21. Робинзон Крузо и просвещенският модел за човешка личност
Епохата на Просвещението е преломна за развитието на човечеството. Родените през Ренесанса хуманни идеи излизат от затворения кръг на образованите интелектуалци, за да станат достояние на всички прослойки. Едва през осемнадесети век те намират своето широко приложение, като обосновават нови и могъщи теоретични движения, отра-анващи необходимостта от сериозни обществени реформи, които да осигурят човешкия просперитет. Това движение на мисли, идеи, социални проекти намира отражение и в литературата от XVIII век. Една ог показателните творби на тази епоха е романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо". От момента на появяването си досега той пленява човешкото въображение със силата на човешкия дух.
Освен като приключенско четиво произведението на английския писател може да се чете и като ярка манифестация на просвещенските идеи за личност и общество. Романът „Робинзон Крузо" обобщава в художествен текст опита на обществото да намери нови пространства за социалния просперитет на човека. На един необитаем остров поср&дством личната история на героя човечеството сякаш получава шанса да започне своята история на чисто, за да реализира основните просвещенски идеи за разумно общество, за живот, посветен на доброде-юлите, Чред образа на моряка Робинзон се утвърждава ролята нз труда като основно бпаго за човека и като средство за извисяване до Бога Територията на острова става необозрима територия на духа. в която действат нови понятия за добро и зло, ориентирани към неограничените възможности на разума и духа на свободната от социални ограничения личност. Човекът е видян като творец - той създава света такъв, какъвто го иска, дори променя себе си, воден от прозренията на просветителския морал и възпитание.
Романът на Даниел Дефо разработва една доста популярна за времето си тема - приключенията и пътешествията на един моряк сред екзотични и мечтани като в сън непознати местенца нз планетата. Писателят сбаче преформупира акцента на творбата си - той се интересува не от приказните земи и чудновати ппемена, които среща неговият герой, а от самия него. За разчитането на авторови-те послания е важно да знаем за кого е предназначено произведението Това не са образованите и изискани аристократи, които четат мъдрия Аристотел, а са непретенциозните английски буржоа, едва-що усетили чувството за свобода и силата на материалния просперитет, излязъл изпод труда на ръцете им Ето защо в романа плвнгаа не измислицата за райския острой и чудното спасение спед страшно корабокрушение, а успехът на героя във всяко негово действие - от най-простата направа на плет до опитомяване на животните и човека.
Романът е построен като изповед на РоВинзон
Крузо и още в началото героят признава своята склонност към приключенията н нетърпимостта си към скучния живот на буржоа, какъвто води неговият баща. Но тоеа признание прозвучава като провокация към съдбата на. младия мъж - когато остава сам на безлюдния остров и има време да разсъждава върху постъпките си. той преценява младежките си пориви като безразсъдни. Става така, че по стечение на обстоятелствата Робинзон Крузо трябва да прекара почти три десетилетия (т.е. целия си активен съзнателен живот) на един скучен остров, борейки се за своето оцеляване. Б неговия живот тук няма приключения, няма разнообразие, а изненадите може да струват сигурността или здравето на героя. Следователно, бягайки от безинтересния живот на своето съсловие в Англия, той изживява времето си тъкмо като долови и целеустре-мен, ангажиран докрай в най-дребните неща от бита си човек.
В съдбата на главния герой на романа се сблъскват две разбирания за значимостта на човека: изключителното и обикновеното. Онзи, който е с неспокоен дух и непрестанно търси богатство и авантюри, бива отведен до самота, еднообразие и вдълбочаване в свое си, но чрез труда достига до нова, просоещенска представа за хармонията между човека, природата и обществото. Останал беззащитен пред могъществото на майката природа, героят постепенно се отърсва от суетата и клишетата на своето поведение и на своето общество - тук парите са ненужни, социалните предписания са съвършено измислени и безполезни пред истинските изпитания пред силите на природата. Жизнено важни се оказват дреболии, на които обикновено не се обръща никакво внимание - ножче, игла, чадър. Нещо повече, в недрата на цивилизацията човек губи своята чувствителност към тези неща, оплетен в суетните условности и фалша на обществото. Затова с много усилия и временни неуспехи героят се връща при изворите на човечеството, за да извърви сам пъти от първобитното земеделие до занаятите и политическото устройство.
Знакови ей нещата, които героят спасява от кораба, защото в тях се чете признанието на Просвещението за стойностните постижения в хилядолетната история на човека: случайно оцелелите житни семенца (далеч по-ценни от банкнотите), сечивата. Библията С тях Робинзон не само оцелява, но и превръща непознатия остров в своя земя, а спасения дивак - в неразделна част ог своето съвършено общество. В това общество човекът разчита сам на себе сиг на своите сили и разум, с помощта на които може да се пребори с всяка трудност. Разбира се, на Робинзон не му е лесно - излиза, че направата на една лула е трудна и изтощителна работа, но затова пък носи на героя истинско удовлетворение. Тук тай разбира, че истинската стойност на човешкия живот не е в грандиозните планове, а в простичките неща, в труда и удоволствието от него, в търпението и в мъдростта на делника. Животът на острова му носи радост, защото е изпитал удовлетворението на сътвореното - той сам е моделирал и изградил всичко около себе си - от битовите принадлежности, с които си служи, до примитивната система за отчитане на времето.
Преодолял страха от самотата и слабостите си, героят се превръща в една проекция на разумното отношение към света и се&е си. У Дефо човешкият разум е градивна сила срещу враждебния, неадекватен свят, противопоставящ човека на обществото и природата. Просвещенският модел и философската идея за разума изисква човек да подложи на критичен анализ цялото си видимо бити© и да намери същинските му основания в се&е си, в своите възможности и воля, в своя морал и практическа деятелност. Ето защо романът представя СЙОЯ герой основно в действие - час по час, ден по ден, стъпка по стъпка в облагородяването на дивото пространство. Робинзоч рядко разсъждава, защото неговата сила не е във философстването, а в действието. Дори неизбежните разговори с Бога, когото той признава, че е открил едва тук, на безлюдния остров, са прагматичните основания на един нов морал, основан на човешката активност. Не Бог трябва да помогне на човека, а той сам да си помогне; не Бог може да избави човека от злото, а човекът сам трябна да различи злото и да опази доброто. По този начин самият човек е въздигнат до Бога, признати са му неговите творчески сили, защото той сам създава и усъвършенства света, в който живее. Така историята на Робинзон Крузо може да се чете и като версия на библейската история за сътворението на света, но този път без чудесата на божественото сътворение» а със силата и енергията на личността и с неукротимия дух за развитие и постижения.
Представата на Дефо за човек, въплътена в Образа на Робинзон Крузо, намира интересна визия е неговото отношение към Петкан. Появата на дивака и включването му а повествованието като че ли нарушава величествената самота на помъдре-лия човек. Но този образ се оказва необходим, за да се изтъкнат някои опори на просвещенския човек. Очевидно е, ме е търсено различието в степента на цивилизованост на човека Петкан е първичен, той се страхува от природата и стихиите като едно неизкушено от науката съзнание. Обратно, Робинзон Крузо познава явленията в природата и не се страхува от тчх, а ги побеждава и това е част от неговото щколувано във вековното научно познание съзнание За Петкан злото е в природата, за Робинзон Крузо доброто и злото са категории на морала. Тази представа се приписва индиректно на просвещенската идея за човешкия разум като най-градивната и безспорна сила в подредбата из света. На Петкан е отредена ролята да бъде слуга на своя господар, но Дефо приема това за естествено, а не за парадокс, защото е съвършеното според него общество всеки има онова място, което съответства на неговата пригодност и принос в развитието му.
Образът на Робинзон Крузо е една вариация на естествения човек, завърнал се в лоното на природата, за да изгради свое си, света и обществото съобразно идеала на Просвещението. Той представя художествено осмисляне на труда и човешкия опит, на индивидуалното всекидневие и лична отговорност към собствената съдба.
Епохата на Просвещението е преломна за развитието на човечеството. Родените през Ренесанса хуманни идеи излизат от затворения кръг на образованите интелектуалци, за да станат достояние на всички прослойки. Едва през осемнадесети век те намират своето широко приложение, като обосновават нови и могъщи теоретични движения, отра-анващи необходимостта от сериозни обществени реформи, които да осигурят човешкия просперитет. Това движение на мисли, идеи, социални проекти намира отражение и в литературата от XVIII век. Една ог показателните творби на тази епоха е романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо". От момента на появяването си досега той пленява човешкото въображение със силата на човешкия дух.
Освен като приключенско четиво произведението на английския писател може да се чете и като ярка манифестация на просвещенските идеи за личност и общество. Романът „Робинзон Крузо" обобщава в художествен текст опита на обществото да намери нови пространства за социалния просперитет на човека. На един необитаем остров поср&дством личната история на героя човечеството сякаш получава шанса да започне своята история на чисто, за да реализира основните просвещенски идеи за разумно общество, за живот, посветен на доброде-юлите, Чред образа на моряка Робинзон се утвърждава ролята нз труда като основно бпаго за човека и като средство за извисяване до Бога Територията на острова става необозрима територия на духа. в която действат нови понятия за добро и зло, ориентирани към неограничените възможности на разума и духа на свободната от социални ограничения личност. Човекът е видян като творец - той създава света такъв, какъвто го иска, дори променя себе си, воден от прозренията на просветителския морал и възпитание.
