29. Оноре дьо Балзак и неговата „Човешка комедия”. Обща характеристика на замисъла и реализацията на грандиозния Балзаков романен „опус”.

29. Оноре дьо Балзак и неговата „Човешка комедия”. Обща характеристика на замисъла и реализацията на грандиозния Балзаков романен „опус”.

Балзак е писател от новия тип, формиран от буржоазното общество. Той изобличава техните пороци. Принуждава се да продава своите произведения, както и много други автори през този период, за да се прехранва.

Идеята за издаването на романа „Човешка комедия” възниква някъде през 30-те – 40-те години на XIX век, като желание за показване на различните човешки типове от всички социални слоеве.

Доста трудна задача е било да намери заглавие на творбата си. Той го открива в самия край на творбата. Най-плодотворното за него десетилетие – попада на поема на поет Леон дьо Шансел „Човешка комедия”. Балзак извършва единственото си „плагиатство” – присвоява си заглавието.

За Балзак „Човешката комедия” е епопея на тогавашния свят. Тук думата комичност вече е натоварена с нов смисъл – включва човешките страсти и стремежи в обществото, чието ново блаженство са парите. Творбите са обединени в 3 големи дяла:

-      „Урози за маниерите през XIX век”,

-      „Философски уроци”,

-      „Аналитични уроци”.

Според първоначалния замисъл е трябвало да включва 143 творби, но преждевременната смърт на автора осуетява намеренията му. И така, епическият цикъл обхваща 95 завършени и 48 незавършени творби (романи, повести, новели, разкази). Последната част остава почти неразработена – включва само 2 романа.

Творбите не са възникнали в строга последователност. Най-очевидната сюжетно-съдържателна връзка е преминаването на един герой от една творба в друга – Йожен дьо Ростиняк, Волтарен, Гобсек... Няма ясна отправна точка и критерии за последователността при четенето.

Ядрото на цикъла е романа „Дядо Горьо”, от който е започнала концепцията на „Човешката комедия”. При него отсъства всякакви други интереси извън живота и благополучието на двете му дъщери. Героят е тих и безразличен към шегите и задвяките на останалите пенсионери в дома на мадам Воке и се оживява единствено, когато стане дума за Анастази дьо Ресто и Делфин Нюсенжан. Той сякаш е обсебен от тях. Отличителна особеност при Балзак е тясната обвързаност между героя и бита, материално-вещната среда, която го обкръжаваи до голяма степен го формира.

Той заявява, че лихварят и домът му си приличат като „мида и нейната скала”. Тъкмо заради това Балзак смята, че трябва в пълни подробности да описва средата и обстановката, в които се развива действието. Той не само описва външния изглед на къщите (именията), но и интериора. Според него предметите характеризира собствениците им, чрез тях той прави физически портрет на своите герои. В някои от творбите се наблюдава отегчение от непрекъснатото описване, но в „Дядо Горио” описването на пансиона на мадам Воке помага на читателя да се запознае с главните и творичните персонажи и мястото, където се развива действието. Има много подробности, но общото впечетление е за овяхналост и занемареност. Балзак описва вонята в дома, но тя има по-скоро метафоричен характер: в дома живеят хора с тайни – бивши новобогаташи, разорени от дъщерите си, избягал каторжник, укриващ се от полицията, стара госпожа – доносничка със съмнително минало, дъщеря на милионер, изоставена от баща си.

Освен чрез вещите Балзак дава и характеристики на героите си. Той описва гротесково мадам Воке, госпожида Мишано.

Мадам Воке прави опити да се омъжи за дядо Горио, но те се увенчават с неуспех. Тя се изпълва с неприязън към него и случайните посещения на двете му дъщери, спечелват му славата на потаен младострастник.

Дядо Горио е обикновен работник, забогарял след революцията, той е готов на всичко за своите дъщери, които го разоряват и довеждат до преждевременна смърт. Най-страшното е, че неговата безгранична любов остава невъзнаградена. На погребението му дъщерите му не присъстват, а изпращат само празни карети. Те се интересуват от него само когато имат нужда от пари, остават безразлични към болестта му, дори към смъртта му.

Посредник междъ двата свята на прикритата нищета на дома и висшето общество е младият Йижен дьо Растинек (най-колоритната дигура). Той въплащава образа на амбициозния кариерист, които иска да стигне до върховете на обществото. Балзак показва зависимостта между героя и определящата го социална среда. Той попада в Париж и е обладан от жаждата да изавоюва място сред висшето общество.

Той е слабо представен в сравнение с останалите герои от романа. Израстнал в благородно семейство има някои навици на конте, въпреки бедността си. Описан е гротесково – във физически план. Растинек притежава и симпатични черти – все още не е станал бездушен светски мъж, присмиващ се на другите. Освоява уроците, които му преподава висшето общество, но не е загубил човешката си доброта и почтеност. Той е и пресметлив младец, който веднага преценява, че сред кръговете на висшето общество му е нужна протекция, външност, любовница. Така той се насочва първо към едната дъщеря на дядо Горио, но виждайки, че няма шансове се ориентира към другата. Той съпровожда болния старец, грижи се за него, дори плаща с оскъдните си средства за погребението му. Растинек разбира, че за да пробие трябва да потъпче всички благородни чувства, които го одушевявали.

Получава достъп до аристократичните кръкове чрез покровителството на графиня дьо Босеан. Тя му дава и тези съвети – да бъде безмилостен и да тъпче всичко по пътя си нагоре. Но се оказва, че самата графиня, колкото е покровителна, толкова е и жертва на висшето общество.

Друг учител на Йожен е избягалия каторжник Волтрен. Той е показан като весел и услужлив, на неговия светски чар е подвластна и мадам Воке. Той разчита на тайните мисли на своите съседи и се старае да ги насочва към правилна посока. Волтрен същото познава механизмите на обществото, но по-скоро тяхната тъмна страна – хищничеството, измамата, нелоялна конкуренция. Занимава се неофициално с управление на имуществото на каторжници и затворници. Неговата фигура е на хищник. Волтер има задни мисли спрямо Йожен. Той знае, че не може да пробие във висшето общество.

Викторян Тайфер смята да убие брат си, за да я признае баща ѝ. Растинек е едновременно възхитен и отвратен от този план, с големи усилия успява го осуети.

В центъра на романа, обаче, е историята на дяда Горио. Неговата деградация с показана в преместването му от най-хубавата стая в тази на първия етаж, където и умира. Дядо Горио става жертва на своята неразумна, бащинска любов, на маниакалната си готовност да направи дъщерите си щастливи на всяка цена. Неговата трагедия е с това, че жертвите му остават недоценени. Дъщерите му се срамуват от него, остават безразлични към смаррта му. В предсмъртната си агония Горио разбира, че те не го обичат, те въплащават безчувственото буржуазно общество.