13. Поетика на Тургеневия романов модел

Поетика на Тургеневия романов модел

Учебник: Тургеневият модел на роман по своите структурни особености стои по-близо до западноевр. роман, отколкото до руския роман от втората пол. на 19в. И това е лесно обяснимо като знаем, че Тургенев прекарва по-голямата част от творческия си живот на Запад. Романисти като Мопасан, Жорж Санд и др. не само са се влияели от него, но и те са му влияели за изграждането на един свой, тургеневски модел на роман. Родната традиция се чувства в разработването на темата за „излишния човек“ в „Рудин“ и „Дворянско гнездо“. Тургеневият модел на роман за разлика от този на Толстой и Достоевски се отличава със своята изящна композиционна схема, със своя пестелив психологически рисунък и стегната постройка. Романът на Тургенев включва малко на брой герои, като съсредоточава действието около главното лице. Сюжетното действие е ограничено и протича на „неголяма пространствена и временна площадка“. Животът на обществото и неговите проблеми се пречупват през личната драма и преживявания на героите. Трагичната им съдба, техните душевни терзания се съпътстват с една необикновена топлота и лиризъм. Това създава и особената поетическа атмосфера и тоналност на Тургеневия белетристичен стил.

В своите романи Тургенев винаги подбира някакъв „преломен“ в живота на о-вото момент. Неговото внимание не е насочено към някакво голямо събитие в живота на руската нация, както е напр. при Толстой, а към отделно лице, към определен герой, който най-пълно да изрази обществените тенденции на своето време. Тези тенденции се изразяват чрез една „любовно-психологическа колизия“, както е в „Рудин“ и „Дворянско гнездо“. Поставянето на преден план в героя на личното и емоционалното преживяване налага и честото използване от писателя на такива компоненти, които да поддържат лиричния тон, като природни картини, музика и поезия. Те винаги хармонират на душевното състояние на героя – на неговото щастие или нещастие. Тургенев мн често прибягва и до лирически отстъпления, които са израз или на възхищението му към природната картина, или на отношението му към съдбата на героя. Понякога, за да подсили звуковото впечатление, той прибягва и до ритмичното подреждане на речта, до възклицателната интонация и т.н. Всичко това определя особената структура и особения лиричен стил на романите на Тургенев.

Интернет: Романите на Тургенев „Рудин”, „Дворянско гнездо”, „В навечерието” и „Бащи и деца”, определяни като „класически”, не са „романи на личните съдби”, в тях не се проследяват „личностните метаморфози на героите, техните биографични

предистории, индивидуални житейски съдби и развоен потенциал”1. Те са по-скоро текстове, които в жанрово отношение показват прехода от повестта към романовата форма, без очакваната епичност на изображението, цялостно изградени характери и нормативно установени сюжетни схеми. Самият Тургенев, в едно свое писмо по повод романа „Дворянско гнездо” пише: „Който се нуждае от роман в епическото значение на думата, той не се нуждае от мен; ... каквото и да напиша, винаги се получава поредица от ескизи.”2

Последните му два романа - „Дим” (1867г.) и „Целина” (1877г.), както и някои други по-късни негови творби, съдържат черти, които не са присъщи на ранното му творчество и въобще на всичко онова, което е писал до романа „Бащи и деца”.  Имаме основание да смятаме, че с тях авторът се отдалечава от първите си творби,  използвайки различна поетика, обусловена до голяма степен от новите творчески задачи, които си поставя. Много чувствителен към обшествените промени, в  класическите си романи Тургенев като че ли изпреварва общественото развитие, за което говорят Добролюбов и Писарев, а в последните посланията му са пряко адресирани до неговите съвременници, директно заявявайки своята актуалност.

 „Дим” и „Целина” са романи-памфлети, с много силно подчертан изобличителен патос и като такива те са нещо ново в творчеството му. Тургенев за първи път пише полемични произведения (отчасти това се забелязва при „Бащи и деца”), с които цели да отговори на актуални, злободневни за съвремието му въпроси.  Включени в съпоставително изследване, те могат да разкрият вътрешната динамика на жанровата форма и да насочат към някои черти от поетиката на късния

Тургенев. Целта на тази работа е да се изложат систематично, без да се навлиза в детайли, тъй като всяка особеност може да бъде обект на самостоятелно изследване.