Романът на Даниел Дефо разработва една доста популярна за времето си тема - приключенията и пътешествията на един моряк сред екзотични и мечтани като в сън непознати местенца нз планетата. Писателят сбаче преформупира акцента на творбата си - той се интересува не от приказните земи и чудновати ппемена, които среща неговият герой, а от самия него. За разчитането на авторови-те послания е важно да знаем за кого е предназначено произведението Това не са образованите и изискани аристократи, които четат мъдрия Аристотел, а са непретенциозните английски буржоа, едва-що усетили чувството за свобода и силата на материалния просперитет, излязъл изпод труда на ръцете им Ето защо в романа плвнгаа не измислицата за райския острой и чудното спасение спед страшно корабокрушение, а успехът на героя във всяко негово действие - от най-простата направа на плет до опитомяване на животните и човека.
Романът е построен като изповед на РоВинзон
Крузо и още в началото героят признава своята склонност към приключенията н нетърпимостта си към скучния живот на буржоа, какъвто води неговият баща. Но тоеа признание прозвучава като провокация към съдбата на. младия мъж - когато остава сам на безлюдния остров и има време да разсъждава върху постъпките си. той преценява младежките си пориви като безразсъдни. Става така, че по стечение на обстоятелствата Робинзон Крузо трябва да прекара почти три десетилетия (т.е. целия си активен съзнателен живот) на един скучен остров, борейки се за своето оцеляване. Б неговия живот тук няма приключения, няма разнообразие, а изненадите може да струват сигурността или здравето на героя. Следователно, бягайки от безинтересния живот на своето съсловие в Англия, той изживява времето си тъкмо като долови и целеустре-мен, ангажиран докрай в най-дребните неща от бита си човек.
В съдбата на главния герой на романа се сблъскват две разбирания за значимостта на човека: изключителното и обикновеното. Онзи, който е с неспокоен дух и непрестанно търси богатство и авантюри, бива отведен до самота, еднообразие и вдълбочаване в свое си, но чрез труда достига до нова, просоещенска представа за хармонията между човека, природата и обществото. Останал беззащитен пред могъществото на майката природа, героят постепенно се отърсва от суетата и клишетата на своето поведение и на своето общество - тук парите са ненужни, социалните предписания са съвършено измислени и безполезни пред истинските изпитания пред силите на природата. Жизнено важни се оказват дреболии, на които обикновено не се обръща никакво внимание - ножче, игла, чадър. Нещо повече, в недрата на цивилизацията човек губи своята чувствителност към тези неща, оплетен в суетните условности и фалша на обществото. Затова с много усилия и временни неуспехи героят се връща при изворите на човечеството, за да извърви сам пъти от първобитното земеделие до занаятите и политическото устройство.
Знакови ей нещата, които героят спасява от кораба, защото в тях се чете признанието на Просвещението за стойностните постижения в хилядолетната история на човека: случайно оцелелите житни семенца (далеч по-ценни от банкнотите), сечивата. Библията С тях Робинзон не само оцелява, но и превръща непознатия остров в своя земя, а спасения дивак - в неразделна част ог своето съвършено общество. В това общество човекът разчита сам на себе сиг на своите сили и разум, с помощта на които може да се пребори с всяка трудност. Разбира се, на Робинзон не му е лесно - излиза, че направата на една лула е трудна и изтощителна работа, но затова пък носи на героя истинско удовлетворение. Тук тай разбира, че истинската стойност на човешкия живот не е в грандиозните планове, а в простичките неща, в труда и удоволствието от него, в търпението и в мъдростта на делника. Животът на острова му носи радост, защото е изпитал удовлетворението на сътвореното - той сам е моделирал и изградил всичко около себе си - от битовите принадлежности, с които си служи, до примитивната система за отчитане на времето.
Преодолял страха от самотата и слабостите си, героят се превръща в една проекция на разумното отношение към света и се&е си. У Дефо човешкият разум е градивна сила срещу враждебния, неадекватен свят, противопоставящ човека на обществото и природата. Просвещенският модел и философската идея за разума изисква човек да подложи на критичен анализ цялото си видимо бити© и да намери същинските му основания в се&е си, в своите възможности и воля, в своя морал и практическа деятелност. Ето защо романът представя СЙОЯ герой основно в действие - час по час, ден по ден, стъпка по стъпка в облагородяването на дивото пространство. Робинзоч рядко разсъждава, защото неговата сила не е във философстването, а в действието. Дори неизбежните разговори с Бога, когото той признава, че е открил едва тук, на безлюдния остров, са прагматичните основания на един нов морал, основан на човешката активност. Не Бог трябва да помогне на човека, а той сам да си помогне; не Бог може да избави човека от злото, а човекът сам трябна да различи злото и да опази доброто. По този начин самият човек е въздигнат до Бога, признати са му неговите творчески сили, защото той сам създава и усъвършенства света, в който живее. Така историята на Робинзон Крузо може да се чете и като версия на библейската история за сътворението на света, но този път без чудесата на божественото сътворение» а със силата и енергията на личността и с неукротимия дух за развитие и постижения.
Представата на Дефо за човек, въплътена в Образа на Робинзон Крузо, намира интересна визия е неговото отношение към Петкан. Появата на дивака и включването му а повествованието като че ли нарушава величествената самота на помъдре-лия човек. Но този образ се оказва необходим, за да се изтъкнат някои опори на просвещенския човек. Очевидно е, ме е търсено различието в степента на цивилизованост на човека Петкан е първичен, той се страхува от природата и стихиите като едно неизкушено от науката съзнание. Обратно, Робинзон Крузо познава явленията в природата и не се страхува от тчх, а ги побеждава и това е част от неговото щколувано във вековното научно познание съзнание За Петкан злото е в природата, за Робинзон Крузо доброто и злото са категории на морала. Тази представа се приписва индиректно на просвещенската идея за човешкия разум като най-градивната и безспорна сила в подредбата из света. На Петкан е отредена ролята да бъде слуга на своя господар, но Дефо приема това за естествено, а не за парадокс, защото е съвършеното според него общество всеки има онова място, което съответства на неговата пригодност и принос в развитието му.
Образът на Робинзон Крузо е една вариация на естествения човек, завърнал се в лоното на природата, за да изгради свое си, света и обществото съобразно идеала на Просвещението. Той представя художествено осмисляне на труда и човешкия опит, на индивидуалното всекидневие и лична отговорност към собствената съдба.
Животът-естествено право на човека
Даниел дефо пише романа сипрез първата четвътрт на 18 век.Водещ мотив е не само желанието за завладяване на нови геогравски пространства, но и “треската за злато”Тя е естествено “икономическо “следствие от социални дисонанси на английското общество.Авторът обективно отразява тези процеси на обществено развитие,рефлектирали в начина на мислене и на неговия герой.Те мотивират и част от постъпките му.
В романа “Робинзо Крузо” Даниел Дефо разказва не за действително а за въображаемо пътуване .Това е творба, художествено обобщаваща опита на обществото да намери нови пространства за социален просперитет на човека.Пътуването е всеобразен експеримент доказващ възможностите на човека да опознае докрай себе си и да завоюва нова територия за своите възможности.
Робинзо Крузо –героят на Даниел Дефо попада на необитаем остров с пищна екзотична природа.Цивилизация и природа влизат в “двубой”.Поле за тази”битка” е човекът и неговата индивидуална адаптивност към средата ,в която е поставен.Той трябва да изяви своите възможности и способности.Решаващо значение в тази ситуация има и човешкия характер.
Човешката воля,предприемчивост и оптимизъм се оказват спасителни за Робинзон,в изпълнения му с опасности и несгоди живот на необитаемия остров.
Смъртната опасност, бедите и отчайващата изолация през първите 25 години от пре*иваването му на острова не унищожават ,а закаляват волята му за живот.
Всяко ново лишение и изпитание той преодолява с мисълта станала негов девиз и упование”трябва да се живее!”Той съзнава ,че за да оцелее при подобни крайно неблагоприятни условия, не е достатъчен само късметът,топлия климат и щедрата природа.Необходима му е воля да преодолее страха,стъписването и безпомощността си в много отношения,за да си помогне и да оцелее.Максимата: “помогни си сам та и Бог да ти помогне”става втората му пътеводна мисъл, от която черпи сили и смелост.Волята да постигне желаната цел,да си направи жилище,градина,лодка със собственоръчно изработени сечива от подръчни материали, се оказва по силна от изпречилите се трудности.Тя му помага да си създаде един примитивен ,но приемлив и спасителен за духа му бит и да съхрани у себе си жив интерес към света.
Волята на Робинзон да оцелее чрез “Набожност! Работа!Умереност!”-думите които той издълбава в камъка над входа на пещерата си , наистина му помагат да се съхрани физически и да се прероди нравствено.Необходими са му духовна храна и психическа устойчивост в дългите години на самота и очакване,които той намира в спомените,в разкаянието за сторените в младостта грешки,в молитвите към Бога,и най-вече в здравия разум,който никога не го напуска.Разумът и вродената интелигентност,иразяваща се в способноста му да намира бърз и правилен отговор на предизвикателствата на заобикалящата го среда, до голяма степен облекчават живота му.На всяка стъпка той открива нещо ново, изненадващо го и полезно,което би му послужило в бита или би разнообразило изхранването му.Трудолюбието и постоянството с които реализира своите хрумвания ,с течение на годините стават негова втора природа и обясняват чудото на дългото му просъществуване.
В продължение на 28 години Робинзон Крузо се бори за своя живот със силата на на разума и безкрайното си трудолюбие в естествена природна среда. Упорито и настойчиво изминава стъпка по стъпка пътя на човешкото знание, което води до цивилизация и технически напредък.Доказва ,че човекът може да овладее света, но първо трябва да опознае себе си и своите възможности, които са негово “естествено право на живот”.Романът на Даниел Дефо се превръща за много поколения в настолно ръководство за живота и за начина по който той трябва да бъде изживян, дори и човек да не попада на необитаем остров.
