5. Ренесанс: /14-16в./

V. Ренесанс: /14-16в./ в полската л-ра = Реформация в чешката

                            

Oт XIV до XVI век Европа пре­жи­вя­ва своя Ренесанс. Градо­ве­те се уве­ли­ча­ват и разрастват. Развиват се път­ни­те и съ­об­щи­тел­ни връзки. Откриват се пъ­ти­ща не са­мо до Новия за­д­о­ке­ан­с­ки свят, но и към род­на­та земя, вър­ху ко­ято хо­ра­та се раждат, жи­ве­ят и умират. Усъвършенстваните про­из­вод­с­т­ве­ни от­но­ше­ния раз­чуп­ват фе­одал­на­та затвореност. Започва преходът от стокова към финансова икономика. Форми­рат се дър­жа­ви от нов тип. Значителна част от на­се­ля­ва­­щи­те Ста­рия кон­ти­нент пре­ми­на­ва от на­род­нос­т­но към на­ци­онал­но със­то­яние на общност. За пръв път от на­ча­ло­то на но­ва­та ера по­беж­да­ва антропоцентризмът.

Строят се жи­ли­ща и об­щес­т­ве­ни сгради, ко­ито рад­ват око­то и пред­раз­по­ла­гат към уют. Новите жиз­не­ра­дос­т­ни цър­ков­ни ин­те­ри­ори не по­тис­кат ка­то сред­но­ве­ков­на­та готика, а за­гат­ват пред бо­го­мол­ци­те и сла­дос­т­та на зем­ния живот. Хо­ра­та за­поч­ват да въз­п­ри­емат све­та не са­мо чрез вярата, но и чрез разума. Теолозите смек­ча­ват от­но­ше­ни­ето си спря­мо древ­ни­те ав­то­ри и вмес­то от­ри­ча­не­то им ги адап­ти­рат към хрис­ти­ян­с­ка­та религия. Възстановен е ан­тич­ни­ят плурализъм. Вярващите пре­от­к­ри­ват ес­тес­т­ве­на­та кра­со­та на при­ро­да­та и нас­ла­да­та от свет­с­ка­та литература. Образът на Смъртта, пред­с­та­вя­на ка­то ске­лет с ко­са в ръката, се по­явя­ва в изоб­ра­зи­тел­ни­те из­кус­т­ва и ли­те­ра­ту­ра­та все по-ряд­ко или ус­по­ред­но с ан­тич­ни­те й пред­ход­ч­нич­ки Персе­фо­на и Прозерпина. Тео­цент­рич­ната ми­рог­лед­на сис­те­ма е за­ме­не­на с антропоцент­рич­на. Средновековното «Помни смъртта!» отс­тъп­ва пред жиз­не­ра­дос­т­но­то «Човек съм и ни­що чо­веш­ко не ми е чуж­­до».

Знакови за епохата стават компасът, огнестрелните оръжия и книгопечатането. Компасът и огнестрелните оръжия спомагат за великите географски открия, а печатната преса на Гутенберг разчупва църковния монопол за разпространение на знанията. През 1543 г. Миколай Коперник заменя геоцентризма с хелеоцентризъм, а телескопът става символ на научното познание.

Ренесансът про­ти­ча под фор­ма­та на ху­ма­ни­зъм и Ре­фор­ма­ция. Хуманизмът е свет­с­ко­то ли­це на Ренесанса, а Ре­фор­ма­ция­та – религиозното. Техният общ зна­ме­на­тел е инди­ви­дуа­ли­з­мът. Човекът и на­ро­ди­те из­ли­зат от сред­но­ве­ков­ни­те хрис­ти­ян­с­ки кос­­мо­по­ли­ти­зъм и анонимност. Настава вре­ме­то на иден­тич­нос­т­та и индивидуализа­ция­та: личностна, ре­ли­ги­оз­на и национална. Налага се мнението, че хората сме не само човешки същества, но и уникални индивиди.

Голяма част от из­бя­га­ли­те след па­да­не­то на Констан­ти­нопол (1453) гръц­ки уче­ни и из­го­не­ни­те от Испания (1492) ев­реи ­се за­сел­ват в Италия и ста­ват жи­ва­та връз­ка меж­ду Ан­тич­нос­т­та и Ренесанса. Първоначално ху­ма­низ­мът «ре­аби­ли­ти­ра» гръц­кия и ла­тин­с­кия език. Освен ка­то сак­рал­ни, те про­дъл­жа­ват да фун­к­ци­они­рат и ка­то ези­ци на на­ука­та и литера­ту­ра­та. Възражда се и ин­те­ре­сът към ли­те­ра­тур­ни­те и фи­ло­соф­с­ки цен­ности, сът­во­ре­ни на тях. Започва на­по­до­бя­ва­не­то на ан­тич­ни­те художествени об­разци, но ско­ро ре­не­сан­со­ви­те художници, скул­п­ту­ри и по­е­ти съз­да­ват творби, ко­ито не само, че не им отстъпват, но и ги надминават. През то­зи пе­ри­од ху­ма­нис­тич­ни­те и ре­фор­ма­ци­он­ни идеи съв­мес­т­но под­сил­ват ин­те­ре­са към Библията. Не слу­чай­но пър­ва­та от­пе­ча­та­на от Йохан Гутен­берг кни­га (1456) е ла­тин­с­ки­ят пре­вод на Биб­ли­ята. Книгата на кни­ги­те се въз­п­ри­ема и ка­то сакрален, и ка­то ху­до­жес­т­вен текст. Теоло­зи и светски хуманисти за­поч­ват да изу­ча­ват ори­ги­нал­ния език на Светото Писание. Раз­пръс­натите из Европа ев­реи обу­ча­ват хрис­ти­ян­с­ки­те уче­ни на иврит. Сред тях е и Мартин Лутер, кой­то пре­веж­да Библия­та на немски.

