28. Социален
роман на романтизма. „Клетниците”
на В. Юго. Композиция
на романа и конфигурация на основните персонажи. Историята
на Ж. Валжан като основно сюжетно ядро на творбата. Проблемът за моралния “дуализъм” в романа.
Социален
роман – роман, чиято основна характеристика е
изследването на движещите сили в дадено общество
Виктор Юго (1802-1885) – френски поет, писател, художник
и общественик
театрални постановки – „Кромвел”, „Кралят се
забавлява”,
романи – „Хан от
Исландия”, „Бюг Жаргал”, „Клетниците”,
„Парижката Света Богородица”, „Човекът,
който се смее”, „Деветдесет и трета година”
поезия – „Оди”,
„Есенни листа”, „Лъчите и сенките”, „Ернани”, „Руи Блас”, „Песните на здрача”, „Вътрешни гласове”, „Лъчите и сенките”,
„Съзерцанията”, „Малкият Наполеон”, „Възмездия”,
„Легендата на вековете” , „Съвестта”, „Заспалият Боз”, „Сатирът”, „Тръбата
на Страшния съд”, „Орелът от каската”,
„Епопеята на червея”, „Поетът към земния червей”
„Клетниците” - петтомен роман,
написан по време, когато Юго е бил изгнан на острова Гърнси (издаден 1862г.)
- първоначално е трябвало да бъде панорамна
картина на цялото френско общество на XIX век
и изложение на възгледите на автора относно справедливия обществен ред, борбата
с нищетата и изключване
- чрез главните сюжети и множеството философски
и исторически дигресии, Юго представя своя политически и социален план,
построен върху християнските ценности
- Юго е работил върху творбата почти 20 години,
а подробната ѝ концепция (или план – нз
кое е по-правилно на бг) многократно се е променяла и „разширявала”
Композиция
- Юго в романа си представя цялото френско
общество и представя универсалния образ на борбата на доборото и злото
- според някои изследователи „Клетниците” са
съчетание на историята на светеца (Валжан), историята на жената (Фантина), историята на куклата (Козет) и
историята на мъжа.
- описанията на обичаите на епохата не се
смесват пряко със случващото се – документацията на епохата плавно преминава в
филозофичния размисъл на свтора, които размишления могат да бъдат прескочени,
без да се изгуби нещо от сюжета
- дигресиите са необходимото попълнение на
моралната материя, съдържаща се в главния текст
- текста е разделен на кратки откъси, които са
озаглавени по начин, който да събуди любопитството на читателя
Конфигурация на основните
персонажи
- главните герои са описани в по-дълги раздели,
разкривайки на читателя тяхната биография, външен вид и характер, подчертавайки
определени черти чрез сравнения
- героите са създвани главно въз основа на схеми
на творци и жертви на обществената несправедливост, изключвайки от това деление
само персонажите, които са „извън обществото” (пр. монихини) и борещите се за
поправа на ситуацията на изключените (революционери, епископа)
- няма нещо такова като „социална детерминация”
– Жавер (Javert), въпреки че е от ниска класа, стиго до
високия чин на полицейски инспектор, а Жиленорманд, въпреки потеклото си, не е
обеспечен
- конфигурацията на персонажите може да се
определи като слънчева система – в центъра е Валжан, първостепенните герои се
„въртят” около него, а около тях второ- и третостепенните; появяват се и
„герои-комети”, които са исторически личности и те само „предизвикват”
дигресиите
Жан Валжан – основно сюжетно
ядро. Морален „дуализъм”
Ж.
Валжан е бивш каторжник, прекарал 19 години в каторгата заради счупването на
едно стъкло и открадването на един хляб (действието на романа се развива в края
на XVIII и първите десетилетия на XIX век). Макар първоначалното му наказание
да е било по-кратко - 5 години, постепенно се натрупват още 14 години поради
неколкократни опити за бягство. По време на този дълъг престой в каторгата в
сърцето на героя се натрупва цялата възможна тъмнина на света, състояща се от
озлобление към същия този „свят”, който го е осъдил не толкова да бъде
изхвърлен от него, колкото да бъде завинаги на дъното на социалната пирамида.
Излязъл от каторгата в
Тулон и на път към мястото, където трябва да бъде въдворен за местожителство,
Ж. Валжан не намира прием никъде, дори в една кучешка колиба - макар да има
пари, с които да си плати - при положение че е вървял четири дена пеш, през
последния е минал 12 мили и умира от глад. Жълтият му паспорт го издава
навсякъде като бивш каторжник (той е длъжен да го показва навсякъде) и това
затваря всички врати пред него. С изключение на една врата - вратата на
епископа на Дин - градче, през което му се налага да премине. Значещият прякор
на епископа Монсеньор Биенвьоню (букв. Монсеньор Добредошъл) подчертава факта,
че в негово лице читателят може да види истински архиерей, чиято основна
характеристика е единството между думи и дела, обичта към Бога и ближния,
съединени неразривно: “Тази смирена душа обичаше и с това се изчерпваше всичко”.
