32. Изкушенията на естетизма в творчеството на Оскар Уайлд. “Портретът на Дориан Грей”

32. Изкушенията на естетизма в творчеството на Оскар Уайлд. “Портретът на Дориан Грей”  

„Човек е най-малко искрен, когато говори от свое име. Дай му маска и тогава той ще ти каже истината.”

    Оскар Фингал О’Флаерти Уилс Уайлд е ирландски и британски драматург, писател и поет. Роден на 16 октомври 1854 в Дъблин. Неповторимото и хапливо чувство за хумор е едно от първите неща, които се свързват с името на Оскар Уайлд. Другото такова нещо е неговата сексуалност. Някои я превръщат в емблема на гей организациите си, други я анатемосват, трети предпочитат да говорят за творчеството на писателя и да забравят личния му живот.

Той умира през 1900 във Франция. Първоначално е погребан в Бордо, но по-късно гробът му е преместен в Париж, в гробището „Пер Лашез”. Скулптурата на гроба му представлява модернистичен ангел, който първоначално е бил изобразен с тестиси. :) Пазачи на гробището обаче решават, че това е неприлично и махат тези части от паметника. През 2000 на тяхно място са поставени сребърни копия.

    Отпечатването на романа „Портретът на Дориан Грей“ (1890) му спечелва славата на модерен писател с оригинален талант.

    Използвайки словото като инструмент на въображението, той създава неподражаема игра на думите. Уайлд артистично минава през живота, превръщайки собствения си личен свят в цитат към една естетическа теория. За него животът е произведение на изкуството, а художествените творби-  реалният живот. Известни са за него оценките като “арбитър на красотата” , “арбитър на елегантността” , “цар на живота и парадоксите”. Уайлд става законодател на вкуса във викторианското общество. Не само на вкуса в модата, но и на предпочитанията и насоките в мисленето. То се превръща в елитарна дейност. Еталонното поведение на една харизматична личност неминуемо провокира и еталонно мислене. Думите се използват като словесни импресии- ярки и колоритни, както при картините и импресионистите. Според Уайлд да живееш означава да мислиш в контекста на прекрасното. Знаците на красотата трябва да те търсят постоянно. Да изразиш живота в афоризми, да приведеш житейските трусове във вид, сравним с величието на прекрасното- това е една от целите на естетизма. Афористично сгъстявайки живота в малки словесни форми, Уайлд движи мисълта в посока на изящното, отрича пошлото, вълнува се от всяка проява на красивото.

    Подобен на самотна птица  Уайлд – независимо от големия брой хора, които го заобикалят се чувства понякога самотно. Самотникът като фигура на романтичната естетика е транспониран и в естетически ключ като персонаж на естетизма. Уайлд постепенно от жрец на красотата се превръща в жертва. Ритуалното присъствие на красотата сякаш моделира и живота в своеобразен жертвен олтар. Да твориш красиво и да живееш красиво до този момент е означавало да намираш в дейността си и морални

подбуди- както пише впрочем и любимият професор на Уайлд,Джон Ръскин. Сега красотата разпъва привържениците си. Там, където тя постоянно присъства, тя престава да живее, а регистрира наличността си. Превръща хората в гримирано красиви, студено афоризмени, парадоксално антитетични. “И Уайлд изобилства от студени бижута, плъзгави на пипане коприни, будоарно стъкло. Зад неговите блестящи салони, зад усмихнатите красиви лица, херцозите и херцогините се промъква самотност и хлад… Дошъл е “краят на

века”, на викторианската епоха – върху повърхността все още блясък, многобагрие, доволно, богато общество – отдолу сгърчена гримаса. Блясък и гримаса – “Портретът на Дориан Грей”!И въпреки всичко остава един апотеоз на красивото, библия на естетизма. Портретът на човека, създал известния роман, синхрони- зира идеите, мотивите, жизнената позиция.