Хората на из­кус­т­во­то и на­ука­та стъп­ват от­но­во на зе­мя­та и за­поч­ват да се ин­те­ре­су­ват по­ве­че от жи­во­та «тук и се­га», ­от­кол­ко­то от «цар­с­т­во­то не­бес­но». Средно­ве­ковното от­шел­ни­чес­т­во и ас­ке­ти­зъм гу­бят сво­ите последователи. Раз­ви­ва се ес­тес­т­ве­ни­ят чо­веш­ки стре­меж към пъл­но­цен­но об­щу­ва­не и удоволствия. Лоренцо Вала (1407-1457) не са­мо до­каз­ва фал­ши­фи­ка­ци­ята на т.нар. «Константинов дар», спо­ред кой­то рим­с­ки­ят епис­коп се ут­вър­ж­да­ва за гла­ва на църквата, но съ­що та­ка в ди­ало­га «За ис­тин­с­ки­те и лъж­ли­ви­те бла­га», из­вес­тен под заг­ла­ви­ето «За нас­ла­да­та», ак­ту­али­зи­ра иде­ите на Епикур. Вала изтъква, че е чо­веш­ко да се из­пит­ват удоволствия. Те от­ли­ча­ват хо­ра­та от ос­та­на­ли­те жи­ви тва­ри в природата. Сле­до­вателно нас­ла­да­та е вис­ше благо. Наред с ита­ли­ан­с­ки­те си учители, по­чи­та­те­ли на нас­ла­да­та ста­ват и сла­вян­с­ки­те ав­то­ри Ян Кохановски, Марин Държич (кой­то е ду­хов­но лице) и тех­ни­те герои. Засилват се свет­с­ки­те тъл­ко­ва­ния на панте­изма. Контаминирането на епи­ку­рейс­т­во­то с пан­те­из­ма во­ди до ид­е­я­та, че лю­бов­та на хо­ра­та към све­та е про­ява на лю­бов към раз­т­во­ре­ния в би­ти­ето Бог. Изпитването на нас­ла­да се въз­п­ри­ема ка­то бо­жес­т­ве­но бла­говоление.

Разширяват се па­ра­мет­ри­те на любовта. Нейните ам­п­ли­ту­ди са ре­­не­­сан­со­во ши­ро­ки – от въз­ви­ше­но­то чув­с­т­во до от­к­ро­ве­на­та еро­тика. Наред с лю­бов­та към Бога, Божията май­ка, апос­то­ли­те и хрис­ти­ян­с­ките све­тии се про­я­вя­ва и осъз­на­та­ обич към ет­ни­чес­ка­та роди­на. Но ни­то рев­нос­т­на­та при­вър­за­ност към християнството, ни­то пат­ри­о­тиз­мът са в със­то­яние да за­мес­тят на­пъл­но лю­бов­та меж­ду по­лове­те. «Дека­ме­рон» на Дж. Бокачо и «Фрашки» на Ян Коха­нов­ски по­каз­ват мно­гоб­ройни­те пре­въп­лъ­ще­ния на любовта. От Рене­сан­са на­сет­не нор­мал­ни­ят чо­век при нор­мал­ни об­с­то­ятел­с­т­ва оби­ча на пър­во мяс­то се­бе си. Той е су­бек­тът на лю­бов­та и спо­ред слу­чая сте­пе­ну­ва нейни­те обек­ти – любим/любима, съ­п­руг/съпруга, Бог, родина, партия...

Настъпва раз­г­ра­ни­че­ние меж­ду сфе­ри­те на вя­ра­та и ра­зу­ма. Учените се са­мо­оп­ре­де­лят ка­то фи­ло­со­фи или теолози. Наблюдава се от­чет­ли­во пре­ори­ен­ти­ра­не от поз­на­ни­ето на бо­жес­т­ве­но­то към опоз­на­ва­не­то и усъ­вър­шен­с­т­ва­не­то на зем­ния свят. Променя се ме­то­до­ло­ги­ята на ис­то­ри­ог­ра­фи­ята и все по-чес­то ин­те­ре­сът на ис­то­ри­ци­те се от­п­ра­вя към пред­хрис­ти­ян­с­ка­та ера или към най-близ­ка­та история. Възприема се идеята, че на­ред с Бога, чо­ве­кът съ­що е тво­рец на история­та. Той ста­ва ос­но­вен не­ин обект и ак­ти­ви­зи­ращ се субект.

Хуманизмът припомня, че кул­тур­ни­ят кос­мо­по­ли­ти­зъм на древ­нос­т­та не про­тиворечи, а под­сил­ва иде­ята за все­лен­с­ка ро­ди­на на християните. Покръстването е за­ли­чи­ло раз­ли­чи­ята меж­ду ев­ро­пейс­кия суб­с­т­рат и пришълците. Понятието хри­с­тия­нин ста­ва си­но­ним на европеец. Християн­ска Европа се об­ръ­ща към кул­тур­ни­те си корени. Постижения­та на Ан­тич­ност­та се ус­во­я­ват не са­мо от пре­ки­те нас­лед­ни­ци на гър­ци и римляни, но и от за­се­ли­ли­те се на Стария кон­ти­нент след Великото пре­се­ле­ние на на­родите.

Митологията се ос­мис­ля от нови, пре­дим­но фи­ло­ло­ги­чес­ки пози­ции. Ренесансо­вите ав­то­ри мно­го чес­то из­пол­з­ват ми­ти­чес­ки фи­гу­ри и ми­то­ло­ги­чес­ки сюжети, за да из­тък­нат настоящето. Езическите цен­нос­ти се прис­по­со­бя­ват за нуж­ди­те на но­ва­та ре­ли­гия и за­ед­но с хрис­ти­ян­с­т­во­то ста­ват ос­но­ва на един­ния об­що­ев­ро­пейс­ки кул­ту­рен и ли­те­ра­ту­рен процес.

