19. Еврипид и „залезът” на атическата трагедия. Особености на Еврипидовата трагедия. Сравнение между Еврипид, Софокъл и Есхил.

19. Еврипид и „залезът” на атическата трагедия. Особености на Еврипидовата трагедия. Сравнение между Еврипид, Софокъл и Есхил.

   Еврипид бил необщителен и книжен,  изцяло отдаден на любовта си към театъра и мъдростта. Това е типично поведение на интелектуалец, затворен в себе си, ако съдим за драматурга от съвременна гледна точка. За “отворените” към света атиняни такова поведение било необичайно. Негови съвременници често посочвали една пещера на остров Саламин – родното място на твореца, където той обичал да се уединява, за да твори.

 

 Еврипид е майстор в изкуството си. Проблемът бил, че атиняните още не били дораснали за неговото творчество: митологично в основата си, гръцкото класическо мислене възприемало действителността винаги с формите на миналото, с идеалите на минали епохи, които били вече знаци-символи на истинност и значимост. Атическата трагедия е художествена концепция за статичен, неисторически, а митологичен  свят.

 

Еврипид нарушил равновесието между минало и повтарящо архетипа настояще. Съзнателно, или под напора на историческия контекст от една страна и социалната си принадлежност от друга ( докато Сократ бил аристократ, Еврипид бил син на търговец – ІІІ-та имуществена класа), той се отклонил от традицията на драматургическия изказ. Затова не го разбирали.

Макар и неразбран, Еврипид бил популярен. Неговите прости, звучни стихове се помнели леко, практическата мъдрост, която съдържали, привличала. Те бързо се разпространявали. Извън консервативната Атина той бил много по-известен. Дори при авантюристичният морски поход срещу Сицилия, по настояване на Алкивиад (415-413 пр.Хр.),  попадналите в плен атински войници можели да откупят свободата си срещу няколко стиха от Еврипид.

Отношението към Еврипид било различно (през ІV век пр. Хр. Аристотел го критикува в “Поетика”, но не се колебае да го нарече “най-трагичен”), както разнолика била и самата личност на драматурга:

Той е притежател на първата частна библиотека в европейския свят, с огромни познания по литература и философия.

   

 До нас са достигнали 18 тагедии на Еврипид. Най-популярни са: „Електра”, „Молителките”, „Иполит”, „Андромаха”, „Троянки”, „Ифигения в Авлида”, „Финикийки” и „Вакханки”

   Интересът, който будел в късната античност, в Рим и през западноевропейския Ренесанс, станал причина от него да се запазят повече творби, отколкото от Есхил и Софокъл.

Учудва вътрешното разнообразие на теми, образи и идеи в Еврипидовата трагедия. То се обяснява  с огромния капацитет на Еврипид, с  изключителната пластичност да възприема направеното от други и да го превръща в свое. 

Промени в атическата трагедия В старата атическа комедия, в средата на действието, наречено парабаза, хорът сваля маски, за да дискутира злободневни проблеми на деня с публиката. ( така се ражда литературно – критическия и публицистичен жанр) Еврипид прави от цялата трагедия парабаза.  От народното събрание и съда Еврипид пренесъл на сцената риторизма и създал нов стил на общуване между трагическите герои. Театралният диалог демонстрира психологическата задълбоченост на човека от тази епоха. Разговарящите на сцената герои като че ли са “двете души” на един мощен интелект, който търси отговор на въпроса “ЗАЩО?”

Трагедията на Еврипид десакрализира известни митове, разрушава аристократическата им атмосфера и ги връща в едно първично състояние, много по-близко по дух на новото време.

  Отношението на Еврипид към религията е сложно и симптоматично за епохата. Често той е почти атеист, но трагедийната традиция му пречи да се изразява човешки. Затова драматургът са връща към Омировата представа за божеството като сила, която превъзхожда човека не нравствено, а физически. като запазва формално религиозния аспект, еврипид изказва съмнение в справедливостта на божествения ред и пренася нравствената сила вътре, в душата на човека. Еврипидовите възгледи за боговете са израз на кризата на традиционнната нравсвена религиозност в края на Vвек пр.Хр.

 

 Еврипид окончателно изтиква хора от драматичното действие. Той е фон, музикален антракт между интелектуално наситените диалози.Той използва музикалните нововъведения на Тимотей Милетски и прибавя нови инструменти към лирата и флейтата; разширява ариите, въведени от Софокъл, като придава на паритиите особен патетизъм.В трагедията на Еврипид се промъквала зрелищността, която вещаела УПАДЪК НА ЖАНРА.

  

ЗА ДА ПРЕДИЗВИКА ИНТЕРЕС Еврипид свободно борави с традиционни предания (т.н. вторична митологизация в античната култура).Често в неговите версии добрите бивали лоши, лошите – добри. Така Еврипид създал много форми на  бъдещата сериозна комедия на Менандър (епоха на елинизма). – за първи път се появяват подхвърлени деца, любовни епизоди и битови фигури, носители на комичен ефект. Но стремежът към ефектност, нарушавал целостта на действието. Затова Еврипид се върнал към трилогията. упъдъкът най-ярко се проявил във връщането на deus ex maxina – бог от машина. Този похват изразявал невъзможността чрез нравствена отговорност да се свърже сложната човешка природа с външните обстоятелства.