    “Портретът на Дориан Грей” – Двойникът като съвест

Повече от сто години “Портретът на Дориан Грей” остава загадка. Зад десетките интепретации се крият опити да се даде едно ново и нетривиално тълкуване на същността на романа, отдавна известен като “наръчник на естетизма”, “библия на естетите”, “енциклопедия на естетизма и неговите принципи”. “Портретът” не е обикновен роман, а е метафорична притча за душата, за кой ли път реализирана чрез един нов прочит (и един нов вариант). Чрез самото заглавие на единствения си роман Уайлд слага първия акцент върху идеите и принципите, които защитава. Романът не се нарича просто “Дориан Грей” или “Животът на Дориан Грей”, а “Портретът на …”. Още при първоначалното запознаване с романа се вижда, че ролята на портрета няма да бъде обикновена. Тя е възлова ,обединяваща, оставяща усещането за изключителността на портрета като самостоятелен персонаж от романа. Освен легендата на Фауст, към източниците на романа на Уайлд се отнася и “Доктор Джекил и мистър Хайд” на Стивънсън, написана само четири години по-рано. Несъмнено Уайлд е бил в течение на работата на Стивънсън. Могат да се изброят още много източници, провокирали създаването на романа на Оскар Уайлд. Тук отбелязах само тези, които са непосредствено свързани с разработването на идеята за двойника.

    Романът въвежда в романтичната атмосфера на художническо ателие, където модел на художника е млад човек с “необикновена красота”. Сам покорен както от модела, така и от портрета на Дориан, художникът Базил Холуърд решава, че твърде много е обвързан с портрета. “Вложил съм в него твърде много от себе си”. Базил разкрива на лорд Хенри тайната на създаването на портрета.Дориан се е превърнал за него в творчески импулс, даващ смисъла на самото изкуство. “Сега Дориан за мен е самото изкуство”. Завладян от съвършената красота на Дориан, Базил изразява “същината на

една нова творческа школа”, у художника се изгражда ново творческо отношение към света. Това е школа, “в която биха могли да се слеят страстният порив на романтизма и цялото съвършенство на елинизма. Създавайки портрет на Дориан, Базил оставя и част от себе си, част от собствената си душа върху портрета. Получил се е прекрасен портрет, защото в процеса на творчеството художникът е вплел не само своя талант, но и своята личност. Запленен от Дориан, Базил позволява творчеството му да се превърне в турнир

от множеството лица на Дориан. Младият Адонис е едновременно мотив, импулс, критерий, вдъхновение. Той е идолът и идеалът на Базил. Поставен на пиедестал, този идол вече е с размерите на самия пиедестал и с толкова е отдалечен от твореца. Базил се прекланя не толкова пред творението си, колкото пред съвършеното Божествено творение – автентичния Дориан. Преклонението достига размерите

на обожествяване, опира до граници, които непременно водят

до страданието. Според Базил всеки човек е дарен от Бог с нещо. На Дориан се е паднала красотата, а на Базил – ум

и талант, чрез които да изрази на платното тази красота. “Всеки портрет, нарисуван с чувство, е всъщност портрет на художника, а не на модела”. Именно поради страха, че върху портрета е отразена и душата на художника, Базил отказва да изложи своята творба. Лорд Хенри, който се изживява като предизвикателството, рушителят на всяка сигурност, изкусител и вечен ментор на младите души, решава да влее съмнение в душата на младия Дориан. “Сюжетната структура развива един познат и традиционен мотив– падението на душата, която сключва пакт с дявола. В случая Мефистофел е нахлузил маската на лорд Хенри Уотън – провинциален

съзерцател на живота, който проповядва естетския неохедонизъм в дестилиран вид.” Душата на Базил се превръща както в източник на вложените положителни емоции, така и на нравствени послания, съпътстващи

живота на портрета. Виждайки истинския Дориан, лорд Хенри остава смаян от необикновената му красота. Тъй като тази чиста и непорочна красота заслужава доверие (“Покварата на този свят явно не беше докоснала още душата му”), лорд Хенри решава да се впусне в страшно приключение и бързо да завладее живота и душата на Дориан. Лорд Хенри, модерният изкусител, хвърля предизвикателство след предизвикателство пред младата неопитна личност на Дориан. Заемайки позата на човек “над нещата на живота”, на ментор. Оформят се две воюващи позиции: тази на Базил, художника, който е открил своето вдъхновение за творчеството, мечтател и романтик, поет и поклонник на красотата и доброто, и тази на лорд Хенри – циник, изкусител, предизвикател, нов модерен и агресивен Мефистофел, колекционер на чертите на красотата, но и проповедник на естетически завоалираната поквара. Той чувства своето влияние и като използва похватите, приложени от Мефистофел, започва да воюва за душата на Дориан. “Защото да влияеш на някого, означава да вселиш в душата му собствената си душа.” Изкушенията могат да съпътстват този живот, но те лесно могат да бъдат преодолени, “като им се подчиним”. Размахвайки високо знамето на една естетическа теория, чийто отличителен символ е красотата, лорд Хенри психологически умело атакува уязвимото мироздание на Дориан. Базил предусеща ерозиращото влияние на лорд Хенри. Докато Дориан изпада все повече в плен на модерния Сатана. Лорд Хенри в лицеприятно облечен вид представя концепцията за красотата – тази концепция, която като че ли очаква някой да я изживее, да я превърне от теоретични изводи във форма на самия живот. Концепцията привлича, омагьосва, очарова. Дориан не се съпротивлява. Трябва да изслуша този вълшебник на думите, по Мефистофелски