*************************************************************
Даниел дефо пише романа сипрез първата четвътрт на 18 век.Водещ мотив е не само желанието за завладяване на нови геогравски пространства, но и “треската за злато”Тя е естествено “икономическо “следствие от социални дисонанси на английското общество.Авторът обективно отразява тези процеси на обществено развитие,рефлектирали в начина на мислене и на неговия герой.Те мотивират и част от постъпките му.
В романа “Робинзо Крузо” Даниел Дефо разказва не за действително а за въображаемо пътуване .Това е творба, художествено обобщаваща опита на обществото да намери нови пространства за социален просперитет на човека.Пътуването е всеобразен експеримент доказващ възможностите на човека да опознае докрай себе си и да завоюва нова територия за своите възможности.
Робинзо Крузо –героят на Даниел Дефо попада на необитаем остров с пищна екзотична природа.Цивилизация и природа влизат в “двубой”.Поле за тази”битка” е човекът и неговата индивидуална адаптивност към средата ,в която е поставен.Той трябва да изяви своите възможности и способности.Решаващо значение в тази ситуация има и човешкия характер.
Човешката воля,предприемчивост и оптимизъм се оказват спасителни за Робинзон,в изпълнения му с опасности и несгоди живот на необитаемия остров.
Смъртната опасност, бедите и отчайващата изолация през първите 25 години от пре*иваването му на острова не унищожават ,а закаляват волята му за живот.
Всяко ново лишение и изпитание той преодолява с мисълта станала негов девиз и упование”трябва да се живее!”Той съзнава ,че за да оцелее при подобни крайно неблагоприятни условия, не е достатъчен само късметът,топлия климат и щедрата природа.Необходима му е воля да преодолее страха,стъписването и безпомощността си в много отношения,за да си помогне и да оцелее.Максимата: “помогни си сам та и Бог да ти помогне”става втората му пътеводна мисъл, от която черпи сили и смелост.Волята да постигне желаната цел,да си направи жилище,градина,лодка със собственоръчно изработени сечива от подръчни материали, се оказва по силна от изпречилите се трудности.Тя му помага да си създаде един примитивен ,но приемлив и спасителен за духа му бит и да съхрани у себе си жив интерес към света.
Волята на Робинзон да оцелее чрез “Набожност! Работа!Умереност!”-думите които той издълбава в камъка над входа на пещерата си , наистина му помагат да се съхрани физически и да се прероди нравствено.Необходими са му духовна храна и психическа устойчивост в дългите години на самота и очакване,които той намира в спомените,в разкаянието за сторените в младостта грешки,в молитвите към Бога,и най-вече в здравия разум,който никога не го напуска.Разумът и вродената интелигентност,иразяваща се в способноста му да намира бърз и правилен отговор на предизвикателствата на заобикалящата го среда, до голяма степен облекчават живота му.На всяка стъпка той открива нещо ново, изненадващо го и полезно,което би му послужило в бита или би разнообразило изхранването му.Трудолюбието и постоянството с които реализира своите хрумвания ,с течение на годините стават негова втора природа и обясняват чудото на дългото му просъществуване.
В продължение на 28 години Робинзон Крузо се бори за своя живот със силата на на разума и безкрайното си трудолюбие в естествена природна среда. Упорито и настойчиво изминава стъпка по стъпка пътя на човешкото знание, което води до цивилизация и технически напредък.Доказва ,че човекът може да овладее света, но първо трябва да опознае себе си и своите възможности, които са негово “естествено право на живот”.Романът на Даниел Дефо се превръща за много поколения в настолно ръководство за живота и за начина по който той трябва да бъде изживян, дори и човек да не попада на необитаем остров.
*************************************************************
МОЛИТВАТА НА ЕДНА
"ЗАБРАВЕНА" ДУША
(РАЗМИСЛИ ВЪРХУ РОМАНА "РОБИНЗОН КРУЗО" НА ДАНИЕЛ ДЕФО)
По традиция за романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо се мисли предимно като за приключенско детско-юношеско четиво, в чиято фабула са вградени идеите на Просвещението. Проследявайки стъпка по стъпка едноименния герой в усилията му да конструира на необитаемия остров свой свят - едновременно еднакъв и различен от този, в който е живял преди фаталното корабокрушение, авторът акцентира върху идеята за човека като разумно същество, способно да променя активно личното и социалното си битие.
Настоящият текст предлага размисли, породени от повторна среща с книгата след години. Нали Хераклит беше казал, че никога не може да се влезе в една и съща река.
Без да има водещо присъствие, а може би затова и по-слабо изследвана, в романовото пространство паралелно с основната се разгръща и една друга тема, която по-скоро допълва и завършва визията на просвещенците за човека като творец на съдбините си.
Волевата активност е онова качество, което е необходимо за цялостното преображение на индивида. Сам „пламенен последовател на свободата и протестантските интереси“1, Даниел Дефо създава динамичен персонаж, чиято характеристика не остава непроменяема в наратива. Неопитният и неуверен в началото Робинзон постепенно се въздига в знаещ, можещ и удовлетворен от себе си човек, чиито учители са „природата, опитът и размислите“ (Дефо 2001: 120). Персонажът респектира с богоподобието си - освободен от вековни предразсъдъци, той сътворява свят, който е „истински рай“ в реалния земен живот.
Грандиозният прелом у героя би бил непълен, дори съмнителен, ако не обхващаше и вътрешния му свят. Художествено убедително се разгръща темата за борбата на човека със самия себе си, за движението на душата от злото към добродетелта. Пътят към познанието и към доброто и злото - уверява авторът, е дълъг и труден, но той неотменно води към духовно „порастване“, към познание, към самоусъвършенстване.
Роден в семейството на протестант, сам завършил протестантско духовно училище, Даниел Дефо осмисля темата за нравственото прераждане в светлината на реформираната по онова време християнска църква - между човека и Бога е необходима непосредствена връзка, като единствен път за общение е вярата на християнина, защото тя е „най-висшата свобода, която човек може да си представи: свободата да се намесва в самия онтологичен смисъл на Вселената. Следователно вярата е творческа свобода“ (Елиаде 2002: 156).
В предговора към първото издание, написан от автора, изрично е подчертана преднамерената „религиозна основа“ на творбата, за да послужи съдбата на Робинзон като „поучение за другите“: защото само който не се е родил, само той не греши и няма нужда от просветление.
С функцията да възроди силите за развитие у човека, да го научи в свободата да вижда преди всичко отговорност е натоварено „Словото, което беше у Бог, и Бог, който беше Словото“ (Йоан 1:1). Така Дефо вплита духовната мъдрост на Свещеното писание в художествената тъкан на своя роман.
Забележително е съжителството на просвещенски идеи и библейски образи и мотиви в разглеждания метатекст. Те не само не се отблъскват, но се и допълват, взаимно се насищат с философска дълбочина, като демонстрират за пореден път „превръщането на човека в архетип чрез повторението“ (Елиаде 2002:45).
Като матрица за наратива писателят използва популярната евангелска притча за блудния син, но в своята интерпретация той поставя акцента не толкова върху „завръщането“ на разкаялия се грешник в лоното на семейството, колкото върху драматичното изстрадване на познанието за добро и зло, върху превъзмогването на егоистичното у човека и поемането по пътя към усъвършенстването на духа, по пътя към Бога, за когото в Евангелието на Йоан се казва: „Аз съм пътят, и истината, и животът“ (Йоан 14:6). Заспалата съвест се пробужда и се превръща във вътрешен морален критерий, сякаш записан от Бога в човешкото сърце.
Независимо че Дефо не пристъпва към героя откъм психологическата му сложност, у читателя остава усещането за драматично прозрени истини. Внушението за автентичност и откровеност се носи както от първоличната форма на повествуване, така и от включения в романния текст дневник на Робинзон, който подсилва изповедно-съкровения тон на изложението.
Сходен ефект има и т.нар. двойна оптика на изображението. Робинзон Крузо казва аз себе си: „...аз си водих дневник до момента, в който мастилото ми свърши. Ще препиша дневника тук...“ (Дефо 2001: 65). Очевидно е, че моментът на говорене в творбата не съвпада с този в дневника, писан на острова. Създава се впечатление за дистанция във времето: случилото се някога се представя и от гледната точка на избавения вече корабокрушенец, т.е. от позицията на духовно възродения човек, намерил след многобройни перипетии пътя към себе си.
Възможността към сюжетните събития да се подхожда двояко е особено привлекателна за Даниел Дефо. Архетипът на станалото с Робинзон, докато е млад, неопитен и дързък, се открива в библейския мит за грехопадението, чийто символен смисъл отдавна владее умовете. Вкусили от забранените плодове на познанието въпреки смъртната заплаха и божия гняв, Адам и Ева се сдобиват с изключително ценно завоевание - свободата да избират доброто или злото, без обаче това да снема от тях отговорността за направения избор. И тъй като в житейските дълбини има скрити какви ли не „рифове“, които биха могли да разколе*аят, да подведат и дори да сринат всекиго, човек нерядко се озовава на кръстопът, не знаейки в коя посока да поеме.
Като всеки млад човек с вкус към предизвикателствата, Робинзон е завладян от копнеж (Дефо 2001: 5) да пътешества, да опознае света и да преуспее. Нищо и никой не е в състояние да го отклони от това „безразсъдно желание“ (Дефо 2001:16). Неискащ да се наслаждава „разумно“ (Дефо 2001: 7), отегчен от скуката и еднообразието, той избира да последва мечтите си, дори ако трябва да престъпи „родителските заръки“ (Дефо 2001: 9). Така че дилемата, пред която е изправен, се оказва с предизвестен край.
Романтичният, но без стабилни нравствени устои младеж се озовава на Пътя, който трябва да го избави от живота в „златната среда“ на обществото, препоръчван му от неговия „мъдър и улегнал“ (Дефо 2001: 6) баща; същевременно трябва да удовлетвори „упоритото влечение“ (Дефо 2001: 36) да броди по света, както и да сбъдне желанието му да стане „богат и преуспяващ“ (Дефо 2001: 36).