   

Героите на Еврипид не са отговорни или виновн. Те са страдащи. И действието, и висшата сила, носител на справедливост при Есхил и Софокъл, се откъсват от характера на героя. Затова човекът само външно зависи от действията на боговете, които го объркват и карат да страда, без да му носят правда и знание. По този начин Еврипид освобождава трагедията от фатализъм. Той направил за литературата това, което Тукидит сторил за историята!!!

ЕВРИПИД СЪТВОРИЛ ИСТИНСКИ ПРОТИВОРЕЧИВИ ГЕРОИ, РАЗКЪСАНИ В ПРОТИВОПОЛОЖНОСТТА НА СТРАСТ И РАЗУМ.  Трагичното напуснало космоса и се настанило в човешките сърца.

Пряко изразеният психологизъм обаче противоречал на същността на атическата трагедия. Затова Еврипид се върнал към идеята за съдбата (която съществувала и при Есхил например) , като изменил съдържаниетой и я превърнал в образ на неведомата същност на човешката душа. Боговете станали символ и инструмент на човешката душевност. По този начин се съхранила целостта на действието, но човешкият характер загубил Софокловата твърдост и се лабилизирал.

С малки изключения Еврипидовата трагедия поставя действието над характера. Въпреки всички промени, Еврипидовата трагедия остава свързана с епохата на класиката, с монументалното изкуство на Есхил и Софокъл, в което вътрешният живот на човека остава безусловно подчинен на логиката на обективните обстоятелства.

Въпреки разликат в годините, Софокъл и Еврипид били съвременници. Софокъл умрял няколко месеца след Еврипид. Докато авторът на “Антигона” изразява хармонията и разцвета на атинската демокрация, то Еврипидовата трагедия отразява духа на упадък и тъмните страни на демокрацията. По-късно в “Поетика” Аристотел ще помири двамата драматурзи, пишейки, че Софокъл представял хората такива, каквито трябва да бъдат, а Еврипид – такива, каквито са. Рейнхард нарича Еврипид “барометър на кризта”, обхванала Перикловата епоха.

Кризата започва още преди Пелопонеската война. С демократизирането и хуманизирането на нравите в Атина се промъкнали и разложителите на строгото религиозно-нравствено съзнание. Край Перикъл, редом с Херодот и Софокъл се движели Анаксагор и софистът Протагор (първият платен учител по мъдрост).Анаксагор нарекъл слънцето “горящ камък”, Протагор открито се съмнявал в съществуването на боговете, преди него Критий проповядвал, че някой умен и мъдър човек измислил религията, та хората да не вършат зло скрито. Така религията деградирала до човешко изобретение. Идеите на новата, рационалистична философия изместили строгите възгледи на нравствената старина.

Новите идеи отговорили на процеса на откъсване на индивида от човешката общност. Придобил усет за свобода и индивидуалност, гражданинът не се чувствал част от цялото, а виждал в държавата враждебна противоположност. Новите тенденции се проявили в политическия хаос по време на Пелопонеската война, когато личните и партийни интереси започнали да се поставят над общите.

Софистите са първите космополити. В техен тон Еврипид пише: “Родината е там, където на човек му е приятно!” От съвременна гледна точка идеите на софистите звучат крайно прогресивно – те те разпространили една човешка гледна точка за заобикалящия свят, създали условия за развитие на точните науки, но разклатили устоите на класическото робовладелско съзнание, като пренесли цялото внимание върху конкретния човек.

Индивидът и неговият частен живот бил голямото откритие на епохата (западноевропейският ренесанс открил индивида десет века по-късно). В живописта се появил портретът, в адвокатската риторика – характеристикта, в Еврипидовата драма – битовите фигури. Обществените идеали били заменени с удоволствието и насладата от живото. Разрастнало се епикурейството.

Пелопонеската война и политическият хаос подсилили новите тенденции в човешкото поведение. Описвайки чумата от 429г.пр.Хр. Тукидит пише: “ Това, което беше приятно в дадения момент, което по някакъв начин усилваше наслаждението, то се считаше за прекрасно и полезно.Хората не се обуздаваха нито от страх пред боговете, нито от човешки закони, тъйкато виждаха, че всички умират еднакво, и затова считаха за безразлично ще почитат ли боговете или не, понеже никой не смяташе да доживее до това време, когато ще понесе със съд наказание за престъплението си; много по-тежка присъда се считаше тази, която висеше над главата, и затова изглеждаше естествено преди да се стовари, да се насладят, макар и малко, от живота.(ІІ, 53).В тази епоха удоволствието е едиствен критерий за щастие  и дори явните правонарушения – кражба, бягство от обществен дълг, се оправдавали от субективната етика.

ПРОЦЕСЪТ БИЛ КРАТКОТРАЕН. КАКТО ПИШЕ ЛОСЕВТОВА БИЛ ВРЕЕМЕНЕН ДЕКАДАНС В ЕПОХАТА НА ГРЪЦКАТА КЛАСИКА.

Консервативното народно съзнание силно се противопоставило на модерните упадъчни тенденции. В религиозните процеси по благочестие били изправени и Анаксагор, и Протагор. В последната вълна незаслужена жертва на модернизма станал и Сократ.

Еврипид бил твърде близо до модерните. Но той бил драматург, а не философ. Всеобщата гледна точка на трагедията не му позволила да бъде последователен мислител. ТОЙ РЕЗЮМИРАЛ ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА СВОЕТО ВРЕМЕ и също като Тукидит е настроен реалистично, но приема божеството по необходимост. Затова неговите трагедии трябва да се разглеждат не като идейна система, а като динамичен израз на безпокойството на една епоха. По-късно тези проблеми намират разрешение във философията на Платон.