Хуманистичният ан­тич­но-хрис­ти­ян­с­ки син­тез раж­да и сво­ята про­ти­во­по­лож­ност – диференциацията. Културното дву­един­с­т­во ста­ва пред­пос­тав­ка за раз­ви­тие на плурализма, а на­ли­чи­ето на плу­ра­ли­зъм – за индивидуализацията. Трудът на Ми­колай Ко­перник «За вър­те­не­­то на не­бес­ни­те сфе­ри» (1543) доказва, че цен­тър на все­ле­на­та е Слънцето. Средоточие на ев­ро­пейс­кия ду­хо­вен жи­вот про­дъл­жа­ва да бъ­­де хрис­ти­ян­с­ки­ят Бог, но око­ло не­го ве­че кръ­жи не ано­ним­на­та вер­с­ка маса, а са­мос­то­ятел­ни бо­го­мол­ци от раз­лич­ни народности.

Интересът към ан­тич­на­та фи­ло­ло­гия сти­му­ли­ра съз­да­ва­не­то на ху­до­жес­т­ве­ни цен­нос­ти на на­род­нос­т­ни езици. Ху­ма­нис­тите при­гаж­дат ла­тин­с­ка­та аз­бу­ка към фо­не­тич­ни­те осо­бе­нос­ти на ло­кал­ни­те го­во­ри и пос­те­пен­но свет­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра на ро­ден език за­поч­ва да до­ми­ни­ра над латинската. Утвър­жда­ват се на­род­нос­т­ни­те ли­те­ра­тур­ни процеси. Авто­ри­те за­поч­ват да се под­пис­ват със соб­с­т­ве­ни­те си имена, а твор­­би­те им, на­­пи­са­ни на ро­ден език, изоб­ра­зя­ват ге­рои с кон­крет­на лич­­нос­т­­на и на­род­нос­т­на иден­тичност.

Франсис Бейкън про­въз­г­ла­ся­ва знанието за сила, спо­соб­на чрез на на­ука­та да уве­ли­ча­ва чо­веш­ка­та власт над при­ро­дата. Той лан­си­ра идеята, че ис­то­ри­ята е на­ука за по­ре­ди­ца от хора, дейс­т­ва­щи в соб­с­т­вен хронотоп. Средновековните хро­ни­ки ак­цен­ти­рат пре­дим­но вър­ху об­щес­т­ве­но зна­чи­ми­те (ре­лигиозни) събития, а от­дел­ни­те лич­нос­ти би­ват раз­г­леж­да­ни ка­то час­ти­ци от тях. Чувствителна ста­ва не­об­хо­ди­мос­т­та от де­та­й­л­но опи­са­ние на съв­ре­мен­ния живот.

Продължават да се съз­да­ват жития, но ин­те­ре­сът към  аги­ог­раф­с­ка­та книж­ни­на ряз­ко намалява. Читателското пред­по­чи­та­ние се на­соч­­ва към  свет­с­ка­та ме­мо­ар­на ли­те­ра­ту­ра и пъ­теписите. Появяват се би­ог­­ра­­фии на свет­с­ки лич­нос­ти от близ­ко­то ми­на­ло, в ко­ито чрез мно­­жес­т­во под­роб­нос­ти се за­сил­ва ин­ди­ви­ду­ал­на­та конкретизация. Ми­шел дьо Монтен смя­та, че един­ственото, ко­ето е да­де­но на човека, е соб­­с­т­­ве­на­та му лич­ност, ко­ято той тряб­ва да самоопознае. Обикнат жанр ста­ва автобиографията. В нея су­бект и обект на по­вес­т­во­ва­ние се сли­ват и в мак­си­мал­на сте­пен изя­вя­ват същ­нос­т­та на ре­не­сан­со­во­то ego. Напътствията на Монтен, че чо­век не тряб­ва па­сив­но да ча­­ка обе­ща­но­то му от ре­ли­ги­ята цар­с­т­во небесно, а съз­на­тел­но да се стре­­ми към щас­тие в зем­ния жи­вот, ста­ват практика.

По вре­ме на Ренесанса за­поч­ва раз­г­ра­ни­ча­ва­не­то и кон­к­ре­ти­зи­ра­не­то на пъл­но­мощията. Още Данте Алигери пред­ла­га зем­ни­те де­ла да бъ­дат ос­та­ве­ни в ръ­це­те на все­общ све­то­вен мо­нарх, а за зад­г­роб­ния жи­вот да се гри­жат па­па­та и цър­к­ва­та. За­поч­ват осе­за­тел­ни бро­же­ния за не­за­ви­си­мост на свет­с­ка­та власт от църковната. Кра­ле­те все по-чес­то нас­то­яват за свет­с­ка ав­то­ном­ност и не­за­ви­си­мост от Рим. Европа се де­­ли ве­че не на пок­ръс­те­ни и езичници, а на ет­ни­чес­ки хрис­ти­ян­ски държави.

През вто­ра­та по­ло­ви­на на XV в. граж­дан­с­ки­ят ху­ма­ни­зъм ста­ва во­де­що нап­рав­­ле­ние в по­ли­ти­чес­кия жи­вот на Фло­рен­ция. Леонардо Бруни нас­то­ява за ра­вен­с­т­во на всич­ки граж­да­ни пред за­ко­на и спаз­ва­не на за­кон­нос­т­та в об­щес­т­ве­ния жи­вот. Него­вият пос­ле­до­ва­тел Матео Палмиери в про­ти­во­вес на влас­то­лю­би­вия цен­т­ра­ли­зъм на Николо-Макиавелиевия «Владе­тел» (1513) в кни­ги­те си «Граждански жи­вот» (1439) и «Гра­­дът на жи­во­та» (1464) ис­ка ед­нак­ви въз­мож­нос­ти за всич­ки в дър­жав­но­то управление. Политическото ус­т­ройс­т­во на ита­ли­ан­с­ки­те гра­до­ве-ре­пуб­ли­ки и изборният, не­­нас­лед­с­т­вен крал в Пол­ша раз­ко­ле­ба­ват те­за­та за бо­жес­т­ве­ния про­из­ход на властта. Полагат се ос­но­ви­те на пар­ла­мен­тар­на­та демокра­ция. С въ­веж­да­не­то на пра­во­то на сво­бод­но ве­то (liberum veto) в пол­с­кия сейм се дос­ти­га без­п­ре­це­дент­но вър­хо­вен­с­т­во на ин­ди­ви­да над колектива. Големите гра­до­ве на Апенинския по­лу­ост­ров и в Дал­мация ста­ват пър­во­об­раз­ци на граж­дан­с­ко­то об­щество. В тру­да си «За усъ­вър­шен­с­т­ва­не­то на дър­жа­ва­та» (1551) пол­с­ки­ят по­ли­то­лог Анджей Фрич Моджевски се опит­ва да раз­п­рос­т­ре граж­дан­с­кия мо­дел на ита­ли­ан­с­ки­те гра­до­ве-ре­пуб­ли­ки вър­ху те­ри­то­ри­ята на ця­ла Полша. Постепенно жи­те­ли­те на дър­жа­ви­те се прев­ръ­щат от по­да­ни­ци в граждани.