В образа на Пътя е вложен обаче и по-дълбок, символичен смисъл. Скъсвайки със света, който обитават неговите родители и близки, загърбвайки съществуващия порядък и установените ценности, Робинзон ще постави едно ново начало - ще сътвори нов свят и ще наложи нови нравствени мерила, които най-напред ще се персонифицират в самия него. По този Път ще се изяви истинското величие на човека, „защото това фактически е ритуалът на преминаването от всекидневното към свещеното, от преходното и илюзорното към действителното и вечното“ (Елиаде 2002: 25). Но той е и най-трудно преодолимият, „Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в Живот“ (Матей 7: 14). Малцина тръгват по верния път, защото само мъдрият би могъл да разграничи доброто от злото. За съжаление героят е твърде млад, неразумен и неопитен. Предстои му да премине през горнилото, да започне да се самопознава.
Не е случаен акцентът върху негативите в образа на Робинзон, докато е в дома на своите родители, както и във времето преди фаталното корабокрушение. Типичните за всяка младост черти взимат превес в различните ситуации от живота на Робинзон, осмислен на един по-зрял етап като „порочен, прокълнат и отблъскващ“ (Дефо 2001: 105). Несъмнено тази оценка е хиперболизирана. В нея по-скоро се оглежда огромната промяна в неговата ценностна система. Като най-тежка и непростима от гледище на новия му нравствен кодекс е изведена вината пред родителите му: защото християнската етика не допуска непочтително отношение към тях и нарушителите винаги биват строго санкционирани.
Бедствията, които едно след друго връхлитат героя, след като е сгрешил в житейския си избор, намират своето обяснение в новозаветната сентенция „Господ наказва когото обича“ (Посл на ап. Павел до евр. 12:6), която на практика дава шанс да се преосмисли и да се поправи стореното, като чрез изстрадване се прозре Истината. От сблъсъка между необходимостта от изкупление и всеопрощаващата божествена любов се задвижва по-нататъшната съдба на Робинзон, представена от писателя като низ от страдания (в християнската доктрина страданието е трансформирано „от отрицателно състояние в „положителен“ духовен опит“ - вж. Елиаде 2002: 91).
Даниел Дефо по интригуващ начин разкрива причините, породили противоречие и драматизъм у младия авантюрист, използвайки потенциите на антитезата и реминисценцията. Божията любов към човека не среща желаната вяра у него, пък била тя и „колкото синапово зърно“ (Мат. 17:20), затова душата му дълго тъне в мрак - объркана, смутена, отчаяна. едва по-късно, след множество изпитания, градирани възходящо по трудност, Робинзон ще признае: „За зла участ аз не познавах Бога ... Не помня през цялото това време някоя мисъл да ме е подтиквала да потърся Бога на небето или вътре в себе си. Бях обладан от някакво безволие и не се стремях към доброто, нито пък разбирах злото“ (Дефо 2002: 84). Изглежда, че няколкото чудодейни избавления по време на морски бури не му помагат да „разчете“ знаците на Божието провидение, нито пък разбуждат заспалата му съвест. Според логиката на романа естествено и най-вече необходимо е Робинзон да се озове в екстремна ситуация, която да го изведе от младежката му морална леност, да разтърси издъно душата му - така че да се провокира пренареждане на стойностите в нея.
Пътят отвежда жадния за приключения младеж на пустинен остров. Корабът, на който той пътува, е разбит, а от другарите му никой не е останал жив: „Погледнах към заседналия кораб. Вълните се вдигаха тъй високо, че едва го виждах, а и бе толкова далеч, че си помислих: Господи! Как успях да се добера до брега!“ (Дефо 2001: 43). (Не бива да се забравя, че в християнската символика водата е астралният образ на светлината, която пък е еманация на Бога, към когото ще се стреми по-нататък героят.) Първоначално всичко плаши Робинзон и го държи в напрежение. Не е сигурен дали изобщо ще оцелее до сутринта. Инстинктът му за живот обаче го „вдига на крака“, ориентира го своевременно да свърши всичко от първа необходимост. Никакви следи не загатват за цивилизованост на острова - както във времето на Сътворението (за т.нар. морска космогония вж. Елиаде 2002: 67). А и текстът създава алюзия за това: „Видях също, че земята на този остров е необработвана, и прецених, че не го обитават човешки същества...“ (Дефо 2001: 49). „Наказаният“ човек всъщност получава своя шанс да сътвори свят, различен от този, в който е живял. Неведнъж е подчертавано, че Робинзон в общи линии повтаря историята на човешката материална култура и уповавайки се на разума, опита и природата, се изявява като демиург. Но неговото истинско величие се състои преди всичко в способността му да преобразява и да хармонизира своя вътрешен свят.
От тази гледна точка съдбата на Робинзон изглежда предопределена от Божията милост, благодарение на която на „грешника“ се дава поредна възможност да разпознае злото в себе си и да поеме по начертания от Бога път, да прозре истината и чрез Доброто да съхрани душата си за Живот. След преживения първоначален кошмар и мъчителното раздвоение - дали „да проклина живота си“ (Дефо 2001: 5, или да го благославя, Робинзон е осенен от ободрителна мисъл: „Какъв голям късмет имах“ (Дефо 2001: 5. Бавното пробуждане се извършва с участието на разума, чиято доминираща роля в човешкото поведение отстояват просветителите: „И тъй като разумът ми взе превес над унинието, започнах да се утешавам, доколкото можех, и на лошото да противопоставям доброто, за да оценя и хубавите неща в живота си тук (Дефо 2001: 61). При други обстоятелства разумът е този, който отрезвява емоциите и дори „посява“ съмнение в неограничените възможности на Бога.
Дълги и мъчителни са усилията на героя да възстанови нарушената хармония в своя живот. На острова едно след друго се случват „чудеса“, по които невярващите в стари времена са разпознавали Бога, но те едва докосват почти закърнялата чувствителност на Робинзон. Той не забелязва невероятния начин, по който се сдобива с барут и сечива - първоусловие за оцеляването му на острова; недооценява и избавлението си по време на земетресението и т.н. Отдалечеността на героя от Бога провокира читателя към съмнение в проповядваната от просветителите идея, че човек е изначално предразположен към доброто и че то би могло да надделее при възпитание в непосредствена близост до природата.
„Ключът“ към сърцето на островитянина се оказват налегналата го треска и споходилият го тогава кошмарен сън. Болният е на границата между живота и смъртта, между този и отвъдния свят. Сетивата му са изострени до краен предел. От дълбините на душата му се надига разтревожената съвест, въплътена в образа на човека, „окръжен от пламък“ и с „оръжие в ръка“ (Дефо 2001: 83): „Всичко, което видя, не те накара да се разкаеш и сега ще умреш“ (Дефо 2001: 83). Едва в този миг ужас обзема душата на героя. Макар старото да е вече отречено, а новото все още да не е намерено, оттук насетне пътят към „спасението“ е открит.
Начева истинското и непосредствено общение (в съзвучие с протестантските възгледи на Дефо) с Бога, предшествано от дълбок и мъчителен размисъл, в който екзистенциалните въпроси, връхлетели Робинзон, напират да получат отговор. Прояснява се чувството на героя за вина: „Погледни назад към пропиления си живот и се запитай какво не си сторил. Попитай по-скоро защо още си жив...“ (Дефо 2001: 8. Ненамерил отговорите, Робинзон се чувства „скръбен и объркан“ (Дефо 2001: 8 и сънят бяга от очите му. Всичко това предпоставя нуждата от „диалог“ с Божието откровение, вложено в Свещеното писание.
Независимо че писателят придава случаен характер на първоначалната среща на героя с Библията, от гледна точка на архетипа това съвсем не е така (а от гледна точка на логиката в развитието на героя е своеобразна кулминация). Робинзон наистина постига забележителен успех, „построявайки“ пространство, в което да се чувства сигурен. Но щастието би било пълно само тогава, когато и душата е изцелена, защото „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от божиите уста“ (Мат. 4:4). С всеки изминал ден на острова все по-необходима и все по-съкровена става потребността от Словото, заредено с мъдрост, затова Робинзон започва да чете евангелския текст още по-усърдно. И няма да е чудно, че след години, повярвал и пречистен, той ще твърди, че „неотменният водител на човешките души по пътя към избавлението е Евангелието... искам да кажа, Божието слово и Божият дух...“ (Дефо 2001: 194).
Още първият библейски стих, който героят прочита, след като напосоки отваря Книгата: „И ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя; и Ти ще Ме прославиш“, открива пред него началата на християнската доктрина - вярата, надеждата и любовта. Напътстван и окрилян от тях, Робинзон ще еволюира по посока на доброто.
Ако се вгледаме в „историята на душата“ на Робинзон, няма да е трудно да декодираме схемата, по която тя се променя в хронотопа на романа, повтаряйки препоръчания от Библията модел за избавление: страдание - прозрение - покаяние - спасение.
Макар началото на романа да не разкрива вътрешни колизии, които водят до противоречие между поведението на младия авантюрист и неговата „забравена душа“, в хода на епическото действие става ясно, че всичко, което Робинзон е вършел преди, е било в разрез с изконно заложеното добро у човека. В случайното попадане на Библията, намираща се сред оцелелите при корабокрушението вещи, героят вижда Божията промисъл: „...сякаш душата ми се беше помолила на Бога да внуши на приятеля ми да я сложи (Библията, б.м.) сред вещите ми...“ (Дефо 2001: 105). Отправеният зов загатва, че във вътрешния свят на Робинзон са царели обърканост и смут, от които душата му е страдала, жадувала е час по-скоро прояснение, т.е. възстановяване на хармонията в нея. Защото без вътрешен порядък е немислимо и пълноценното осъществяване на човека.