Хармоничното изграждане, балансиращо лирическото и епическото, в интересна двупластовост, характерно за класическите му романи, в последните се заменя от сатирическо, дори гротесково изображение. Памфлетното изграждане на образи и ситуации предполага и по-особено стилистика, която на места се доближава дори до публицистиката. Това им придава ново звучене и ги сродява с някои нови тенденции в развитието на художествената проза, които предстои да станат водещи през ХХ век.

Тургенев се отказва от „нравствения максимализъм” при изграждане на образите, от познатото чувство за вина, което е толкова характерно за героите на първите му романи и без изключение ги прави трагически герои. Всички те са прекрасни, но загиват без да имат някаква вина (по собственото му определение за трагично). Много от героите на последните два романа не са трагически личности и често попадат в комични ситуации: абсолютно недопустимо за водещите герои от първите му творби.

Романите от 50-те и 60-те години  композиционно са изградени на конфликта „дълг - щастие”. В своето творчество, както и в огромната си кореспонденция Тургенев многократно разглежда този въпрос и се опитва да го реши. Безспорно у него той идва от античната литература, където се смята, че щастието е непостижимо, то е само илюзия, която човек цял живот гони. Философията на Шопенхауер, която Тургенев много добре познава утвърждава у него разбирането, че дългът и щастието са несъвместими в човешкия живот и е необходимо да се направи нравствен избор. Но точно този избор прави героите му трагични и много често те живеят с чувството на обречени, дори когато са изпълнили своя нравствен дълг (Лиза от „Дворянско гнездо”, „Елена” от „В навечерието”). В последните два романа („Дим” и „Целина”) този конфликт също присъства, но не като основен, без организиращата текстова функция. В тях авторът има друга задача – да покаже нравственото несъвършенство на съвременниците си и по тази причина той не му е необходим. Любовта на героите от първите му романи е своеобразна проверка за обществената им пригодност, а в новите му романи тя е само средство, за да се покаже безнравствеността на обществото. 

 Тургенев, по традиция от творчеството на Пушкин и Лермонтов, винаги се е вълнувал от въпроса за съдбата на руското дворянство, от неговата пригодност за обществена работа. Класическите му романи имат между другото и тази задача – да дадат отговор на въпроса: „Може ли дворянската класа да бъде водач на своя народ, продължава ли тя да е най-образованата част от обществото или се покрива с образите, претворени още в „Записки на ловеца?”. Нарисувал е цяла галерия образи на прекрасни хора (макар, че някои от тях можем да причислим към образите на „излишните” – като Евгений и Печорин), но тук са и Рудин, Лаврецки, Лиза, Елена – най-добрите представители на руското дворянство. В новите му романи дворяните са представени в изключително критична, дори карикатурна светлина ( генералите от „Дим”, Нежданов от „Целина” и др. ). На преден план за първи път в творчеството му излизат така наречените „средни хора”, засилва се интересът му към „безименна Русия”. Над героите му не тегне трагическа обреченост: много от тях изобщо не притежават качества да бъдат трагически герои („Когато умира красивото без вина” - Тургенев).  

Съчетавайки лиричното със сатиричното (пародийното), Тургенев се връща към някои начални моменти в своето творчество, когато е писал под непосредственото въздействие на Гогол, у когото те са много сполучливо съчетани. По – късно писателят приглушава „сатиричното” за сметка на „трагичното” начало в живота, за да се върне отново в края на творческия си път към някои начални интонации. Това се чувства най-силно в последните му творби („Песен за тържествуващата любов ” и „Клара Милич”) както като подчертано романтическо отношение към рисуваната действителност, така  и при изграждането на образите. Сам  Тургенев определя себе си „преимуществено като реалист”, но неговият реализъм винаги е притежавал привкус на романтизъм. Той определя един от героите си в романа „Целина” като „романтик в реализма”: това определение би могло да се отнесе и към цялостното творчество на писателя. В последните му произведения обаче романтическите нотки започват да се чувстват много по-определено. Това дава основание на някои по-късни негови изследователи да го определят като родоначалник на руския модернизъм, поставяйки акцент върху мистичното, докато в случая може да се говори само за един „неоромантизъм”.

В последните му произведения има подчертан интерес към „вътрешното духовно начало” у човека към понякога дори болезнено проникване в душевния свят на героите. Или по-точно към търсене на болезненото, нехармоничното у човека – нещо, което е много трудно да се открие в първите му романи.