За раз­ли­ка от мю­сюл­ман­с­ка­та ре­ли­ги­оз­но-свет­с­ка сим­би­о­за (на из­го­не­ни­те от Пиренейския по­лу­ос­т­ров мав­ри и нас­та­ни­ли се на Балканите османци), в хрис­ти­ян­с­кия свят вер­с­ки­те нор­ми се раз­г­ра­ни­ча­ват от прав­но-административните. Де­сет­те Божи за­по­ве­ди ос­та­ват мо­ра­лен императив, но евангел­ско­то «Ако те уда­рят по ед­на­та страна, обър­ни се и по­дай и дру­га­та си» не по­лу­ча­ва юри­ди­чес­ка формулировка. Хума­ни­с­ти ка­то Л. Бруни и А.Ф. Моджевски пле­ди­рат за ед­нак­ви на­ка­за­ния за иден­тич­ни престъп­ле­ния, не­за­ви­си­мо от про­из­хо­да на из­вър­ши­те­ли­те и потърпевшите. Макар и в рам­ки­те на съ­от­вет­ни­те кла­си и съсловия, по вре­ме на Ренесанса се рег­ла­мен­ти­рат пра­ва­та на индивида.

През къс­но­то Средновековие ико­но­ми­чес­ко­то и по­ли­ти­чес­ко гос­под­с­т­во е кон­цен­т­ри­ра­но в крал­с­ка­та и цър­ков­на­та ин­ституция. Магнатите, аристокрацията, гражда­ните, та до­ри и селяните, се стре­мят към пре­раз­п­ре­де­ле­ние на та­зи мощ и раз­ши­ря­ва­не на пра­ва­та си. Това ве­щае ре­во­лю­ция или поне... реформация.

Промените не от­ми­на­ват и християнството. След Ве­ли­ка­та схиз­ма (1054), раз­де­ли­ла вяр­ва­щи­те на ка­то­ли­ци и пра­во­с­лавни, Рим от­но­во е из­п­ра­вен пред стре­ме­жа към хрис­ти­ян­с­т­во с на­род­нос­т­на физиономия. Безграничният ка­то­ли­чес­ки кос­мо­по­ли­ти­зъм не из­дър­жа пред на­по­ра на индивидуализация­та. Създават се не­за­ви­си­ми от Рим про­тес­тан­т­с­ки църкви, а при­над­ле­жа­щи­те към тях бо­го­мол­ци по­лу­ча­ват въз­мож­нос­т­та за пря­ко ин­ди­ви­ду­ал­но об­щу­ва­не с Бога.

Причината за по­ява­та на Реформацията е на­рас­т­ва­що­то са­мо­съз­на­ние на ре­не­сан­со­ва­та личност, по­во­дът – от­да­ле­ча­ва­не­то на ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва от ран­но­то хрис­­ти­ян­с­т­во и на­рас­на­ла­та ко­руп­ция сред све­ще­ни­ци­те на всич­ки нива, а цел­та – съз­да­ва­не­то на ав­то­ном­ни църкви, адап­ти­ра­ни към на­род­нос­т­на­та спе­ци­фи­ка на вярва­щите.

В края на XIV в. Католическата цър­к­ва е най-мно­го­чис­ле­на­та ин­с­ти­ту­ция в све­та. С нат­ру­па­ни­те нес­мет­ни бо­гат­ст­ва нейна­та ръ­ко­вод­на идея – пос­ти­га­не­то на все­лен­с­ка хрис­тиян­с­ка об­щ­ност – из­ли­за из­вън пре­де­ли­те на вярата. Освен идеологически, Ри­мо-ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва ста­ва и ико­но­ми­чес­ки монополист. Зачестилото й вме­ша­тел­с­т­­во в свет­с­ка­та власт, све­тов­но­то про­из­вод­с­т­во и тър­го­вия нас­т­рой­ва сре­щу нея кралете, аристократите, за­раж­да­ща­та се бур­жо­азия и град­с­ко­то съсловие. Църквата афи­­ши­ра тезата, че нейни­те бо­гатс­т­ва и зе­ми са пос­ле­ден ре­зерв за бедните, но де­ся­тъкът, закре­пос­тяването, ма­со­во­то обед­ня­ва­не и не­раз­би­ра­емо­то ла­тин­с­ко бо­гос­лу­же­ние при­об­ща­ват и сел­с­ки­те ма­си към ан­ти­ка­то­ли­чес­ки­те брожения.