Случилото се по-нататък с героя по избрания от него път неизменно го води към прозрение на Истината и към покаяние. Тъкмо тази част от книгата е особено интригуваща: понеже в нея са описани безчетните изпитания, на които е подложен „блудният син“, а те провокират у читателя състояние на постоянно напрежение и очакване.
Дългият и мъчителен път подготвя непознаващия дотогава Бога Робинзон за неговата първа истинска молитва: „Искрено се молех на Бога да ми прати покаяние“ (Дефо 2001: 90). От този съкровен миг на единение с Бога героят започва да храни надежда за избавление.
Интересно и повече логично, отколкото парадоксално, е тълкуването на „избавлението“, към което се стреми Робинзон, от собствената му гледна точка. Героят пренарежда целите си. Желанието му да се освободи от бремето на принудителната самота се измества от копнежа душата му да се избави от гнетящата я вина. Дошло е времето корабокрушенецът да приеме „избавлението от греха като неизмеримо по-голяма благословия, отколкото избавлението от страданието“ (Дефо 2001: 91) - разбиране, което Даниел Дефо не оставя без разяснение.
Пробудилата се съвест у Робинзон му помага да разграничи в ценностно отношение двата свята - този, в който е живял преди корабокрушението, и този, който създава сам на острова. Християнските добродетели, извлечени от евангелския текст, стават огледало, в което се отразява порочността на „стария“ свят, отблъснала завинаги прогледналия за доброто човек.
Хипостазите на доброто у същия този човек са обгърнати и стоплени от любовта, най-висшия закон на Словото. На „прекомерната гордост“ (Дефо 2001: 119) противостои смирението на мъдрия, ламтежът е подменен от съзнанието да се радваш на това, което имаш и което ти е от полза, духовното отрича „плътските наслади“ (Дефо 2001: 119), благодарността игнорира лекомислието, вярата побеждава безверието. Има защо да се чувства щастлив Робинзон въпреки необичайните обстоятелства: „Искрено благодарих на Бога, задето бе благоволил да ми покаже, че в самотата си аз бях споходен от щастие, което не бих постигнал, ако живеех в обществото, заобиколен от всички удоволствия на света..., когато животът ми бе порочен, прокълнат и отблъскващ“ (Дефо 2001: 104). Инициацията на Робинзон е към своя край.
Приобщаването на героя към по-съвършения морал не става праволинейно и безболезнено. Неукрепналата му вяра, постигната с толкова усилия, е застрашена да рухне вследствие изпитанията, на които е подложена (почти зрими за интертекстуалните връзки между литературния и библейския текст).
Наименованието на първото „изпитание“ е „страх“ - страх от „срещата със себеподобен“ (Дефо 2001:143) при съзирането на следи от човешки крак по брега на острова, смятан дотогава за безлюден. Срещата с неочаквания човек е непредвидена, поради това е и плашеща. Страхът може да бъде надделян единствено чрез надеждата, която временно разколе*аният във вярата си Робинзон открива отново в библейския текст: „Надявай се на Господа, бъди мъжествен, и да укрепва сърцето ти...“ (Дефо 2001: 143). Така равновесието е възстановено, а героят получава „утешение“ (Дефо 2001: 143).
Доста по-сериозно е „изпитанието“ на Робинзон при сблъсъка на навика му да съди другите с примитива на дивата природа (проявен в канибализма). След нелека вътрешна борба преимуществото пак е на страната на християнския морал: „Имам ли аз властта или мисията да съдя ... след като сам Бог ги бе оставил цели векове да действат безнаказано...“ (Дефо 2001: 153). Оттук героят излиза духовно по-богат, той проумява, че много по-тежки и по-непростими са греховете, които се вършат при наличието на познание: „Тези хора бяха убийци, наистина, но не повече от християните, които често осъждат на смърт враговете си... макар те да хвърлят оръжието си и да се предават“ (Дефо 2001: 155). Вярата на Робинзон е закалена.
Общуването с Петкан е еднакво полезно и за двамата герои. Интересно е обаче да се отбележи, че у дивака Робинзон цени, с оглед на обновената си нравственост, преди всичко проявленията на доброто - неподправеността в поведението му, всеотдайното му и безкористно приятелство: „...никой на света не е имал по-верен, по-обичлив и по-послушен слуга от Петкан. Той никога не избухваше, не се мусеше, нямаше скрити помисли... Смея да твърдя, че би пожертвал и живота си за мене, ако се наложеше“ (Дефо 2001: 184). Само човек, който познава „отвътре“ цивилизацията и облагороден от Божието слово, се е разграничил от нея, може да открие и да оцени достойнствата на света, макар и неразвит, към който принадлежи Петкан - свят недокоснат от пороците на обществото, в което отношенията между хората са функция не на сърцето, а на парите и взаимния интерес. Светът на Петкан е обиталище на обичта и верността, на прямотата и жертвоготовността, чието отсъствие в живота на другите носи студенина и отчуждение.
Най-трогателна за Робинзон е сцената на дълбоката синовна любов на дивака към стария му баща, когото той разпознава сред пленниците. Любящият син „...се разплака, кършеше ръце, удряше се по лицето и главата, след това отново се разпя и заподскача наоколо като луд“ (Дефо 2001: 211). Покоряващата спонтанност на чувството у Петкан противостои на лекомисленото отношение на младия Робинзон към собствените му родители. Изживяването на нецивилизования човек е покъртително за представителя на модерния свят: поредният урок, който героят на Дефо ще трябва да усвои от непорочното дете на природата, другия велик учител на човека.
След многогодишен престой на острова „блудният син“ най-сетне е избавен от „пленничеството“ си и може да се завърне при своите близки. Но най-великата битка и най-чутовната победа се случват не извън героя, а „вътре“ в него - в душата му. Доброто е победило Злото.
Стоицизмът в страданието и всеотдайността във вярата са възнаградени щедро. Романната развръзка препраща читателя към старозаветната история на многотърпеливия Йов: „Сега наистина мога да потвърдя, че Йов е имал по-добра съдба в края, отколкото в началото“ (Дефо 2001: 250) - убеждение, подсказано на героя от живота.
Даниел Дефо „снема“ небето на земята: той превръща острова последователно в ад, в чистилище и в рай. Робинзон страда, търси покаяние и намира Бога в себе си, т.е. става творец на съдбините си - в материален и в нравствен аспект. На всичко случило се Бог гледа от небето с разбиране и благослов. Достатъчна му е само вярата в него: „Защото вярата е зрението на душата“ (Нашата вяра 1991: 182).
Нещо съвсем естествено за просвещенците.
*************************************************************
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ДРУГИЯ - РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ ДАНИЕЛ ДЕФО
(есе)
Кобур за пищова
Другостта! Би възкликнал гордо античният философ – това е светът на необятните идеи, на неизпитаните чувствени стихии и на неоткритите пространства на знанието. Другостта! Ще въздъхне нежната душа на поета – това е способността да съпреживяваш, но и да открехваш завесата пред поредния човешки спектакъл, който да опишеш със златното перо на логоса. Другостта! Може би ще каже просвещенският авантюрист – това е правото на силния човешки дух, право, което властва над стихиите и обществото.
Всяка епоха ражда свой социално-естетически вариант на опозицията аз-другия. И той е може би крайъгълният камък на човешкия културен прогрес, а напоследък и на регреса. Не би могло и да бъде по друг начин - погледът на търсещия човек, на гордия Homo sapiens още с неговата поява на Земята е насочен към света, към опознаването на другостта и другия – една колкото щастлива, толкова и печална орис.
Човекът е създаден от своя Творец за добротворчество и блаженство, но не и без право да греши, да разрушава и създава. Но във всички свои усилия той е безвъзвратно свързан с обществото и със себеподобните, които също са несъвършени. Въпрос на мъдра, на трезва позиция е дали ние можем да простим, да подкрепим другия в жизненоважен момент за него или да отмъстим и нараним грубо неговите чувства. Самоизживяването на своята оригиналност и уникалност сред другите милиарди подобни нам същества е изкривяване на естествените хармонични закони в едно общество. Историческата памет на народите ни дава толкова примери за безумния нарцизъм на иначе назоваващото се хуманно общество. Има ли право един идеолог да манипулира цели народи, да разпилява човешки души в името на чистата раса?
Трудно е наистина да разбереш какво се крие зад един властен жест, зад една скрита въздишка, зад една преглътната сълза. “Най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите”. Да се опознае човешката душа е толкова трудно, колкото е възможно да се изброи морския пясък. Тя е толкова крехка, като цвете, което дъхти със своя омайващ аромат, но понякога зад феерията от багри и аромати се крие отровния лик на смъртта. За да се разгадаее енигмата на душата, за да се опознае естеството на “другостта”, човек трябва да бъде “опитомен”. Но опитомяването е дълъг и сложен процес, и ти ставаш отговорен за всичко, което си “опитомил”.
Дори на незнаен остров, далеч от обществото, ти не можеш да избягаш от отговорността на своята съвест.
В едноименния роман на Дефо Робинзон Крузо среща дивака Петкан и с цялата искреност и пламенност на своята душа се заема да го “опитоми”. Робинзон му открива света на една рационална и амбициозна цивилизация, насочва го даже към “спасителния” път на истината – протестантството, но докрая на романа той не го назовава като свой приятел. А нали истинските хуманни стойности изискват равенство на човешките души! Дивакът, разбира се, е благодарен, че е оцелял и в неговата по детски наивна привързаност и непоквареност ние съзираме истинския образ на човека, сякаш цивилизаторът и робът сменят своите места.