Свое и чуждо в романа „В навечерието“ на Тургенев

В края на 1853 и началото на 1854г Тургенев се връща в Петербург където започва работа в сп. „Съвременник“ . Събитията в руското общество по това време стимулират писателя и през 1859г издава своя роман „В навечерието“. В него Тургенев извежда на преден план не само представители на младата руска интелигенция, като Елена Стахова, Шуби, Берсенев, но и българския революционер Инсаров. Като творец и общественик Тургенев търси фигурата, която да послужи за пример на младата руска интелигенция, да предприеме дейност в посока към промяната. Но не младият учен е човека, който ще последва примера на Инсаров, а Елена Стахова, която изцяло посвещава живота си на идеята за освобождение на България. Убедена в правилността на тази идея тя продължава нейното изпълнение, дори след смъртта на бъгарския революционер.

Екзистенциалната концепция на Тургенев в романа „Бащи и деца“

„Бащи и деца“ – романът излиза във време на изострена обществена обстановка в Русия. В Петербург избухват студентски вълнения, следват арести, назряват обществени промени. В такава обстановка, официалната литературна критика посреща романа враждебно. Тургенев е принуден да обяснява, че с произведението си се е опитал да представи конфликта между поколенията. Действието в романа е точно ратирано – от пролетта на 1859 до зимата на 1860г. това е периода на дълбока криза в общественото устройство, който предхожда отмяната на крепостните права през 1861г. в този период се формира новият тип обществен деец. В представителите на руската интелигенция Тургенев посочва този тип – човек на действията, а не на думите, който след героя от романа „В навечерието“, посвещава живота си на борбата за промяна на общественото устройство в Русия. Основното сюжетно действие и героите в романа „Бащи и деца“ са групирани около централния образ – Базаров. Във взаимоотношенията с хората, в поведението, връзките с родителите и любимата жена се разкрива неговата изключителна натура. Базаров е човек от друг тип, той е противопоставен на останалите герои чрез възгледите си, дори чрез своята реч. Тургенев не е описал пълната биография на Базаров. Той е представя само отделни моменти в живота на героя. Голяма част от текста на произведението заемат споровете на Базаров с неговите идейни противници. Той е представител на новото поколение, което идва на смяна на поколението на бащите, а Базаров и неговите съвременници са млади хора с широк кръгозор, с идеи за бъдещото развитие на Русия. Тургенев не посочва в какво направление ще се развие героя, но намеква че той е човек, който ще се заеме с активни действия. Интересно е определението , което Базаров дава за себе си, тои се нарича нихилист, като влага в тази дума значението революционер. Сблъсъкът на поколения е представен със споровете между Базаров и стария Павел Кирсанов. Двамата са антиподи в начина на живот, в поведението им. Като представител на старото поколение Кирсанов излъчва благовъзпитаност, в речта му често се наблюдават думи от френски език, демонстриращи неговото възпитание. Базаров отговаря с лаконични изрази, естествен и разбираем език. В споровете им са засегнати всички въпроси по които се разминават в своите възгледи. Те спорят за бъдещето на Русия, за значението на изкуството, за идеализма и материализма на народа. Кирсанов представя себе си като либерал обичащ Русия, стремящ се към прогрес, но в неговият образ комично се съчетава преклонението пред английския аристократизъм и декларираната любов към руския народ. Принципите му се свеждат до усилия посветени на запазване на стария ред. Базаров посвещава живота си на промяната на стария ред. Той е сам в своята борба и е трагически образ, защото времето на хората от неговия тип не е дошло. Самият герой осъзнава своята трагедия и заявява „ аз съм нужен на Русия, не, за съжаление не съм и нужен“. Страниците на романа описващи най – тежките дни в живота на героя разкриват качествата му – любов и нежност към най – скъпата жена, преданост към идеите, воля и твърдост пред очакващата го смърт. И самият писател не остава безразличен като внушава възхищение от мъжеството и духовната издържливост на Базаров, но Тургенев е обективен и критичен като заявява, че заедно с героя умират и неговите идеи. Внушението във финалните редове на романа се състои в подчертаната надежда, че ще настъпи времето и необходимостта от хората от типа на Базаров. Нравствената сила, примерът, макар и единичен, на тези хора ще намери своето отражение в живота. Така с произведението си и с целия си живот Тургенев оставя след себе си светла надежда и мечта за промяна на рукото общество.