Намесата на Църквата в свет­с­кия жи­вот прив­ли­ча об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние към нейни­те недостатъци. Отдалеча­ва­нето от ран­но­то християнство, пре­ка­ле­на­та пищ­ност и раз­то­чителство, ак­ту­али­зи­ра­на­та дог­ма за не­пог­ре­ши­мос­т­та на па­па­та ка­то зе­мен на­мес­т­ник на Христос, тър­го­ви­ята с ин­дул­ген­ции, про­даж­ба­та на вис­ши цър­ков­ни длъж­ности, жес­то­кос­т­та на инквизицията, на­ру­ша­ва­не­то на це­ли­ба­та и т.н. не мо­гат да бъ­дат без­к­рай­но та­бу­изи­ра­ни от цър­ков­на­та цен­зу­ра. Пап­ска­та схиз­ма в края на XIII в. улес­ня­ва жа­ду­ва­на­та  ма­те­ри­ал­на и иде­оло­ги­чес­ка се­ку­ла­ри­за­ция на ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва. По ре­ди­ца обек­тив­ни и су­бек­тив­ни при­чи­ни де­мо­но­по­ли­за­ци­ята и пре­раз­п­ре­де­ле­ни­ето за­поч­ват в Чехия. Там Ян Хус (1369-1415) за пръв път в све­тов­на­та прак­ти­ка ус­пя­ва да въп­лъ­ти ре­фор­ма­тор­с­ки­те идеи на Джон Уиклиф, Йоан Парижки и др. във все­на­род­но дви­же­ние за съз­да­ва­не­то на не­за­ви­си­ма от Рим църква.

Ян Хус раз­г­ра­ни­ча­ва вя­ра­та от църквата, въз­в­ръ­ща ре­ли­ги­ята към нейния ран­нох­рис­ти­ян­с­ки първообраз, ут­вър­ж­да­ва въз­мож­нос­т­та за ин­ди­ви­ду­ал­но об­щу­ва­не на вяр­ва­щия с Бога без пос­ред­ни­чес­т­во­то на све­ще­ни­ци­те и цър­к­ва­та ка­то инсти­ту­ция. С то­ва се съз­да­ват ус­ло­вия за ут­вър­ж­да­ва­не на на­род­нос­т­на­та иден­тич­ност на цър­ков­на­та «Община на чеш­ки­те бра­тя» (1457). Чехите ста­ват пър­ви­те бив­ши католици, ко­и­то за­ме­нят ла­тин­с­ко­то бо­гос­лу­же­ние с ли­тур­гия на ро­ден език, а ре­ли­ги­оз­на­та им ор­га­ни­за­ция  – пър­ва­та от­це­пи­ла се от Рим не­за­ви­си­ма църква.

Прието е да се смята, че съ­щин­с­ка­та Реформация за­поч­ва в Германия. Сам Мартин Лутер (1485-1546) признава, че без да знае, е осъ­щес­т­вя­вал това, ко­ето пре­ди по­ве­че от сто го­ди­ни е про­по­вяд­вал че­хът Хус. С включ­ва­не­то на нем­с­ки­те све­ще­ни­ци през 1517 г. към ан­ти­ка­то­ли­чес­ки­те вълнения, про­тес­тан­тиз­мът (тер­ми­нът въз­ник­ва през 1529 г.) от чеш­ко дви­же­ние се прев­ръ­ща в ма­со­ва прак­ти­ка и се раз­п­рос­т­ра­ня­ва в ця­ла Скан­динавия и дру­ги час­ти на Европа и Америка. Явление­то, поз­на­то ка­то «се­ве­рен Ренесанс», окон­ча­тел­но раз­т­ро­ява хрис­ти­ян­с­т­во­то на католицизъм, пра­вос­ла­вие и протестант­ство.

Начело на бро­же­ни­ята сре­щу Църквата зас­та­ват ка­то­ли­чес­ки свещеници. Ян Хус, М. Лутер, Я. Калвин и ос­та­на­ли­те ре­фор­ма­то­ри са из­к­лю­чи­тел­но на­че­те­ни бив­ши ка­то­лици. Не­за­ви­симо от раз­ли­чи­ята във въз­г­ле­ди­те им, тех­ни­те уси­лия се пре­си­чат в иде­ята за съз­да­ва­не на църква, в ко­ято хрис­ти­ян­с­т­во­то да бъ­де съ­об­ра­зе­но с на­род­нос­т­ни­те осо­бе­нос­ти на вяр­ва­щите.

Теологическата същ­ност и про­ме­ни­те в ре­ли­ги­оз­на­та прак­ти­ка по вре­ме на Ре­фор­мацията се съп­ро­вож­дат от осе­за­тел­но пре­раз­п­ре­де­ле­ние на ма­те­ри­ал­ни­те цен­ности. Ярка илюс­т­ра­ция е Полша, къ­де­то т.нар. «шлях­тиш­ка ре­фор­ма­ция» це­ли пре­иму­щес­т­ве­но се­ку­ла­ри­за­ция на цър­ков­ни­те имо­ти и нез­на­чи­тел­ни про­ме­ни на ка­то­ли­чес­ки­те догми.

Философската и ли­те­ра­тур­на ми­съл на ху­ма­низ­ма ос­та­ват до го­ля­ма сте­пен ели­тарни, до­ка­то ре­не­сан­со­ви­ят ан­т­ро­по­цен­т­ри­зъм се ус­во­ява от поч­ти всич­ки об­щес­т­ве­ни слоеве. Ре­формационният индивидуализъм, бла­го­да­ре­ние на ус­т­ни­те про­по­ве­ди на раз­би­ра­ем език, на­ми­ра все­об­х­ват­но прак­ти­чес­ко приложение. Започват ин­тен­зив­ни пре­во­ди на Библията и ос­та­на­ли­те бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги на съ­от­вет­ни­те на­род­нос­т­ни ези­ци. По све­де­ния на пап­с­кия ле­гат Ений Силвий (бъ­де­щия па­па Пий II) в Бохемия «пос­лед­­на­та же­на-та­бо­рит­ка поз­на­ва Свеще­но­то пи­са­ние по-доб­ре от ня­кои ита­ли­ан­с­ки све­щеници, ко­ито не че­тат до­ри Новия за­вет». Протестантите «дет­ро­ни­рат» па­па­та и из­­ди­гат в култ Библията. Личният про­чит на Новия за­вет съз­да­ва пред­пос­тав­ки за са­мос­­то­ятел­но­то му тъл­ку­ва­не, ко­е­то кул­ти­ви­ра у ин­ди­ви­да чув­с­т­во за самопреценка. Ево­­лю­ци­я­та на го­во­ри­ми­те ези­ци в ли­те­ра­тур­ни пред­раз­по­ла­га вяр­ва­щи­те към об­щу­ва­не със свет­с­ка­та книга. Така Реформа­ция­та над­хвър­ля цел­та си за ре­ал­но об­но­вя­ва­­не на жи­во­та на все­ки хрис­ти­янин и ка­то се ин­тер­фе­ри­ра с ху­ма­нис­тич­ния ин­ди­ви­ду­али­зъм прев­ръ­ща ано­ним­ния вяр­ващ в ис­тин­с­ка личност.

