1. Ренесанс. Обща характеристика. Представи за свят, човек, Бог. Разбиране на ролята на твореца. Основни черти на ренесансовото хуманистично светоусещане. Леон Батиста Алберти като фигура на “универсалния гений” през епохата на Куатрочентото. учебник

1. Ренесанс. Обща характеристика. Представи за свят, човек, Бог. Разбиране на ролята на твореца. Основни черти на ренесансовото хуманистично светоусещане. Леон Батиста Алберти като фигура на “универсалния гений” през епохата на Куатрочентото.

Първообраз на понятието Ренесанс в науката  се е наложил френският термин Renaissance. Представлява преоткриване на света и човека. Идея за възраждане на античната култура и словесност.  Възвръщане към античната представа за  прекарасния човек. Етимологически терминът  Ренесанс  означава възраждане на калсическата древност и на античната калокагатия (идеала за съвършен, хармоничен човек).

При по-внимателно вглеждане в идеята за вуъзражадането веднага става ясно, че тя съдържа два  близки, но неприпокриващи се елемента:

·         Идеята за подражание на древните като път към ново съвършенство. – подраьанието се ограничава предимно в сферата на философията и литературата(първоначално е увлечение по римската словесност, едваслед падането на Константинопол се засилва интересът към старогъцкия език и литература). Италианското реченто (Ранен италиански Ренесанс)е свързано предимно с неолатиснакта литература и отваря първата страница в подражанието на древните в новоевропейската литература. Пробелмът за възраждането на антияността се  възприема през треяентото като морално необходим и се милси като възкресяване не само на културата, но и на държавните институции. По късно тези букавалистически измерения на идеята за “възраждането” на античния свят отстъпват място на по-диалектияеските представи за подражание на древните като средство за отстояване на собствената идентичност.  Безкритичното увлеяение по  вичко древно, присъщо на Ранния ренесанс, несъмнено е причина за известното идеализиране на античността, характерно и за Високия ренесанс. При Ренесанса има усещане за прекъснатост с античността, която не се наблюдава при Средновековието, товае причината да назрее идеята за възкресяване. Различно е отношение към античаната литература през Средновековието и Ренесанса.  За среновековния човек античните автори са авторитети, докато през следващата епоха античността вече набавя идеал. Това различно отношение предопределя характерната изборност към античните автори и текствое през Средновековието и подчетаната тенденция към идеализация през Ренесанса.

·         Идеята за прекрасния човек като символ на новите времена. -  тази нова идея е идеологическото ядро на хуманизма.  Има проимяна от теоцентризъм към антропоцентризъм. Идеята за Бог постепенно губи привлекателност и отстъпва място на идеята за човека.  Според ренесанцовите хуманисти човек е най-висшето божие творение, “образ и подобие” на своя Създател. Достойнството се изтъква като родов белег на човечеството. Признава  му се правото на избор при определяне на собствената съдба. Според ренесансовите хуманисти предствата за достойнство на човека е не само проявата на гордост и самочувствие, но и нов тип самосъзнание, изградено върху правото му да определя собствената си съдба. Връщането към древността е в опит да се потърси нов синтез между физичеса красота и добродетел. Връщане към античната калокагатия през  Ренесанса белеьи истинска културан революция, която може да бъде обозначена като реабилитация на плътта. (парадоксално започва от Божия храм).  Ренесансовия идеал за съвършения човек е твърде оригинален синтез от антични и средновековни представи. Според  Лосев ренесансовата калокагатия съвмества моралното съвършенство на Христос и физическата красота на Аполон. Новият идеал притежава и една напълно нова компонената – титанизъм. Титанизмът е другото лице на ренесансовия индивидуализъм – ьелание на личността да разкрие напълно възможностите си, да постоген максимума в резултат от усилията си тук ипо възможност веднага.  Титанизмът се разбира като трансцедиране на човешкаат личност по посока на Бога, като устрем за изравняване с Бога.

Хуманизъм –според едни е следствие на развитието на ренесансовата литература, а сспоред други двете понятия се изравняват и са взаимно заменяеми. Това е нов светоглед, нова представа за човека и човешкото.

Италианското треченто

В Италия се предпочита разделянето не  Ранен, Зряли Висок ренесанс, а треченто, куатроченто и чинкуеченто – съответно 14,15,16 век.

Хуманизмът за италианската наука започвас Петрарка, докато у Данте е от проторенесансов тип. За Петрарка светът на миналото в лицето на древния Риме всиша мярка за съвършенство и опитът за равняване по него е единственият път към постигане на нов съвършенство => нова мярка за овладяване на латинския, възстановяване на красотата на калсическия език на древността. Именно от този ранен етап на Ренесанса идва и нетърпимостта към тъмните векове – типична за явлението изобщо.