“Опитомяването” е равнозначно на приятелство. Разбира се, човекът може да бъде безпощаден дори сред единомишленици, но никой не е съвършен. След като “опитомиш” някого ти трябва и да поплачеш и да поскърбиш. Затова и всяко приятелство си има своя цена.
Но човек оценява и анализира нещата около себе си винаги изхождайки от позицията на собствените си ограничени възгледи, чувства и мисли. Колкото и широко да е скроена дадена личност, тя винаги плаща своята дан на естеството. Подсъзнателно се налага нашата мяра и ние трудно преодоляваме себе си, само гениите може би грешат по-малко.
Дори и най-светлото, красиво и възвишено чувство, което понася човешката душа на крилете на неизмеримото щастие, което открива нови, необятни светове, може да бъде отровено от егоизма. Трогателни са наистина жестовете на искрена любов, готовността да пожертваш себе си за онова толкова скъпо, безценно същество, което “съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди“.
*****************************************************
(РАЗМИСЛИ ВЪРХУ РОМАНА "РОБИНЗОН КРУЗО" НА ДАНИЕЛ ДЕФО)
По традиция за романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо се мисли предимно като за приключенско детско-юношеско четиво, в чиято фабула са вградени идеите на Просвещението. Проследявайки стъпка по стъпка едноименния герой в усилията му да конструира на необитаемия остров свой свят - едновременно еднакъв и различен от този, в който е живял преди фаталното корабокрушение, авторът акцентира върху идеята за човека като разумно същество, способно да променя активно личното и социалното си битие.
Настоящият текст предлага размисли, породени от повторна среща с книгата след години. Нали Хераклит беше казал, че никога не може да се влезе в една и съща река.
Без да има водещо присъствие, а може би затова и по-слабо изследвана, в романовото пространство паралелно с основната се разгръща и една друга тема, която по-скоро допълва и завършва визията на просвещенците за човека като творец на съдбините си.
Волевата активност е онова качество, което е необходимо за цялостното преображение на индивида. Сам „пламенен последовател на свободата и протестантските интереси“1, Даниел Дефо създава динамичен персонаж, чиято характеристика не остава непроменяема в наратива. Неопитният и неуверен в началото Робинзон постепенно се въздига в знаещ, можещ и удовлетворен от себе си човек, чиито учители са „природата, опитът и размислите“ (Дефо 2001: 120). Персонажът респектира с богоподобието си - освободен от вековни предразсъдъци, той сътворява свят, който е „истински рай“ в реалния земен живот.
Грандиозният прелом у героя би бил непълен, дори съмнителен, ако не обхващаше и вътрешния му свят. Художествено убедително се разгръща темата за борбата на човека със самия себе си, за движението на душата от злото към добродетелта. Пътят към познанието и към доброто и злото - уверява авторът, е дълъг и труден, но той неотменно води към духовно „порастване“, към познание, към самоусъвършенстване.
Роден в семейството на протестант, сам завършил протестантско духовно училище, Даниел Дефо осмисля темата за нравственото прераждане в светлината на реформираната по онова време християнска църква - между човека и Бога е необходима непосредствена връзка, като единствен път за общение е вярата на християнина, защото тя е „най-висшата свобода, която човек може да си представи: свободата да се намесва в самия онтологичен смисъл на Вселената. Следователно вярата е творческа свобода“ (Елиаде 2002: 156).
В предговора към първото издание, написан от автора, изрично е подчертана преднамерената „религиозна основа“ на творбата, за да послужи съдбата на Робинзон като „поучение за другите“: защото само който не се е родил, само той не греши и няма нужда от просветление.
С функцията да възроди силите за развитие у човека, да го научи в свободата да вижда преди всичко отговорност е натоварено „Словото, което беше у Бог, и Бог, който беше Словото“ (Йоан 1:1). Така Дефо вплита духовната мъдрост на Свещеното писание в художествената тъкан на своя роман.
Забележително е съжителството на просвещенски идеи и библейски образи и мотиви в разглеждания метатекст. Те не само не се отблъскват, но се и допълват, взаимно се насищат с философска дълбочина, като демонстрират за пореден път „превръщането на човека в архетип чрез повторението“ (Елиаде 2002:45).
Като матрица за наратива писателят използва популярната евангелска притча за блудния син, но в своята интерпретация той поставя акцента не толкова върху „завръщането“ на разкаялия се грешник в лоното на семейството, колкото върху драматичното изстрадване на познанието за добро и зло, върху превъзмогването на егоистичното у човека и поемането по пътя към усъвършенстването на духа, по пътя към Бога, за когото в Евангелието на Йоан се казва: „Аз съм пътят, и истината, и животът“ (Йоан 14:6). Заспалата съвест се пробужда и се превръща във вътрешен морален критерий, сякаш записан от Бога в човешкото сърце.
Независимо че Дефо не пристъпва към героя откъм психологическата му сложност, у читателя остава усещането за драматично прозрени истини. Внушението за автентичност и откровеност се носи както от първоличната форма на повествуване, така и от включения в романния текст дневник на Робинзон, който подсилва изповедно-съкровения тон на изложението.
Сходен ефект има и т.нар. двойна оптика на изображението. Робинзон Крузо казва аз себе си: „...аз си водих дневник до момента, в който мастилото ми свърши. Ще препиша дневника тук...“ (Дефо 2001: 65). Очевидно е, че моментът на говорене в творбата не съвпада с този в дневника, писан на острова. Създава се впечатление за дистанция във времето: случилото се някога се представя и от гледната точка на избавения вече корабокрушенец, т.е. от позицията на духовно възродения човек, намерил след многобройни перипетии пътя към себе си.
Възможността към сюжетните събития да се подхожда двояко е особено привлекателна за Даниел Дефо. Архетипът на станалото с Робинзон, докато е млад, неопитен и дързък, се открива в библейския мит за грехопадението, чийто символен смисъл отдавна владее умовете. Вкусили от забранените плодове на познанието въпреки смъртната заплаха и божия гняв, Адам и Ева се сдобиват с изключително ценно завоевание - свободата да избират доброто или злото, без обаче това да снема от тях отговорността за направения избор. И тъй като в житейските дълбини има скрити какви ли не „рифове“, които биха могли да разколе*аят, да подведат и дори да сринат всекиго, човек нерядко се озовава на кръстопът, не знаейки в коя посока да поеме.
Като всеки млад човек с вкус към предизвикателствата, Робинзон е завладян от копнеж (Дефо 2001: 5) да пътешества, да опознае света и да преуспее. Нищо и никой не е в състояние да го отклони от това „безразсъдно желание“ (Дефо 2001:16). Неискащ да се наслаждава „разумно“ (Дефо 2001: 7), отегчен от скуката и еднообразието, той избира да последва мечтите си, дори ако трябва да престъпи „родителските заръки“ (Дефо 2001: 9). Така че дилемата, пред която е изправен, се оказва с предизвестен край.
Романтичният, но без стабилни нравствени устои младеж се озовава на Пътя, който трябва да го избави от живота в „златната среда“ на обществото, препоръчван му от неговия „мъдър и улегнал“ (Дефо 2001: 6) баща; същевременно трябва да удовлетвори „упоритото влечение“ (Дефо 2001: 36) да броди по света, както и да сбъдне желанието му да стане „богат и преуспяващ“ (Дефо 2001: 36).
В образа на Пътя е вложен обаче и по-дълбок, символичен смисъл. Скъсвайки със света, който обитават неговите родители и близки, загърбвайки съществуващия порядък и установените ценности, Робинзон ще постави едно ново начало - ще сътвори нов свят и ще наложи нови нравствени мерила, които най-напред ще се персонифицират в самия него. По този Път ще се изяви истинското величие на човека, „защото това фактически е ритуалът на преминаването от всекидневното към свещеното, от преходното и илюзорното към действителното и вечното“ (Елиаде 2002: 25). Но той е и най-трудно преодолимият, „Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в Живот“ (Матей 7: 14). Малцина тръгват по верния път, защото само мъдрият би могъл да разграничи доброто от злото. За съжаление героят е твърде млад, неразумен и неопитен. Предстои му да премине през горнилото, да започне да се самопознава.
Не е случаен акцентът върху негативите в образа на Робинзон, докато е в дома на своите родители, както и във времето преди фаталното корабокрушение. Типичните за всяка младост черти взимат превес в различните ситуации от живота на Робинзон, осмислен на един по-зрял етап като „порочен, прокълнат и отблъскващ“ (Дефо 2001: 105). Несъмнено тази оценка е хиперболизирана. В нея по-скоро се оглежда огромната промяна в неговата ценностна система. Като най-тежка и непростима от гледище на новия му нравствен кодекс е изведена вината пред родителите му: защото християнската етика не допуска непочтително отношение към тях и нарушителите винаги биват строго санкционирани.
Бедствията, които едно след друго връхлитат героя, след като е сгрешил в житейския си избор, намират своето обяснение в новозаветната сентенция „Господ наказва когото обича“ (Посл на ап. Павел до евр. 12:6), която на практика дава шанс да се преосмисли и да се поправи стореното, като чрез изстрадване се прозре Истината. От сблъсъка между необходимостта от изкупление и всеопрощаващата божествена любов се задвижва по-нататъшната съдба на Робинзон, представена от писателя като низ от страдания (в християнската доктрина страданието е трансформирано „от отрицателно състояние в „положителен“ духовен опит“ - вж. Елиаде 2002: 91).