В края на XVI в. Европа се ос­во­бож­да­ва от им­пер­с­кия уни­вер­са­ли­зъм (от ан­ти­чен тип, за да по­пад­не под нов) и ка­то­ли­чес­кия кос­мо­по­ли­ти­зъм и се пре­ори­ен­ти­ра от веч­но­то и все­лен­с­ко­то към се­гаш­но­то и местното. Създава се нов тип чо­век – личност, пре­чуп­ва­ща вер­с­ко-на­род­нос­т­но­то през ин­ди­ви­ду­ал­ния си ин­те­рес и нов мо­дел дър­жа­ва – су­ве­рен­на ет­ни­ческа монархия, ръ­ко­во­де­ща се не са­мо от оп­ре­де­ле­ни­те от Бог цели, но и от ам­би­ци­ите на на­ци­онал­но­то самосъзнание.

Възниква по средиземноморското крайбрежие. Ренесансът е насочен към човека, възр. към народа.

Започва да се гледа на човека като индивид. Ренесансът в Европа протича под 2 форми: хуманизъм и реформация.

Компас, огнестрелни оръжия, печатарската преса на Гутенберг, телескоп (символи на човека).

Хуманизмът и реформацията поставят началото на индивидуализма.

Хуманизъм 14-16в. човек започва да осмисля своето битие, да набляга на земното.

През 16в. полската литература процъфтява толкова много, че  тази епоха заслужено получава названието „златен век на старополската литература“. Хуманизмът и реформацията в Полша се развиват сред средната шляхта, която провежда борба срещу магнатите, срещу своята зависимост от тях, срещу техните привилегии, борба за права в държавния живот.

Най-виден политически писател на това време е Анджей Фрич Моджевски (1503-1572). От дребно шляхтишко семейство. В своите немалко на брой книги – трактати, речи, изложения – Фрич отстоява идеите на социално равенство, за реформиране на черквата и училището, за повече място на народния език в обществения живот и т.н. Най-големият труд е озаглавен „За устройството на държавата“ и се съст. от 5 части – за нравите, за законите, за черквата, за войната, за уч-щето. Държавата е тяло, което трябва да обедини дейността на всички членове, за да живее.

Име на основател на полската народна литература получава писателят на епохата Миколай Рей (1505-1596), изразител на идеите на борчески настроената шляхта. Пръв показва, че литература може да се твори на народен език. Роден в Журавно, тогава източна Полша (дн. Украйна) от средната шляхта. Той се явява с едно значително дело в л-рата „Кратък разговор между пана, селския старейшина и плебана“, публикувано през 1543г. Това е диалог в стихове, остра сатира срещу съвременните социални отношения, най-хубавата посла сатира на 16в. Диалог между три представителя на най-важните слоеве на полското о-во, пана – на шляхтата, селския старейшина (войта) – на селячеството, и свещеника – плебана – на духовенството. Авторът рисува широка картина на съвременна Полша, защитава народа и атакува онези,които живеят на неговия гръб. Селячеството е представено като жертва на феодалната експлоатация. Обременено е с множество данъци, подложено на систематично ограбване от страна на духовенството, шляхтата, военните.

1558г. голяма дидактическа поема „Образ на живота на почтения човек“. Полски младеж се стреми към правдив и мъдър живот и обхожда света, от рая до пъкъла, за да разбере какъв е той. Моралната поука на автора се разкрива чрез басни, анекдоти, сатири. Примесват се картини от шляхтишкия живот и природата.

Най-голямото му произведение „Огледало или портрет, в който всяко съсловие може лесно да види своите дела като в огледало“ 1568г. Също с морално-дидактичен х-р. Авторът показва тежкия живот на селяните, разкрива многобройни пороци, буди патриотични размисли и чувства. Писателят черпи материала си направо от живота.

Полската ренесансова л-ра достига най-високия си връх в делото на Ян Кохановски (1530-1584), най-големия поет в историята на полската литература до Мицкевич.

Продължава делото на Рей. Повишава художествените изисквания към поетическото изкуство и го усъвършенства формално. Роден в Сицин, Радомско в Средна Полша, от среднозаможно шляхтишко семейство. Създава стихотворения, които са първият разкошен цвят на полската лирика. Отличава ги широта и разнообразие на чувствата и настроенията, разнообразие на формата, богата ритмика и мелодика на стиха.

Преживява религиозните представи в обикновената делнична среда на труда и природата. Поетът сякаш води интимен, лирически разговор с бог. „Псалтир“ 1579г. съдържа откъси и преводи на псалтирите.

Пише весели, шеговити стихотворения – „Фрашки“ 1584г. Източник му е животът на шляхата.

Поемата „Шах“ му носи ренесансов х-р. Бил е любима игра в епохата на ренесанса. Създава драматично напрежение с това, че двамата герои – играчи на шах, водят борба не само за победата в играта, но за ръката на данската принцеса.

Кохановски пише патриотични произведения.

