22. Атическата комедията. 23. Плавт

22. От цялото богатство на античната комедия до нас са достигнали само 12 гръцки и 25 римски комедии. 11 от гръцките са на Аристофан, а една на Менандър. 19 от римските са на Плавт, 6 – на Теренций.

            Оскъдните си сведения за началото на гръцката комедия дължим на Аристотел. Според него то се съдържало в песните на гуляйджийските групи, които прославяли животворния бог Дионис. Следователно Дионисовият култ дава начало не само на трагедията , но и на комедията. Начало на комедията сложили запевачите на т.нар фаличесли песни.

            Какво значи терминът  комедия ? – Аристотел казва, че според някои извори той се извежда от термина коме – село; участниците в шумните шествия били прогонвани от градовете и се принуждавали да ходят по селата. Жителите на Мегара се смятали за начинатели на комедията. Първите комически начинания не получили внимание, поради което ранните комици останали неизвестни дори на самата древност. Най- стар атически комедиограф бил Кратет. Той пръв започнал да съставя диалози и фабули на общи теми. Кратет не отправя лични нападки, а осмивал човешки слабости изобщо.

            От древността изхожда триделението на атическата комедия.

Старата комедия обхваща времето от 487 до 388 г. пр. Н. Е (от първото състезание на комически поети до постановката на Аристофановия „Плутос”. Средната от последното събитие до смъртта на Александър Македонски (323г.); Новата- от 323 до 263 г. (смъртта на поета Филемон). Тези граници са условни. Характеристиката на всеки от тези дялове се свежда до следните най-общи черти:

1)Старата комедия е политически актуална и злободневна в актуалността си. Тя е персонална критична и подлага на преценка политически, военни  културни и литературни дела и дейци. Тя е пряка функция на атинската демокрация и могъщо нейно оръжие. Изобилства с грубости и нецензурности.

2) Средната комедия е преход от старата към новата. Проблемите й няма злободневно-актуален характер, те се поставят по принцип. Критиката й не е персонална. Обществената й активност е понижена. Тя често защитава добрите нрави. Виолностите и непристойностите в нея са ограничени.

3) Новата комедия е далече от всякакви обществено-политически противоборства. Тя не се занимава с критика и основно променя същността си. Съсредоточава интереса си към проблемите на частния бит и интимните взаимоотношения. Придобива х-р на битова драма с неизменно щастлив завършек.

Хорът е органическа част на старата комедия и не може да бъде отстранен от нея без да се разруши целостта й. В средната и новата комедия той е нещо повече или по-малко външно, той изпълнява антрактна музика. Тази музика не е дело на комическия поет. Роби намираме и в 3те фази на комедията. В старата комедия те често заемат позиция, която им придава значение на драматургически фактори. Но в средната и особено в новата комедия те са гениалните двигатели на действието, способни да намерят изход дори при безизходица.

            В развоя си комедията търпи влиянието и на трагедията, особено Еврипидовата. Ако в новата комедия случайността и слепите обстоятелства са необходими фактори, такъв фактор те са и в Еврипид.

Аристофан е най-значителният поет на старата комедия. Роден в Атина около средата на 5ти век пр. Н. Е. Каква е неговата позиция – поетът критикува радикалната демокраиция от края на 5ти век. Тази демокрация води една от най-разрушителните войни в гръцката история – Пелопонеската война. Аристофан търси идеала за демокрация в една по-ранна нейна фаза.Това е епохата на умерената атинска демокрация. Той е враг на атинските и на спартанските войнолюбци, и на Клеон и Бразидас, защото те служат на една и съща противонародна кауза. Негов идеал е умерената старинна демокрация. В трудната борба за мир и социална справедливост, смята Аристофан, не друг , а жените могат да дадат своя принос. Затова жените, обявени за непълноценни същества, стават носителки на неговите идеи и ги водят към бляскаво осъществяване. Често дори велики поети живеят с предразсъдъци. Аристофан не прави изключение, той се бори срещу Еврипид и сякаш не вижда, че Еврипид се бори за същото, което е цел и на Аристофан: за освобождаване на жената от безличие и бездействие.

Аристофан има ясно съзнание за значението и значителността на критиката, която упражнява. Отхвърля външния комически ефект, осъжда „жестокия смях, грубостта и глупашките низки шеги”. Неговата критика е ориентира към „най-големите”, към небезопасните за поета държавни фактори. Критиката му е справедлива , защото утвърждава прогресивните тенденции на епохата.

23. Плавт претворява за римска консумация новата атическа комедия. Той сам съобщава, че преработвал творби на четирима представители на тази комедия – Менандър, Филемон, Дифил и Демофил. За верността на Плавт към гръцките модели мое да заключим например от показа на типичните за Гърция , но не и за Рим, отношения между господари и роби. Робът у Плавт не може да има прототип в римския живот; Плавтовият роб е, така да се каже, надеждата на господаря, койтъо в трудни моменти просто не знае кой път да хване. Робът бляскаво оправдава очакванията и в много случаи щастливият завършек на комедията е невъзможен без него.

Римският поет се стреми да направи комедията си мах близка на римския зрител. В някои от свойте преработки, за да подсили  комическото въздействие той прилага един практикуван способ – контаминацията. Творбата на контаминиращия поет е резултат от преработката на две или повече гръцки комедии. Като взима една за основа, внася в нея части то други, като не се нарушава логиката на драматическото действие. Но контаминацията ни е позната само като най-общ творчески принцип, който не може да се илюстрира с примери поради пълното изчезване на гръцките модели.Единствен извор, който говори по този въпрос, е комическият поет Теренций.

            Плавт въвежда в комедията и някои проблеми на римския социален живот. Така в комедията си „Войникът-самохвалец” повдига въпроса за съдбата на плебейския поет Гней Невий , когото метеловците хвърлили в затвор. У Плавт намираме както комедията на характера, така и комедията на интригата.