предизвикателен и същевременно очарователен. Преклонението пред красотата на Дориан като че ли напуска нормалните граници – всеки следващ миг тайните на живота и красотата се разкриват в невиждана светлина, житейските пътеки са представени в афористично-мамеща форма, в гиздава премяна и всеки следващ ред от думи на лорд Хенри

е парадокс – по-цветист и вълнуващ от предишния. Усещайки растящото си влияние над Дориан, с всяка изминала минута като че ли лорд Хенри печели все по-голяма част от душата

му. Защото цената на тази показно-привлекателна концепция е душата на модела. В издевателствено-привлекателен словоред се роят думи, блестящи в парадокси и раждащи съмнение, постоянно натоварени с антиномии, режещи на късове душата на младия Дориан. Лорд Хенри преминава към заключителния апломб на речта си– преклонение пред красотата и младостта като най-важни ценности в живота на човека. При Дориан има тъждество на красотата и младостта със самия живот. “А Красотата е една от формите на Гениалността, може би

дори стои по-високо от Гениалността, тъй като не се нуждае от обяснение… Тя не може да бъде оспорвана… Красотата е най-чудното от всички чудеса… Живейте този прекрасен живот, който се съдържа във вас. Младостта и красотата са издигнати на пиедестал. Както при повечето съвременници на Уайлд и привърженици на естетизма, се защитават новите правила на този нов хедонизъм. Красотата блести, заслепявайки с показното си величие. Хенри–Уайлд застава

зад всяка дума от романа чрез художествените си творби и преди всичко чрез пиесите си. Да се прозре красотата означава тя да се превърне в правило на живота, в осъзнаване на собствената значимост чрез ценността на красотата. Естествената деградация на облеклото на душата ще причини само страдания, нещастие на самата душа. Посятото съмнение прераства в протест. Протестът се издига в гняв. Гневът и душевната болка ражда предизвикателството: “Аз ще остарая, ще стана уродлив и отвратителен, а портретът ще си остане вечно млад. Никога няма да надмине възрастта на днешния юнски ден… Ако можеше да стане обратното! Ако можеше аз да остана вечно млад, а да се състари портретът! За това…за това… бих дал всичко! Да, за това не бих пожалил нищо на този свят!Бих дал душата си!” Речта на Дориан е прочувствена и изпълнена със страдание. За него естественият ход на живота е противоестествен. Животът може да бъде прекрасен и празничен. Много по-късно интерпретаторите на Уайлд направиха игра на думи и свързаха в едно “празничен и

празен” – живота на Дориан и живота на Уайлд. “Завиждам на всичко, чиято красота не умира. Завиждам на този портрет, който нарисува за мен. Защо той ще запази завинаги онова,

което аз съм осъден за загубя? Всяка отминала минута отнема нещо от мен и го дава на него. Ах, ако беше обратното! Ако се изменяше портретът, а аз можех да остана завинаги такъв, какъвто съм сега! Защо го нарисува? Рано или късно той ще се превърне за мен в подигравка, в жестока подигравка!”

Реакцията на Дориан е бурна, възможно най-бурна и прочувствена. Когато красотата и младостта са се превърнали в символи, в единствени ценности в живота на човека, самият живот придобива трагичен привкус. Дефинитивно ограниченият живот на човека следва логически ясните

етапи на развитие. Дориан не иска да изживее процеса на бавната телесна разруха. Не го задоволява и фактът, че възрастният човек е мъдър, с повече опит. Душата има всички предпоставки да се е развила. Изконното желание на Дориан е да запази своята външност, пролетно свежата красота. Тя да бъде неговата вечна, непреходна, съвършена ценност. Невъзможността това да бъде реален факт на човешкия живот

превръща срещата с платното, с портретния еквивалент в драмата, наследена от романтизма. Дориан поема сътресението, вложено в думите на лорд Хенри – постоянно неудовлетвореното съществуване е следствие на постоянно неутвърдената ценност. Човек трябва да се стреми към нея, да я постави на пиедестал, да я превърне в жертвен олтар