 „Покой и лютня” – лир. песни, жалби -> фрашка

*макаронизъм – смесване на латинския с друг език (първоначално с италиански). Постепенно макаронизмът започва да изразява именно смесването на ниска и висока лексика, история, литература.

Ренесанс – първо в Италия, по-късно Германия, Франция и т.н. Един много голям преврат в посоката на изкуствата. Вс. идва от промяна, свързана с идеята на човека за света. Културен преврат à промени в л-рата.

Ренесансов хуманизъм – разл. теории. Хуманизмът е общият променен контекст на идеята за света. Ренесансът е проявленията на тези промени. Хуманизмът е преломът в мисленето.

-          Промени м/у Средновековие и Ренесанс: преминаване от теоцентризъм към антропоцентризъм -> бог – човек (центъра, обект на мислене, на разсъждение с черти, които са смятани за маловажни до тогава)

Съществува вярата, религиозното -> Микеланджело.

Променят се съотнош. човек – бог, архитектурата онагледява съотношението човек – църква – бог.

Храмът се строи като знак за почитта на човек към Бог à

^Средновековна катедрала- огромни мащаби – акцент върху нищожността на човека –> метафора на света. (Вавил. кула)

^Ренесансов храм (в Италия) – изчезват мащабите, кулите -> Връща се към съизмерими с човешкото мащаби – Ренесансът е връщане към Античността. (и вярно и не).

^Средновековието притъпява античната представа за човека, за морала и го заменя с християнски модел.

^В Ренесанса се възражда тази антична представа за света – за значимостта на чов. личност и за стойността на реалния свят à представа за красотата – красивото като стойност и красивото като свързано с естетическото и доброто. /Етика – Естетика/ Красотата като душевна категория à Ренесансов интерес към човешкото тяло, физика. /Леонардо/

-->Един цялостен прелом, който реабилитира идеята за чов. личност като значим фактор в света.

В славянския свят ренесансът настъпва по различно време – най-рано настъпва в Добровнишко – Далматинската литература (дн. Хърватска). Те са по-близко с Италия. Почти едновременно с италианския – повтаря се модела на ренесанса в Италия.

В Полша настъпва чак в 16в. – късно узряване – много оригинален модел на ренесансова л-ра -> Кохановски

Чешка култура – 15в. Реформация (целия век) – църк. идеол. религ. движение. Довежда до това, че задушава ренесанса. Няма ренесансов модел. (16в. – хуманизъм).

Ренесансът в слав. държави протича под две форми – хуманизъм и Реформация. 14-16в. – коренно противоположни тенденции в слав. свят. Дълъг период на поети латинисти – на латински. Ренесансът слага акцент върху народните езици за сметка на латинския. Ренесансът създава интерес към други черти на индивидуалност – на държавата, народа, езика. В Полша полският е повлиян от средновековни идеи. Латинският е по- в състояние да изрази нови представи.

Кохановски (аристократ) – синтезиран образ на ренесанса -> създ. на полски образцовите творби.

*плеяда – група френски автори – налагане на фр. език

Кохановски достига върха на своята лирика с „Трени” 1580г. – оплакваческа антична песен („Жалби”, от гр. „тхрено“ - оплаквам) àот най-късните произведения на Кохановски. Изпети и изплакани поради смъртта на неговата малка дъщеря Уршула. Цикълът се състои от 19 песни. Това е цяла поема на скръбта.

Изразява най-напред своята печал – в първите „трени“. Съзнанието за добродетелите и дарбите на загубеното дете  и спомените за него го водят в следните „трени“ до отчаянието. В последните „трени“ той стига до примирието.

В началото започва едно опълчение с/у християнските кумири – християнството като причина за смъртта на Уршула.

6 трен – Уршула е сравнена със Сафо

7 трен – смъртта е представена като сватба – венчаване с отвъдното

16 трен настъпва поврат

18 трен К. изповедно се насочва към Бога

Отклонение от ренесансовите представи. Елементи на барок.

Градацията на емоциите, амплитуда на предст. за вярванията. Директен бунт с/у Бога – примирение, представа, че Аз-ът надх. представата за чов. живот. Последната част – ‘Сън’ – появява се майка му като послание от отвъдното и донася успокоение, че душата на Уршула е добре. Майката прави разграничение между земния и задгробния живот.

Образи на бога няма. Природата е голям ренесансов интерес. В среднов. – фон, статични. В ренесанса – голяма роля, важен елемент от произведението и има връзка със състоянията на Аз-а.

Образът на черноласката липа (Чернолас) – имението на автора където пише. Кохановски – профес. автор, слага акцент в/у изкуството -> посветил си е живота. àЕмблематичен за полската л-ра (като Ботев).

Центърът е върху личността – Аз като важен център в л-рата. Лит. сюжети – преживяванията на човека.

Природата – идеята, че Бог е навсякъде

*пантеизъм = сливане между човешко и божествено – има такива творби.

Сюжет, при който бива критикувана църквата. Фрашки, които критикуват живота и ценностите на свещениците.

*цалибат = забрана за женитба àнякои свещеници не я спазват.

Пантеистични представи за бога. Религията като лично/човешко преживяване. Усложненост на мотивите.

Много е важна темата за Бог при Кохановски.

Фрашката е нещо като сентенция, кратка фраза с послание, мъдрост, кратка стихотворна форма – обикн. м/у 4 и 12 стиха. Фрашките са на базата на личен опит, първата част на фрашката при Кохановски е лир. сюжет, а накрая идва посланието; понякога може да бъде и иронистична. Този жанр води началото си от средновековието, а в пълен смисъл фрашки се появяват при Я.К. Това е типичен жанр за Полша, полската л-ра.

*фрашка (от итал.) = клонка с разклонения, дреболия, акцент в/у нещо; детайл на нещо.

Важен за трените на Ян Кохановски е образът на майката àмедиатор м/у два свята; утеха, че смъртта все пак не е безсмислена.