Даниел Дефо по интригуващ начин разкрива причините, породили противоречие и драматизъм у младия авантюрист, използвайки потенциите на антитезата и реминисценцията. Божията любов към човека не среща желаната вяра у него, пък била тя и „колкото синапово зърно“ (Мат. 17:20), затова душата му дълго тъне в мрак - объркана, смутена, отчаяна. едва по-късно, след множество изпитания, градирани възходящо по трудност, Робинзон ще признае: „За зла участ аз не познавах Бога ... Не помня през цялото това време някоя мисъл да ме е подтиквала да потърся Бога на небето или вътре в себе си. Бях обладан от някакво безволие и не се стремях към доброто, нито пък разбирах злото“ (Дефо 2002: 84). Изглежда, че няколкото чудодейни избавления по време на морски бури не му помагат да „разчете“ знаците на Божието провидение, нито пък разбуждат заспалата му съвест. Според логиката на романа естествено и най-вече необходимо е Робинзон да се озове в екстремна ситуация, която да го изведе от младежката му морална леност, да разтърси издъно душата му - така че да се провокира пренареждане на стойностите в нея.
Пътят отвежда жадния за приключения младеж на пустинен остров. Корабът, на който той пътува, е разбит, а от другарите му никой не е останал жив: „Погледнах към заседналия кораб. Вълните се вдигаха тъй високо, че едва го виждах, а и бе толкова далеч, че си помислих: Господи! Как успях да се добера до брега!“ (Дефо 2001: 43). (Не бива да се забравя, че в християнската символика водата е астралният образ на светлината, която пък е еманация на Бога, към когото ще се стреми по-нататък героят.) Първоначално всичко плаши Робинзон и го държи в напрежение. Не е сигурен дали изобщо ще оцелее до сутринта. Инстинктът му за живот обаче го „вдига на крака“, ориентира го своевременно да свърши всичко от първа необходимост. Никакви следи не загатват за цивилизованост на острова - както във времето на Сътворението (за т.нар. морска космогония вж. Елиаде 2002: 67). А и текстът създава алюзия за това: „Видях също, че земята на този остров е необработвана, и прецених, че не го обитават човешки същества...“ (Дефо 2001: 49). „Наказаният“ човек всъщност получава своя шанс да сътвори свят, различен от този, в който е живял. Неведнъж е подчертавано, че Робинзон в общи линии повтаря историята на човешката материална култура и уповавайки се на разума, опита и природата, се изявява като демиург. Но неговото истинско величие се състои преди всичко в способността му да преобразява и да хармонизира своя вътрешен свят.
От тази гледна точка съдбата на Робинзон изглежда предопределена от Божията милост, благодарение на която на „грешника“ се дава поредна възможност да разпознае злото в себе си и да поеме по начертания от Бога път, да прозре истината и чрез Доброто да съхрани душата си за Живот. След преживения първоначален кошмар и мъчителното раздвоение - дали „да проклина живота си“ (Дефо 2001: 5, или да го благославя, Робинзон е осенен от ободрителна мисъл: „Какъв голям късмет имах“ (Дефо 2001: 5. Бавното пробуждане се извършва с участието на разума, чиято доминираща роля в човешкото поведение отстояват просветителите: „И тъй като разумът ми взе превес над унинието, започнах да се утешавам, доколкото можех, и на лошото да противопоставям доброто, за да оценя и хубавите неща в живота си тук (Дефо 2001: 61). При други обстоятелства разумът е този, който отрезвява емоциите и дори „посява“ съмнение в неограничените възможности на Бога.
Дълги и мъчителни са усилията на героя да възстанови нарушената хармония в своя живот. На острова едно след друго се случват „чудеса“, по които невярващите в стари времена са разпознавали Бога, но те едва докосват почти закърнялата чувствителност на Робинзон. Той не забелязва невероятния начин, по който се сдобива с барут и сечива - първоусловие за оцеляването му на острова; недооценява и избавлението си по време на земетресението и т.н. Отдалечеността на героя от Бога провокира читателя към съмнение в проповядваната от просветителите идея, че човек е изначално предразположен към доброто и че то би могло да надделее при възпитание в непосредствена близост до природата.
„Ключът“ към сърцето на островитянина се оказват налегналата го треска и споходилият го тогава кошмарен сън. Болният е на границата между живота и смъртта, между този и отвъдния свят. Сетивата му са изострени до краен предел. От дълбините на душата му се надига разтревожената съвест, въплътена в образа на човека, „окръжен от пламък“ и с „оръжие в ръка“ (Дефо 2001: 83): „Всичко, което видя, не те накара да се разкаеш и сега ще умреш“ (Дефо 2001: 83). Едва в този миг ужас обзема душата на героя. Макар старото да е вече отречено, а новото все още да не е намерено, оттук насетне пътят към „спасението“ е открит.
Начева истинското и непосредствено общение (в съзвучие с протестантските възгледи на Дефо) с Бога, предшествано от дълбок и мъчителен размисъл, в който екзистенциалните въпроси, връхлетели Робинзон, напират да получат отговор. Прояснява се чувството на героя за вина: „Погледни назад към пропиления си живот и се запитай какво не си сторил. Попитай по-скоро защо още си жив...“ (Дефо 2001: 8. Ненамерил отговорите, Робинзон се чувства „скръбен и объркан“ (Дефо 2001: 8 и сънят бяга от очите му. Всичко това предпоставя нуждата от „диалог“ с Божието откровение, вложено в Свещеното писание.
Независимо че писателят придава случаен характер на първоначалната среща на героя с Библията, от гледна точка на архетипа това съвсем не е така (а от гледна точка на логиката в развитието на героя е своеобразна кулминация). Робинзон наистина постига забележителен успех, „построявайки“ пространство, в което да се чувства сигурен. Но щастието би било пълно само тогава, когато и душата е изцелена, защото „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от божиите уста“ (Мат. 4:4). С всеки изминал ден на острова все по-необходима и все по-съкровена става потребността от Словото, заредено с мъдрост, затова Робинзон започва да чете евангелския текст още по-усърдно. И няма да е чудно, че след години, повярвал и пречистен, той ще твърди, че „неотменният водител на човешките души по пътя към избавлението е Евангелието... искам да кажа, Божието слово и Божият дух...“ (Дефо 2001: 194).
Още първият библейски стих, който героят прочита, след като напосоки отваря Книгата: „И ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя; и Ти ще Ме прославиш“, открива пред него началата на християнската доктрина - вярата, надеждата и любовта. Напътстван и окрилян от тях, Робинзон ще еволюира по посока на доброто.
Ако се вгледаме в „историята на душата“ на Робинзон, няма да е трудно да декодираме схемата, по която тя се променя в хронотопа на романа, повтаряйки препоръчания от Библията модел за избавление: страдание - прозрение - покаяние - спасение.
Макар началото на романа да не разкрива вътрешни колизии, които водят до противоречие между поведението на младия авантюрист и неговата „забравена душа“, в хода на епическото действие става ясно, че всичко, което Робинзон е вършел преди, е било в разрез с изконно заложеното добро у човека. В случайното попадане на Библията, намираща се сред оцелелите при корабокрушението вещи, героят вижда Божията промисъл: „...сякаш душата ми се беше помолила на Бога да внуши на приятеля ми да я сложи (Библията, б.м.) сред вещите ми...“ (Дефо 2001: 105). Отправеният зов загатва, че във вътрешния свят на Робинзон са царели обърканост и смут, от които душата му е страдала, жадувала е час по-скоро прояснение, т.е. възстановяване на хармонията в нея. Защото без вътрешен порядък е немислимо и пълноценното осъществяване на човека.
Случилото се по-нататък с героя по избрания от него път неизменно го води към прозрение на Истината и към покаяние. Тъкмо тази част от книгата е особено интригуваща: понеже в нея са описани безчетните изпитания, на които е подложен „блудният син“, а те провокират у читателя състояние на постоянно напрежение и очакване.
Дългият и мъчителен път подготвя непознаващия дотогава Бога Робинзон за неговата първа истинска молитва: „Искрено се молех на Бога да ми прати покаяние“ (Дефо 2001: 90). От този съкровен миг на единение с Бога героят започва да храни надежда за избавление.
Интересно и повече логично, отколкото парадоксално, е тълкуването на „избавлението“, към което се стреми Робинзон, от собствената му гледна точка. Героят пренарежда целите си. Желанието му да се освободи от бремето на принудителната самота се измества от копнежа душата му да се избави от гнетящата я вина. Дошло е времето корабокрушенецът да приеме „избавлението от греха като неизмеримо по-голяма благословия, отколкото избавлението от страданието“ (Дефо 2001: 91) - разбиране, което Даниел Дефо не оставя без разяснение.
Пробудилата се съвест у Робинзон му помага да разграничи в ценностно отношение двата свята - този, в който е живял преди корабокрушението, и този, който създава сам на острова. Християнските добродетели, извлечени от евангелския текст, стават огледало, в което се отразява порочността на „стария“ свят, отблъснала завинаги прогледналия за доброто човек.
Хипостазите на доброто у същия този човек са обгърнати и стоплени от любовта, най-висшия закон на Словото. На „прекомерната гордост“ (Дефо 2001: 119) противостои смирението на мъдрия, ламтежът е подменен от съзнанието да се радваш на това, което имаш и което ти е от полза, духовното отрича „плътските наслади“ (Дефо 2001: 119), благодарността игнорира лекомислието, вярата побеждава безверието. Има защо да се чувства щастлив Робинзон въпреки необичайните обстоятелства: „Искрено благодарих на Бога, задето бе благоволил да ми покаже, че в самотата си аз бях споходен от щастие, което не бих постигнал, ако живеех в обществото, заобиколен от всички удоволствия на света..., когато животът ми бе порочен, прокълнат и отблъскващ“ (Дефо 2001: 104). Инициацията на Робинзон е към своя край.
Приобщаването на героя към по-съвършения морал не става праволинейно и безболезнено. Неукрепналата му вяра, постигната с толкова усилия, е застрашена да рухне вследствие изпитанията, на които е подложена (почти зрими за интертекстуалните връзки между литературния и библейския текст).