Към тричентото се отнасят Франческо Петрарка, Джовани Бокачо и Франко Сакети.

Италианско куатроченто

Това е същинският Ренесанс. Около 1375 – 1450.  Време наутвърждаване на новата хуманистична идея в Италия. Има преход от свободните градове-ребулики към принципати (власт на отделни аристократически ли буржоазни фамилии). Владетелите стават меценати от нов, ренесансов тип. Латинизацията се поощрява – основават се академии във Флоренция, Рим,Неапол. През тази епоха излизана яве и фигурата на новия тип ренесансов човек – универсалният гении. Това е Леон Батиста Алберти (1404-1472), след него се появяват Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти и Франсоа Рабле. Алберти е бил в действителност личност с глоям брой разнообразни таланти – архитект, склуптор, писател, математк, физик, философ. Автор е на първата италианска граматика на волгаре.  Пише сонети, елегии, трактати.

Италианско чинкуеченто  - висок Ренесанс. Вече започва дапреминава към барок.

Лекции

·         Джорджо Вазари –автор на изследване в 3 части върху живота и творчеството на италианските творци. Говори за възраждането на хубавия маниер –Рафело и Микел Анджело. Твърди, че трябва да се подражава ан предците.

·         Петрарка – има я идеята за възвръщането към нещо забравено. Той се насочва към латинския език. Възраждане през езика.

·         Ренесанс като термин се налага през 19 век, в симсъла на връщаен назад към миналото, но икато ново културно самосъзнание

·         Не е просто стил или направление, той е културно явление, обхващащо почти цяла Западна Европа. Приблизително е в рамнките на 14 до 16 век.

·         Не обхаваща Европа едновременно, той е асинхронен – ранен (Петрарка, Бокачо), Зрял (утвърждава се статусът на хуманиста; създава се Платоновата академиявъв Флоренция) и Късен (Леонардо, Микеланаджело)

·         За Среновековието Античността е все още твърде близко, не може да се балюдава като отделна реалност, докато Ренесанса я вижда като такава. Средновековният човек вижда Античността като “свят от живи чудеса”, “кладенец от информация”.

·         Ренесансът е по-скоропреходът между старите и новите времена, вкото съжителстват различни елиементи. Преход от схоластика към индивидуализъм.

·         Човек получава възможност да се изкаяи в созиалнатайерархия 

За ренесансовите художници изкуството е своеобразна божествена сила. В трактата си “Три книги за живописта” Леон Батиста Алберти пише:
“Живописта съдържа в себе си някаква божествена сила, не само защото подобно на дружбата тя прави отсъстващите хора присъстващи, но дори повече – хората, умрели преди много векове, тя прави като да са живи.”
Леон Батиста Алберти е един от големите архитекти и един от най-големите автори на трактати за проблемите на естетиката. За средновековните теоретици живописта е божествена, защото чрез нея се демонстрира Бог. За Алберти обаче живописта е божествена, защото овековечава смъртния човек, прави го като че ли безсмъртен, като разширява границите на земното битие на човека.
За ренесансовите мислители красотата не е нещо неуловимо и тайнствено – тя е достъпна за окото и разума. Пак Алберти казва: “Красотата е хармония на всички части, обединени разумно и с такава съразмерност, че да не бъде възможно да се прибави или отнеме каквото и да било, без да стане по-лошо.” Т.е. подчертава се значението и на детайла. 
Ренесансовите естетици поставят въпроса и за относителността на красотата. Според Дюрер (немски художник) хората в една епоха разбират едно нещо за хубавото, в друга – друго.
Подражанието на природата е главното и основно призвание в изкуство. Красотата според Алберти е в природата на самите вещи. Оттук изкуството трябва да подражава на природата разбирайки, че красотата се намира в действителността, а не отвън. Намира мястото си метафорама за изкуството като огледало. Умът на живописеца трябва да прилича на огледало, което да обхваща всички цветове и форми от действителността.
Според Шекспир целта на актьорската игра е “да държи огледалото на природата”, да показва облика на действителността, на времето. Природата е същността на времето и същността на хората, които живеят в това време. Това обаче не е натуралистичен реализъм. Да Винчи е казал: “Жалък е онзи художник, чийто произведения изпреварват неговите съждения. Живописецът спори с природата.”
Разумът на художника е инструмент при пресъздаване на реалността.