При Кохановски мотивът не е еднообразен, а разнообразен, видян от различни гледни точки, но разбира се опира на човешката индивидуалност: пр. любовен мотив – щастлива, неосъществена, еротична, илатоническа любов.

Той създава поезия с ново съдържание и нова форма, въвежда в полската литература различни поетически видове и форми, създава поетическа реч.

Хуманизъм в дубровнишко-далматинската л-ра: борбата срещу турците вдъхновява най-големите писатели за първостепенни дела с голяма значимост. 15-16-17в. разцвет в дубровнишката република – развива значителна промишленост. 14в. започва да се употребява и сръбско-хърватския език. Първите хуманисти се появяват в кр. на 14в. Отначало си служат с латински език.

Литературата е обемиста, богата; съдържа любовни и религиозни песни, патриотични песни, сатирични стихотворения, големи поеми. Създават се драми и комедии. Тематика: свободата, любовта, борба с/у турците, парите.

Бенедикт Котрулевич – „Трактат за търговията и съвършения търговец“ 1457г.

Марко Марулич (1450-1524) – роден в Сплит, от видно патрицианско семейство. Пише съчинения на латински език в стихове и проза. Това са морализаторски християнски съчинения. В тях Марулич критикува духовенството за порочния му живот, обвинява го за покварата в съвременното о-во. Поема „История на светата вдовица Юдита“ 1501г. на славянски език.Антитурско произведение, намеци за турско нашествие. Сюжетът е зает от библията. Вдовицата Юдита спасява родния си град от асирийци и вавилоняни, като се промъква в лагера на по-силния противник, спечелва доверието на военачалника Холоферн и го убива: когато виждат военачалника си мъртъв войските се разбягват.

„Молитва срещу турците“- турските насилия,които той рисува реалистично, го изпълват със скръб и гняв и молитвата на поета се превръща в призив към славяните да се обединят срещу безогледния жесток враг.

Марин Държич (1508-1567) – от най-гилемите хърватски комедиографи. От аристократично семейство; католик.          

2 части: 1) творби, повлияни от итал. л-ра 2) творби, взети от Добровнишката действителност.

„Шегата на Станац“(Новела за Станац) – е еднократна карнавална игра, написана в стихове. Станац е херцеговински селянин, скръндза, дошъл на пазар в Дубровник, за да продаде едно яре, масло и сирене. Пристигнал през нощта, заспива на площада (на 8.12), съгласява се да го превърнат в млад и красив, обират го. По Декамерон. Комедията се отличава с комични сцени и остроумия.

„Дундо Марое“- най-известната комедия; 5 действия, разказва как е забогатял този търговец (Дундо=чичо), изпраща сина си в Рим с 5000 дуката да завърти търговия – той обаче пилее парите с една куртизанка. Бащата тръгва да го търси, намира Маро (сина) и той се прави, че не го познава. След като погубва парите се връща и бащата не го познава, но завършва оптимистично.

Иван Гундулич (1589-1638) - 1) плагиадство 2) „Дубравка“ драма и „Осман“ – интерпретира се Хотинската/Хочимска/ битка 1621г. – полските войски сгромяват осм. армия 1 част – интерпретира битката, 2 част – изпраща пратеници да възпроизвеждат мощта на Турция. Липсват 14 и 15 песен – силно антитурско съдържание. „Осман“ е героичен епос в 20 песни.

„Дубравка“ – драма в 3 действия: В деня на св. Власий, патрон на община Дубрава, по стар обичай трябва да бъдат венчани един за друг най-хубавата мома и най-хубавият момък. Този път такива са пастирката Дубрава и пастирът Миленко, които се обичат. Грозният богаташ Гърдан обаче подкупва съдиите да му присъдят Дубравка. Но когато свещеникът иска да венчае Гърдан и Дубравка земята се тресе, жертвата не пламва, статуята на бога на любовта се поти. Всичко се променя когато иде Миленко, който отчаяно иска да се самоубие. Народът принуждава свещеника да венчае Дубравка и Миленко. Пиесата завършва с химн на дубровнишката свобода.

Хусизъм и Реформация и славянските литератури:

Започва в Чехия с делото на Ян Хус. Златен век в развитието на чешкия народ.

Чешки хусизъм: XIVв. в Чехия господства Карл IV – крал и император на римската империя (1346-1478). Използва времето си да осъществи мечтите си – да превърне Прага в културно средище като Рим – откриване на у-т 1348г. на негово име. Карл IV кани от Хърватска монаси, които водят богослужение на слав. език. Хоби: да събира свети мощи – най-голямата колекция в Европа – 1 ноември е изнасяна за нар. поклонение.

Прага се насища с монаси и свещеници. 76 църкви, 24 манастири, 1200 души с дух. звание (на 100 души 1 свещеник). Това са предпоставки реформацията да започне в Чехия.

Ян Хус (1369-1415) – роден в Хусинец, Южна Чехия; учи в Прага, става декан и след това ректор на у-та в Прага.

завършва богословския факултет на карловия у-т, по-късно става ректор.

1409г. Я.Х. свиква заседание (кутнахорско) – преврат

реформатор на у-та, реформатор на катол. църква:

1415г. – изгорен на клада

Още 1457г. се създава община на чешките братя – първата самост. църква – реформация

Осн. задачи на реформацията: създава предпоставки за грамотност; предпоставки за създ. и писане на светска л-ра на нар. език.

Жанрове: 1 проповед – на чешки, насочени към вярващите. Проповеди на Хус „Дъщеричка“ – насочени към дъщеря му. 2 трактат – съставен на латински език, насочени към папата и нисшите служ. на църквата „Трактати срещу индулгенциите“, глава на църквата е Исус. „Трактат за 10те божи заповеди“ светски.

Започват да се бият католици с протестанти – унищожени мн. църкви, параклиси, манастири.

Реформация и Контрареформация – преход /1369-1670/

Рекапитолизация на чешкото население – зап. Контрареформацията. Австрийския император – крал на Чехия.

Насилствено възвръщане на католицизма.