20. Просвещение.Философски предпоставки на романното творчество през епохата на Просвещението. Разбирането на просвещенската мисъл за човешката природа (опозицията между “естествен човек” и “социален човек”) и за ролята на разума (по И. Кант). Общи характеристики на просвещенския роман.

20.  Просвещение.Философски предпоставки на романното творчество през епохата на Просвещението.  Разбирането на просвещенската мисъл за човешката природа (опозицията между “естествен човек” и “социален човек”) и за ролята на разума (по И. Кант). Общи характеристики на просвещенския роман.

Европейското Просвещение

-      политическа идеология, философия и култура на епохата за разрушаване на феодализма и утвърждаване на капитализма в Европа

-      хоронологически обхваща периода от края на XVII век до началото на XIX век; „официална” дата за започване на Пр. някои посочват 1715 – годината, в която умира Луи XIV

-      терминът „просвещение” за първи път употребяват Волтер и Хердер през 1784 година

-      основен лозунг – „Знанието е сила”

-      възниква първо в Англия и разпространявайки се в други европейски държави, придобива своя национална окраска и специфика

-      Хегел – Просвещението е рационалистическо движение в областта на културния и духовния живот, отрицание на съществуващите начини на управление, държавно устройство, идеология, право, съдопроизводство, религия, изкуство и морал

Философията на Просвещението

-      изоставяне на идеята за креационизма (че сътворението на света е от Бог) – дейността и произведенията Ч. Дарвин – идеята за еволюционизма;

-      отричане на вродените идеи и отчитане ролята на личния опит, собствената активност и възпитанието;

-      виждане, че човешката природа се променя с възрастта;

-      религията трябва да е разумна и да помага за моралното поведение на хората;

-      създаване на деизма – интелектуално движение, което подкрепя емпиризма, толерантността и разумността на добродетелния начин на живот;

-      интерпретация на човешките индивиди и общество от противоположни позиции, но като цяло поддържане на емпиризма.

Просвещенската мисъл

-      И. Кант (1724-1804) – родоначалник на немската класическа философия; поставя началото на диалектическия метод (доразвит от Хегел, Шелинг, Фихте); развива учението логика

·         основна философска доктрина – трансценденталния идеализъм

·         обявява се срещу догматизма на умозрителната метафизика

·         съществуват „неща в себе си”, които действат върху сетивата и пораждат хаос на усещанията (за пространство и време)

-      „разумът” (според Кант) – способността да се мисли с идеи (душа, свят, Бог), надхвърлящи човешкия опит

·         разумът (както и чувствата) играе важна роля в човешкото познание за света, като в ума съществуват предпоставки, които слагат отпечатък върху опита;

·         познанието на подредения свят е възможно чрез допълнителната дейност на сетивата и ума, не само чрез опита, който се дължи на сетивата, а формата му се допълва от ума;

·         разумът действа извън границите на дова което човек е способен да опознае;

·         до колкото могат да участват сетивата, дотолкова човек може да се надява на познание;

·         светът, който познаваме, е свят на явления, човек не знае нищо за нещата в себе си;

·         човешкият разум не е в състояние да отсъди за много неща, тъй като не може да ги “обхване”; човек никога не може да има сетивен опит за цялата действителност, от която той е само частица;

·         вярата в бог е постулат на практическия разум;

·         една от формите на интелекта (другата ф-ма е разсъдъкът)

-      „естествен човек”

·         човекът на бъдещето е един homme de nature, който в едрия си смисъл е повторение, възобновяване на някогашния “естествен човек” – повторение в нравствен (не в исторически) план;

·         човек се ражда свободен да мисли свободно, в синхрон със себе си и свободен да изразява мисълта си;той бива окован от обществото

·         опровергава „историческия оптимизъм” на рационализма и аргументирания чрез него буржоазен позитивизъм във всичките му измерения

-      „социален човек”

·         да се възприема човек като гражданин, означава да се страда от това антропологическо, хуманизиращо късогледство;

·         падналият социален човек не притежава други критерии за оценяване на поведението си освен критериите, предписани от обществото – реалното може да изглежда рационално, но само защото индивидът се е отдал на тази анонимна инструменталност, позволявайки й да управлява неговото безмислещо съществуване;

-      през първите десетилетия на века господства култът към разума и в последствие тържествува култът към чувствата („Възпитавайте разума си! Възпитавайте чувствата си!”) -> причина: рационалният подход към явленията в живота не се оказва общовалиден и всеизчерпващ, постижимостта на идеала за хармония се оказва илюзия

-      в английското Просвещение по същество няма противоречие между разбирането за разума и това за чувствата, както и между разбирането за природата и цивилизацията

-      стремеж да се примири "социалното" и "естественото", както и да се види в "човешката природа" неразделно цяло от разум и чувства; герой на Голдсмит: „забелязал съм, че ако човек притежава ум, той е надарен и с добро сърце”

Просвещенският роман

-      новият жанр на новото време;

-      характерни за жанра са: реализмът, емпиризмът и историографията на индивида; в Англия и духът на комизма

-      английските писатели от XVIII в. имат съзнанието, че създават нещо, качествено различно от съществувалото досега, и това съзнание лежи в основата на стремежа им да го утвърдят и докажат предимствата му -> тяхната свръхзаинтересованост и свръхзаангажираност с въпросите на романната поетика - съзидателни у Дефо, Ричардсън, Филдинг, пародийно-разрушителни у Стърн и Голдсмит;

-      диктатор на литературния вкус в Англия по онова време д-р Самюъл Джонсън: "да се изобразява животът такъв, какъвто е, разнообразяван единствено от събития, ставащи всекидневно в света, и подвластен на чувства и особености, действително присъщи на хората" -> в л-рата навлиза всекидневният език;

-      Тилиард – „от Дефо насетне епическото светоусещане се пренаглася от стихосложното изложение, до неотдавна подходящо за него изразно средство, към прозаичния романс на средната класа”;

-      налагащото се присъствие на думата „история” в заглавията на преобладаващата част от английските романи от XVIII в. - "Клариса. Историята на една млада дама", "Историята на приключенията на Джоузеф Андрюз и неговия приятел Абрахам Адамс", "Историята на Том Джоунс" и пр.;

-      новият тип повествование сякаш би бил безпомощен да завоюва позиции и авторите му се притичват на помощ, оформяйки го като дневник, пътепис, мемоари, поредица от писма, и включвайки го по този начин в реалността на всекидневието;

-      "комически епос в проза" – утвърждава го Хенри Филдинг; означава трагедия с обратен знак (в която героят изпада до възможно най-долното стъпало, за да бъде сполетян отново от щастието и успеха); не е нито комедия, нито трагедия, нито епос (не възпява и не е в стихове); идеята за „смехотворното” – изобличаването на порока и глупостта -> дидактична задача;

-      философско-етическата проблематика на времето пронизва цялата литература на Просвещението, но преди всичко романа като особено гъвкава структура;