15. Атическата трагедия при Софокъл. Особености и достижения. Сравнения между трагедията при Софокъл и Есхил.

15. Атическата трагедия при Софокъл. Особености и достижения. Сравнения между трагедията при Софокъл и Есхил.

Софокъл окончателно е завършил предприетото от Есхил дело, насочено към превръщането на трагедията от лирическа кантата в драма, при което, обаче, е преместил акцента върху изобразяването на хората, на техните решения, постъпки и борби. Става въпрос за това, че докато Есхил се е стараел да открие в поведението на човека действието на висшите сили и по същество е разглеждал човека само като арена на стълкновението между боговете, то при Софокъл акцентът е върху чисто човешкото – при него боговете рядко са изведени на сцената, т. нар. “наследствено проклятие” не играе съществена роля, хората действуват напълно самостоятелно, сами определят поведението си спрямо другите хора и действието на висшите сили се проявява в естествения ход на нещата, който именно ход съдържа в себе си божественото осъждане или оправдание на избраната от човека линия на поведение.

Проблемите, които вълнуват Софокъл, са свързани със съдбата на индивида, а не със съдбата на рода; именно поради това изменение в изходната творческа установка той изоставил принципа на сюжетно свързаната трилогия, към който се е придържал Есхил, в резултат на което при него всяка една от трагедиите в трилогията представлява самостоятелно художествено цяло. Освен това, още Аристотел е обърнал внимание върху един от основните сугестивни похвати на Софокъл, като е подчертал, че той следва примера на Омир, който превъзходно умее “да измами” зрителя, като го накара да заживее с погрешно умозаключение (паралогизъм) и мнение, което после се подлага на опровергаване.[1]

Както се подчертава и от редица съвременни автори, внимателният поглед върху текстовете на “Антигона” (стихове 322, 1036 и сл., 1063 и сл., 1077), както, разбира се, и на текстовете на другите пиеси, недвусмислено разкрива, че не може да представлява никакво съмнение фактът, че съвременният живот е изключително здраво вплетен в съдържанието на произведенията на Софокъл, и че в най-пълен вид личните мисли на поета са въплътени в “Антигона”.[5]

Повечето от изследователите подчертават, че трудностите в този аспект произтичат от това, че за разлика от Есхил и Еврипид, при които често пъти се срещат ясни намеци или разсъждения за съвременната им действителност, които по същество не са пряко свързани с действието на трагедията, то при Софокъл вплитането на разсъжденията в това отношение в тъканта на самата сюжетна линия е направено толкова изкусно, че трудно се забелязва. Ориентацията на повечето от авторите, акцентирали изследванията си в тази насока, е използуването като критерий преди всичко на повторенията на една и съща мисъл в различни места от творчеството на поета.

Времето на творческата дейност на Софокъл съвпада с онзи момент от историята на антична Гърция, когато общинната собственост и организираност на обществото вече са били в стадия на своето разложение, а робството все още не е било придобило своята решаваща за производството и за обществената структура значимост и все още е преобладавал трудът на свободните земеделци. Това е и време на икономическия и политическия разцвет на Атина след блестящите победи над персите и превръщането на Големия морски съюз в държава, в която интензивният приток на чужденци е способствувал за развитието на научната и политическата мисъл и за превръщането на Атина в център на културния живот (а според Перикъл – в “училище”) на цяла Гърция. Това е и времето на мощното влияние върху Софокъл на софистите и най-вече на тяхната теория за естественото право, за законите на самата човешка природа, което влияние се открива включително и върху сюжетните характеристики на неговите трагедии, и най-вече, че централен момент в тях (и особено в “Антигона”) е конфликтът между божествените закони и законите на човешкия произвол.

Сюжетът на “Антигона” се отнася към т. нар. “Тивански цикъл” и е непосредствено продължение на мита за войната на “Седемте срещу Тива” и за двубоя между братята Етеокъл и Полинейк, като е акцентирано върху това, че след загиването на двамата братя управителят на Тива Креон погребал с почести тялото на Етеокъл и със смъртна заплаха забранил да бъде погребвано тялото на Полинейк, но Антигона, сестрата на братята, нарушила забраната и погребала брат си. Софокъл разработил този сюжет от гледна точка на остро актуалния за неговото време конфликт между писаните човешки закони и полисните традиции на неписаните закони на човешкия морал и религията, при което застанал на страната на ненарушимостта на богоустановените неписани закони.  Съгласно сюжета Хемон, синът на Креон, се старае да убеди баща си, че Антигона, която е негова годеница, се ползува от моралното съчувствие на народа, но Креон я осъжда на смърт чрез зазиждане в каменен гроб; когато после слепият гадател съобщава на Креон, че боговете са разгневени от неговото поведение и ще го накажат с ужасни бедствия, той отстъпва, но вече е късно – Антигона се е обесила в гроба си, Хемон се самоубива пред очите на баща си, а Евридика, съпругата на Креон, се е самоубила, като е проклела мъжа си. Така, в крайна сметка конфликтът между Антигона и Креон се решава, като се налага божествената справедливост, но тя се налага и тържествува в естествения ход на драматургическото действие, движещи сили на което са именно човешките характери, ярко изразената човешка индивидуалност, а не прякото участие на божествените сили; вината на неговите герои е лична, а не наследствена.