и да принася жертви пред нея, но най-голямата жертва е отхвърлянето на душата, на съвестта на човешката личност. Формулата, по която се развиват хедонистичната теория на Уайлд, следва предписанието на романтиците.  Дълбоко засегнатият Базил, прозрял регресивното влияние на идеите на лорд Хенри върху Дориан, решава да унищожи най-доброто си произведение. Възспира го самият Дориан. Това би било

убийство. Когато Дориан си тръгва с лорд Хенри, Базил тъжно гледа портрета, с истинския Дориан остава именно художникът. Другият, тръгналият по пътя на насладите и лесния живот, по пътя на игрите на живота, поема след лорд Хенри. Новият Дориан фактически има двама създатели: портретният е създаден от Базил – художника, търсещ красотата като произведение на изкуството; портретният Дориан принадлежи на изкуството. До този момент. Другият, живият Дориан, е създаден от лорд Хенри – дендито, търсещо превъплътената красота в живота. Изкуството да се живее е

също толкова важно, колкото и изкуството да се твори. Живият Дориан принадлежи на теорията на лорд Хенри. Той е живото въплъщение на знаците на красотата. Той е истинската красота. До този момент. Създател и творение остават в ателието – създателят да тъгува за творчеството, защото сътвореното вече не му принадлежи. То е отчуждено, то е другата част от него. Затова той е самотен и страдащ. Създател и творение напускат ателието – създателят се радва на творението си, защото то ще оправдае и потвърди неговата теория. Отровните думи ще покълнат и ще се превърнат в отровни действия. Животът няма да има смисъл и стойност, ако не се живее като художествено призведение. Когато се говори за основните персонажи в романа на Уайлд, се отбелязват Дориан, Базил и Лорд Хенри. Самият Уайлд признава трите основни персонажа. Но всъщност главният герой е портретът. Онова невидимо присъствие, u1082 êоето се превръща в отправната точка за съдене и оценяване на действията на Дориан. Около него се развихрят страсти и позиции. Портретът с другата, различната ценност,

която съди действията на героите. Художникът, написал роман, си поставя за цел да направи атмосферата мрачна, неясна и удивителна.” Въображаемата реалност, сътворена

от твореца, обаче приема формата на истинска, съществуваща, защото проблемите, които разглежда, макар и решени във фантастично илюзорен план, са реални и истински. Смисълът на живота, човешките ценности, ценността на красотата, повърхностното тълкуване на една двуизмерна и ограничена красота, това са реални проблеми, които са очевидни. Когато се спори за ролята на смисловата натовареност на образите, има различни тълкувания. Някои пишат, че лорд Хенри – това

е самият Оскар Уайлд, че това е роман за сравняването на две

естетически концепции. Но отговор на тези въпроси фактически дава самият Оскар Уайлд. В едно свое писмо той споделя: “Дориан Грей не съществува; това е само моя фантазия… Базил Холуърд – това съм аз, какъвто сам си се представям; лорд Хенри – това съм аз, както си ме представя светът; Дориан – това съм аз, какъвто бих искал да

бъда, по възможност, в други времена.” Творецът създава образа на творбата. Мотивите за създаването на този роман опират преди всичко до художественото представяне

на една естетическа концепция, на принципите и закономерностите на естетизма. Затова именно този роман обединява “в практически проверен вид” тези принципи и закономерности. Създавайки идеализираната представа за една съвършена красота, Уайлд изгражда въображаем вътрешен конфликт между идеал и действителност, ети-

ческо и естетическо, временно и вечно, и всичко това обективирано в натрапващата се в романа идея за раздвоение на личността. Обобщавайки смисъла на романа, едно от мненията отбелязва: “С две думи, “Портретът на Дориан Грей” е един миг за духовната съдба на художника-естет, в който означаемо (крахът на естетската доктрина) и означаващо (историята на Дориан и животът на самия

Уайлд) стават субстанциално тъждествени.”

    Прекрасното лице на Дориан, въплътило романтичната тъга и древногръцкия идеал за съвършенство, заедно с неизкушената душа, представляват възможното въплъщение на естетически идеал в чист вид. За Базил Дориан е вдъхновение и съвест, импулс и муза. Амбициите на лорд Хенри са да затвори кръга– той да стане за Дориан това, което самият Дориан е за Базил.  Заменил душата си за вечна младост и красота, Дориан, живият,е в постоянна еуфория и наслади. Той умее само това – да бъде красив. Безполезно красив и празен – какъвто вече е и животът, който той живее. Съвършената красота е застинала върху постоянно младото му лице. Дориан е въплътената кантианска теза за безполезната

Красота.