Ж. Валжан, озлобеният
вътрешно човек, когото никой не приема и от когото всеки се страхува (понеже в
„досието” му е вписано, че е „много опасен”) е приет от епископ Мириел с
евангелска сърдечност и простота. Епископът се обръща към него като към равен;
назовава го „господине” и „братко мой”; оставя своя дом на негово разположение.
В този дом, чиято врата не се заключва и в който има само най-необходимото,
единственият лукс - който е едновременно и единствена слабост на стопанина - са
шест сребърни прибора за хранене (които домакинът нарежда да извадят, когато
има гости) и два свещника, също от сребро. През нощта, след радушния прием,
бившият каторжник е нападнат от изкушението да открадне приборите за хранене,
които стоят в ракла близо до главата на спокойно спящия епископ. През ума му
минава и мисълта да убие своя благодетел, за да може да го ограби по-спокойно.
В крайна сметка само го ограбва и избягва.
Хващат го много бързо,
още на сутринта, и го довеждат при Мириел, който със същото спокойствие и
евангелска простота казва, че му е подарил въпросните шест прибора, като към
тях прибавя и свещниците. (Едва ли би било уместно да търсим в думите на
епископа „благородна лъжа”, тъй като в сърцето си той наистина е готов да се
раздели с тези „“реликви” от предишния му живот; освен това е казал на Ж.
Валжан, че всичко в неговия дом му принадлежи, принадлежат му следователно и
приборите, и свещниците.)
Жестът на епископа,
съпроводен от малко, но силно отекващи в душата на бившия каторжник слова,
бележи повратната точка в неговата
история. Макар да има още един, последен рецидив на престъпно поведение
(ограбването на едно ратайче), който ще му коства страшно много по-сетне в
романа, героят стига до покаянието и започва нов живот - и в духовен, и в
социален план. „Жан Валжан плака дълго.
Плака с горещи сълзи, плака неудържимо, по-слаб от жена, по-безпомощен от дете.
(...) Жан Валжан се вгледа в живота си и той му се стори грозен. Вгледа се в
душата си и тя му се стори чудовищна. Но въпреки това някаква чудна, мека
светлина заливаше и живота, и душата му.”
Ще ми се да откроя две
линии в картината, която очертах бегло дотук, две линии, които са важни и
по-натам в историята на Ж. Валжан: линията на преображението, която започва с „раждането
свише” на бившия каторжник и при която отключващ фактор се явява приемащата,
безусловна любов на епископа и линията, свързана със социалната „маска”, с
истинското и фалшиво аз на романния персонаж, но и на човека изобщо. Нека да
поразсъждаваме последователно върху тези две, така тясно преплитащи се в романа
на Юго линии.
Може би няма друг роман в
световната литература, който да разкрива по такъв нагледен и художествено
убедителен начин истината, че всички ние имаме нужда от приемаща любов, че се
нуждаем отчайващо от нея. Когато получим тази любов, в контраст с отхвърлящото
отношение на света, може да се случи духовните сили на злото да се нахвърлят още
по-яростно върху нас, защото знаят, че ни губят като своя „плячка”. Тогава ние
изпадаме в изкушение, типологически сходно с изкушението на Ж. Валжан, изправен
пред леглото на спящия епископ с престъпни намерения в сърцето и в ума.
Докосната от самия източник на божествена светлина и любов, на божествен мир и
покой, нашата съвест вече е пробудена и започва остро да ни изобличава за грях
- не само за непосредствения грях, който евентуално се готвим да извършим, но и
за цялата тъмнина, на която сме дали място в нашите души.
Първото нещо, което ми
изглежда забележително по другата линия, която споменах - за истинското и
фалшивото аз на човека - е, че епископът се обръща към Ж. Валжан още преди
духовното му преображение-възкресение, като към личност, която носи Божия образ
в себе си, личност, чието християнско достойнство, в пълния смисъл на думата
(достойнството му на Божие дете) е потенциално налично. Колкото и автентично
човешкото у Ж. Валжан да е закърняло и изкривено, Мириел не го пренебрегва или
подценява, а напротив - цени го и го подчертава. Макар Ж. Валжан още да не е
възроден духовно, епископът се обръща към истинското аз на бившия каторжник,
което той, Божият служител, в единство с Бога, „извиква” за живот - така,
както, струва ми се, трябва да постъпва всеки душегрижител, всеки истински
носител на благата вест за приближилото се до нас Царство Божие.
Както можем да се убедим
от по-нататъшната история на Ж. Валжан, а и от нашия богат в това отношение
личен опит, дори когато Бог ни е възродил духовно, животът ще ни изправя пред
избори, които възкресяват „призраците” от миналото. В романа на Юго и за Ж.
Валжан това минало е въплътено от неуморния полицай - инспектор Жавер, който
винаги е по следите на бившия каторжник, заплашен отново да попадне в „ада”, от
който е излязъл, поради последното му престъпно деяние - ограбването на
ратайчето. В по-общ смисъл, съотносим към всяка човешка история, “призраците”
от миналото ни пречат да живеем тук и сега, да бъдем онези хора, които Бог е
замислил да бъдем. Когато живеем с миналото, ние ставаме негови пленници -
отдаваме се на съжаления и самосъжаления, на спомени и сантименти и така
пропускаме настоящето.
No comments:
Post a Comment