Въпросът за величието на човека, за богатството на неговите умствени и нравствени сили, и едновременно за неговото безсилие и за ограничеността на човешките възможности, е поставен с най-голяма яркост в трагедията “Едип цар”. Преди Софокъл митът за Едип цар вече е бил драматургически интерпретиран в построената върху идеята за родовото проклятие тиванска трилогия на Есхил, но тук, при Софокъл, интерпретацията на този мит е съсредоточена върху отказа от идеята за наследствената вина и върху акцентирането върху личната съдба на Едип.  Така, според софокловия драматургичен сюжет, всичките взети от Едип предпазни мерки, за да избегне предсказаната му съдба, всъщност последователно и неизменно са го водели единствено към осъществяване на предсказанието. Това именно противоречие между субективните намерения и обективното поведение пронизва цялата пиеса, а дадената й през ХVІІІ-ХІХ век оценка като “трагедия на съдбата” (в противовес на Шекспировата “трагедия на характерите”), всъщност е създала у поколенията погрешната представа, че античната трагедия въобще е “трагедия на съдбата”; тъй като в античната трагедия проблемата за съдбата е бил разработван сравнително рядко, и при това дори и в “Едип цар”, където тя несъмнено е засегната, тя всъщност съвсем не е поставена на преден план, а в нея Софокъл подчертава не толкова неизбежността на съдбата, колкото променливостта на щастието и ограничеността на човешката мъдрост.

 

 Софокъл именно е онзи, който има несъмнената заслуга да представи нещо напълно неочаквано за своето време – да представи една жизнена драма, при която един действително извършил престъпление човек всъщност се оказва оправдан в очите на зрителите, а съдбата, вместо да демонстрира своята сила и могъщество, по-скоро демонстрира именно своята неправота и несправедливост.

Или казано по-иначе – главната заслуга на Софокъл се състои в това, че пръв поставя проблемата за пробуждането на нравственото и на естествено-правното съзнание на човека, пръв поставя проблемата за необходимостта номосът да се съобразява и с личната човешка ангажираност в хода на протичащите процеси въобще, и в частност в хода на процесите, за които се носи отговорност.

 Повечето от сюжети те си Есхил черпи от епоса, а елементите  на традиционния светоглед се препитат със съвремието.

Поетът е смятан за създател на атическата трагедия. Като увеличава броя на актьорите на двама и намалява партиите на хора, неговата трагедия престава да бъде оратория и мимическа драма и се превръща в трагедия, в драма. Въпреки че в началните му драми- вторият актьор се появява рядко и хорът е централна фигура, диалогът вече е носител на драматичен заряд. В „Орестия” Есхил използва въведения от Софокъкл трети актьор

Въпреки че фаблата е проста, неосложнена от перипетии, а трагедията е съсредоточена около една ситуация. За да придаде на актьорите си внушителност и да ги издигне над обикновените хора, Софокъл използва похвата да поствя геройте си при необичайни условия. Стилът му е приповдигнат и величав, с гръмки и сложни думи, с архаизми, с многобройни и разнообразни епитети и смели метафори.Някои негови хорови партии могат да се смятат за шедьоври в старогръдската лирика. Тържественият му стил и неразгърнатата му драматичност стават причина много скоро  пети век преди Христа

Есхил да изглежда вече архаичен.

  Софокъл е вторият от тримата велики трагически поети на Атина (заедно с Есхил и Еврипид). Още със първото си излизане на театралните състезания през 468 година пр. Хр.- той побеждава по-възрастния от него Есхил. Софокъл завършва започнатото от Есхил дело- превръща трагедията от лирическа кантата в драма в която централен образ става отделният човек.Той е защитник на полисната старина – за разлика от Еврипид. Избягва да поставя въпроси, които биха смутили вярата в традиционните религиозни положения. Боговете рядко излизат на сцената, а намесата на вишите сили се проявява в хода на сюжетното действие. Човешките норми се преценяват от гледна точка на традиционната етика. Причината за нещастието обикновено се корени в ограничеността на човешките знания. В трагедиите на Софокъл са въплатени идеалите за мярка и хармония от времето на Атинската демокрация- неговите образи са по-обемни и по- сложни от образите на Есхил.

Софокъл изоставя свързаната в едно цяло трилогия-всяка от неговите трагедии е със самостоятелна фабула. Той е майстор на драматизма, основно средство на изказа става диалогът. Софокъл въвежда третия актьор и увеличава броя на хористите от 12 на 15.