Наименованието на първото „изпитание“ е „страх“ - страх от „срещата със себеподобен“ (Дефо 2001:143) при съзирането на следи от човешки крак по брега на острова, смятан дотогава за безлюден. Срещата с неочаквания човек е непредвидена, поради това е и плашеща. Страхът може да бъде надделян единствено чрез надеждата, която временно разколе*аният във вярата си Робинзон открива отново в библейския текст: „Надявай се на Господа, бъди мъжествен, и да укрепва сърцето ти...“ (Дефо 2001: 143). Така равновесието е възстановено, а героят получава „утешение“ (Дефо 2001: 143).
Доста по-сериозно е „изпитанието“ на Робинзон при сблъсъка на навика му да съди другите с примитива на дивата природа (проявен в канибализма). След нелека вътрешна борба преимуществото пак е на страната на християнския морал: „Имам ли аз властта или мисията да съдя ... след като сам Бог ги бе оставил цели векове да действат безнаказано...“ (Дефо 2001: 153). Оттук героят излиза духовно по-богат, той проумява, че много по-тежки и по-непростими са греховете, които се вършат при наличието на познание: „Тези хора бяха убийци, наистина, но не повече от християните, които често осъждат на смърт враговете си... макар те да хвърлят оръжието си и да се предават“ (Дефо 2001: 155). Вярата на Робинзон е закалена.
Общуването с Петкан е еднакво полезно и за двамата герои. Интересно е обаче да се отбележи, че у дивака Робинзон цени, с оглед на обновената си нравственост, преди всичко проявленията на доброто - неподправеността в поведението му, всеотдайното му и безкористно приятелство: „...никой на света не е имал по-верен, по-обичлив и по-послушен слуга от Петкан. Той никога не избухваше, не се мусеше, нямаше скрити помисли... Смея да твърдя, че би пожертвал и живота си за мене, ако се наложеше“ (Дефо 2001: 184). Само човек, който познава „отвътре“ цивилизацията и облагороден от Божието слово, се е разграничил от нея, може да открие и да оцени достойнствата на света, макар и неразвит, към който принадлежи Петкан - свят недокоснат от пороците на обществото, в което отношенията между хората са функция не на сърцето, а на парите и взаимния интерес. Светът на Петкан е обиталище на обичта и верността, на прямотата и жертвоготовността, чието отсъствие в живота на другите носи студенина и отчуждение.
Най-трогателна за Робинзон е сцената на дълбоката синовна любов на дивака към стария му баща, когото той разпознава сред пленниците. Любящият син „...се разплака, кършеше ръце, удряше се по лицето и главата, след това отново се разпя и заподскача наоколо като луд“ (Дефо 2001: 211). Покоряващата спонтанност на чувството у Петкан противостои на лекомисленото отношение на младия Робинзон към собствените му родители. Изживяването на нецивилизования човек е покъртително за представителя на модерния свят: поредният урок, който героят на Дефо ще трябва да усвои от непорочното дете на природата, другия велик учител на човека.
След многогодишен престой на острова „блудният син“ най-сетне е избавен от „пленничеството“ си и може да се завърне при своите близки. Но най-великата битка и най-чутовната победа се случват не извън героя, а „вътре“ в него - в душата му. Доброто е победило Злото.
Стоицизмът в страданието и всеотдайността във вярата са възнаградени щедро. Романната развръзка препраща читателя към старозаветната история на многотърпеливия Йов: „Сега наистина мога да потвърдя, че Йов е имал по-добра съдба в края, отколкото в началото“ (Дефо 2001: 250) - убеждение, подсказано на героя от живота.
Даниел Дефо „снема“ небето на земята: той превръща острова последователно в ад, в чистилище и в рай. Робинзон страда, търси покаяние и намира Бога в себе си, т.е. става творец на съдбините си - в материален и в нравствен аспект. На всичко случило се Бог гледа от небето с разбиране и благослов. Достатъчна му е само вярата в него: „Защото вярата е зрението на душата“ (Нашата вяра 1991: 182).
Нещо съвсем естествено за просвещенците.
*************************************************************
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ДРУГИЯ - РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ ДАНИЕЛ ДЕФО
(есе)
Кобур за пищова
Другостта! Би възкликнал гордо античният философ – това е светът на необятните идеи, на неизпитаните чувствени стихии и на неоткритите пространства на знанието. Другостта! Ще въздъхне нежната душа на поета – това е способността да съпреживяваш, но и да открехваш завесата пред поредния човешки спектакъл, който да опишеш със златното перо на логоса. Другостта! Може би ще каже просвещенският авантюрист – това е правото на силния човешки дух, право, което властва над стихиите и обществото.
Всяка епоха ражда свой социално-естетически вариант на опозицията аз-другия. И той е може би крайъгълният камък на човешкия културен прогрес, а напоследък и на регреса. Не би могло и да бъде по друг начин - погледът на търсещия човек, на гордия Homo sapiens още с неговата поява на Земята е насочен към света, към опознаването на другостта и другия – една колкото щастлива, толкова и печална орис.
Човекът е създаден от своя Творец за добротворчество и блаженство, но не и без право да греши, да разрушава и създава. Но във всички свои усилия той е безвъзвратно свързан с обществото и със себеподобните, които също са несъвършени. Въпрос на мъдра, на трезва позиция е дали ние можем да простим, да подкрепим другия в жизненоважен момент за него или да отмъстим и нараним грубо неговите чувства. Самоизживяването на своята оригиналност и уникалност сред другите милиарди подобни нам същества е изкривяване на естествените хармонични закони в едно общество. Историческата памет на народите ни дава толкова примери за безумния нарцизъм на иначе назоваващото се хуманно общество. Има ли право един идеолог да манипулира цели народи, да разпилява човешки души в името на чистата раса?
Трудно е наистина да разбереш какво се крие зад един властен жест, зад една скрита въздишка, зад една преглътната сълза. “Най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите”. Да се опознае човешката душа е толкова трудно, колкото е възможно да се изброи морския пясък. Тя е толкова крехка, като цвете, което дъхти със своя омайващ аромат, но понякога зад феерията от багри и аромати се крие отровния лик на смъртта. За да се разгадаее енигмата на душата, за да се опознае естеството на “другостта”, човек трябва да бъде “опитомен”. Но опитомяването е дълъг и сложен процес, и ти ставаш отговорен за всичко, което си “опитомил”.
Дори на незнаен остров, далеч от обществото, ти не можеш да избягаш от отговорността на своята съвест.
В едноименния роман на Дефо Робинзон Крузо среща дивака Петкан и с цялата искреност и пламенност на своята душа се заема да го “опитоми”. Робинзон му открива света на една рационална и амбициозна цивилизация, насочва го даже към “спасителния” път на истината – протестантството, но докрая на романа той не го назовава като свой приятел. А нали истинските хуманни стойности изискват равенство на човешките души! Дивакът, разбира се, е благодарен, че е оцелял и в неговата по детски наивна привързаност и непоквареност ние съзираме истинския образ на човека, сякаш цивилизаторът и робът сменят своите места.
“Опитомяването” е равнозначно на приятелство. Разбира се, човекът може да бъде безпощаден дори сред единомишленици, но никой не е съвършен. След като “опитомиш” някого ти трябва и да поплачеш и да поскърбиш. Затова и всяко приятелство си има своя цена.
Но човек оценява и анализира нещата около себе си винаги изхождайки от позицията на собствените си ограничени възгледи, чувства и мисли. Колкото и широко да е скроена дадена личност, тя винаги плаща своята дан на естеството. Подсъзнателно се налага нашата мяра и ние трудно преодоляваме себе си, само гениите може би грешат по-малко.
Дори и най-светлото, красиво и възвишено чувство, което понася човешката душа на крилете на неизмеримото щастие, което открива нови, необятни светове, може да бъде отровено от егоизма. Трогателни са наистина жестовете на искрена любов, готовността да пожертваш себе си за онова толкова скъпо, безценно същество, което “съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди“.
*****************************************************
РОБИНЗОНИАДА –„ поставяне на човек в социална изолация. Особобености :
- сюжетът за европееца, попаднал на
безлюден остров
-има някакъв вид утопия, предполага утопичен елемент
- природната среда не е враждебна
- процесът на култувиране на средата е свързан с процеса напомъдряване на
героя (процес на превъзпитаване)
- солипсизъм – самодостатъчност – влиза в противоречие с нуждата да се
използват придобивките на цивилизацията.
Романът на Даниел Дефо „Животът и
приключенията на Робинзон Крузо” представя в увлекателна белетристична форма
някои от основните философски идеи на Просвещението в Западна Европа. Романът е
и повествование, за съдбата на един моряк на необитаем остров и творчески експеримент,
който проследява детайлно промяната в поведението и светогледа на личността в
екстремни условия.
Даниел Дефо показва как постепенно в
съзнанието на самотния обитател на острова се изгражда нова ценностна система и
стойностите неочаквано се преобръщат. Парадоксално е, че нещастието на
откъснатия от контакта Робинзон се трансформира в усещането за спасение от
греховните изкушения и гибелните страсти. Странно е как осъденият на самота се
чувства щастлив от новото начало в своя живот – без алчност и завист, без
прекомерни амбиции.
Творение на корабокрушенеца са не само
материалните предмети, но и едно човешко същество – дивакът Петкан, чиято душа
благодарение на нравоучителните беседи с европееца приема християнската идея за
божественото. Характерна за литературата на просвещението е тази двойка герои –
представител на европейската цивилизация и туземец, син на екзотичен и първичен
свят. Общуването на Робинзон с Петкан е всъщност диалог на различните нива,
стадии на еволюцията на човешката природа.
No comments:
Post a Comment