделки рукописей и народных песен" (1898), "Общественное
движение в России при Александре I" (1871; 1885), "Характеристики
литературных мнений от 1820 до 50-х годов" (1890), "Белинский, его
жизнь и переписка" (1876), "История русской этнографии" (4 т.,
1890-91), "История русской литературы" (3 т.; 1898). През 1865 г.
издава съвместно със Спасович "Обзор истории славянских литератур",
чието второ значително преработено и допълнено издание излиза под заглавие
"История славянских литератур" (1879). Умира през 1904 г.
Ян
Махал – между
1922 и 1929 публикува в Прага в 3 тома „Славянски литератури“ – и до днес
най-пълната и детайлна история на всички славянски литератури.
Франк
Волман – литературовед
и културен историк, мащабен труд „Словесността на славяните“, най- вече заради пионерските си изследвания „Българската
драма“ и „Драматиката на славянския юг“.
Димитрий
Чижевски – голяма
фигура в украинската философия, също и литературовед. Един от първит, които
осъзнават през методологията на 20в значението на историята на украинската
духовна култура. Отделя голямо внимания на основата и развитието на руската
философия. По времето на комунизма е забранено да се говори за неговите
трудове, но днес достойнството на приноса му е оценено.
Емил
Георгиев - Завършва Държавната музикална академия в София (1931) и Софийския
университет, Историко-филологически факултет, славянска филология (1938).
Специализира музикознание в Прага и славистика във Виена. Доктор на Виенския
университет (1939). Доцент (1943). Доцент в Софийския университет от 1945 г.
Професор (1947). Доктор на филологическите науки (1955). Член-кореспондент на
БАН (1967). Академик (1977). Заслужил деятел на науката (1972). Народен деятел
на науката (1981). Ръководител на Катедрата по славянски литератури
(1947-1976). Ръководител на Секцията по сравнително литературознание в
Института за литература при БАН (1948-1981). Ръководител на служба
"Българска енциклопедия" при БАН (1958-1960). Директор на Центъра по
българистика към БАН и Комитета за култура (1976-1982). Главен редактор на сп.
"Сравнително литературознание" (1982). Председател на славянското
дружество в България (1968-1982). Основател и главен редактор на списание
"Старобългаристика" (1977). Зам.-председател на Дружеството на
филолозите българисти (1977-1982) и на Дружеството за разпространение на научни
знания "Георги Кирков". Вицепрезидент на Международната асоциация за
изучаване и разпространение на славянските култури към ЮНЕСКО.
Боян
Ничев - изтъкнат представител на нашата литературна наука с приноси,
които получиха сериозно международно признание. Монографията му “Съвременният
български роман” бе издадена и на руски език. Персонални статии са му посветени
в престижната енциклопедия “Брокхаус” и в литературни речници в Германия,
Чехословакия и др. В последните две десетилетия негови теоретични постановки
неотменно се цитират в чуждестранни публикации по славистика, балканистика и
особено в опуси по сравнително литературознание. В книгата “Основи на сравнителното
литературознание”:
- дава ново определение на литературната компаративистика
- наука за “динамичното битие” (движението) на художествения феномен във
времето и пространството;
- изнася като предмет на компаративистиката -
литературната динамика;
- посочва и изследва механизмите на литературната
динамика в трансформационни процеси на равнище “чуждо-свое”,
”вътрешно-външно”, “център-периферия”, “същност-маргиналност”, които в
крайна сметка свързват литературното с културното развитие;
- разрешава проблема за “литературното движение” чрез
възможностите за преноса на литературния смисъл. Предложена е авторова
типологическа система чрез термините: превод-информация, превод-адаптация, превод със свой художествен смисъл, превод in
senso
stricto.
No comments:
Post a Comment