    Когато Дориан забелязва, че портретът се променя, синхронно на неговото поведение в обществото, той решава тази негова част да потъне в забрава. . А портретът щеше да носи бремето на неговия позор... Този портрет ще бъде за него едно магическо огледало. Както му разкри красивата външност, така ще разкрие и душата му.” И още: “Портретът го бе научил да обича собствената си красота. Нима

щеше да го накара да намрази собствената си душа?... Картината, променена или не, ще стане огледало на неговата съвест.” Портретът се превръща в двойника, в другия, в съвест за Дориан. Тя е привидно статично застинала, но изпълнява морална мисия, която истинският Дориан не може да изпълни. Портретът поема моралното падение на Дориан. Таза част от Дориан не може да отиде в изложбената зала. В светските салони ще се представя живото произведение на изкуството, докато портретът ще си стои у дома и ще поема греховете и падението. При живия Дориан красотата е портретирана, ненакърнима. Другата половина, двойникът, положен

върху платното, бавно регистрира слизането на Дориан по пътеките, водещи към Хадес. Тялото става неестествено статизирано. Тялото и лицето на Дориан като че са мумифицирана красота – идеал. Формата остава непроменена. Но ядката, същината е куха, защото Дориан вече е едно безсъдържателно творение на лорд Хенри. Дяволски изкусителната мисъл, изказана от Дориан, да запази

своята красота вечна и непроменена, постепенно започва да променя чертите на портрета. Портретът окончателно потъва в закътаното помещение на къщата на Дориан – там, където никой няма да го види, за да разбере истинската порочна същност на “оригинала”. Портретът-съвест се руши всеки път, когато Дориан извършва грях, подлост, позор или падение. Привидно живеещият Дориан фактически е хербаризиран между два парадокса на лорд Хенри. Тялото-красота ще бъде показната част на Дориан, тази за пред обществото.

Докато портретът бавно ще се превръща в убежище. В дом за

отблъснатата душа, в двойник на непроменяемия Дориан. Бездушното тяло на Дориан формално ще изпълнява светските си ангажименти. Той е отрязал душата си. Прогонил е съдещата част и тя е останала върху портрета. Идеалната форма няма корективи, няма обратна връзка, защото е съвършена. Тялото започва да живее в извънвремевите си координати. Дориан е станал един жив, но не живеещ екземпляр. . При Дориан времето е спряло. То тече единствено при промените в и чрез портрета. Дориан се реализира в пространството, докато душата живее във времето.

    Основната антитеза, залегнала в цялостната естетическа позиция на Оскар Уайлд и конкретизирана в “Портретът на Дориан Грей”, е антитезата изкуство – живот. Превъплътената красота и създадената красота – така изглежда двойникът на Уайлд. Докато при другите произведения на изкуството двойник, съдник или присмехулник е самата творба, при “Портретът на Дориан Грей” съдникът и двойникът са създаденият портрет на младия и прекрасен Дориан. Портретът на Дориан като портрет е по-жизнен и истински, отколкото реално живеещия Дориан. Мотивът на естетизма е обективиран в художествения и ценностен избор на Уайлд.

Душата на Дориан живее извън него, тя е изнесена от тялото, за да не влиза в противоборство с него. Само откъсването на двете може да гарантира трайността на красотата чрез лицето на Дориан. Затова душата на Дориан самотно живее върху портрета, душата му – това е самият портрет. Единственият съдник и единствената ценност, която си заслужава всеки вид жертва, според естетизма, е красотата – вечната, единствената, неопровержимата. Цената на тази вечна красота е висока – красота без душа, без нравственост, без връзка с други ценности, защото тя има самоценност, достатъчна за същест-

вуването и` като уникална, издигната и нетелесна. Такава е художест- вената програма на Уайлд – красота заради самата красота, изкуство заради самото изкуство. Така в “Портретът на Дориан Грейн” животът е портретизиран, докато портретът е оживен. Портретът е този, който фактически поема и нравствените промени, истинският Дориан е движещ се, непроменяем портрет, абсолютен в своята красота, но бездушен в своята същност – точно като произведение на изкуството.