12. Есхил. Ролята му за утвърждаване облика на трагедията по отношение на „подражаваното” действие. Ролята на хора., актьорите, стила и т.н.

12. Есхил. Ролята му за утвърждаване облика на трагедията по отношение на „подражаваното” действие. Ролята на хора., актьорите, стила и т.н.

Есхил е роден в 525 г. пр. н. е. в атическото градче Елевзин, про­чуто с т. нар. Елевзински мистерии1. С аристократичния произход на поета се обяснява недоволството му от крайностите на атинската де­мокрация в средата на V в. пр. н. е. Може би поради това той напуска родната Атина и прекарва последните години от живота си в Сицилия в двора на сиракузкия тиран Хиерон. Там е и неговият гроб. В епитафа си, който сам съчинява приживе, Есхил споменава за участието си в сраженията при Маратон и Саламин срещу персите, но нищо за своето драматическо творчество. Това е показателно. Поетът се чувства преди всичко гражданин на своята родина, воин бранител на нейната свобода, а драматическото си творчество цени, доколкото е общественополезно.

 

Есхил е автор на близо 90 драматически произведения- трагедии и сатирни драми, приживе е отличаван 13 пъти с театрална награда.Изцяло до нас са достигнали само

7 от трагедиите му, а от останалите притежаваме фрагменти и заглавия на повече от 75 пиеси. Запазени са: „Персите”, ”Седемте срещу Тива”, „Агамемнон”, Хоефори”, „Евмениди”,”Молителките”,”Прикованият Прометей”. Повечето от сюжети те си Есхил черпи от епоса, а елементите  на традиционния светоглед се препитат със съвремието.

По времето на старогръцките поети – драматурзи трагедията не е литература, тя е политика!!!

Функцията й е да въздейства върху гражданите на Атина чрез възможността за идентификация с героите, които са представяни на живо пред тях. Тиранинът Пизистрат строи театри и заплаща на гражданите на Атина да гледат театрални представления, защото театърът е политически инструмент, чрез който се обговарят обществени проблеми.

Доказателство за политическата роля на трагедията е един случай с поета Фриних - победител в театрални състезания преди Есхил да се появи на хоризонта, но и далеч след Пизистрат, (състезанията между трагиците са въведени около 500 г. пр. Хр.). В 494 г. пр. Хр. Фриних разплаква публиката с трагедията си "Превземането на Милет". За това му бива наложена парична глоба (поставянето на една трагедия в онова време може да бъде сравнено с продукцията на холивудски епос от типа на "Гладиатор". С парите за декорите и актьорите може да бъде оборудван един боен кораб от клас "триера"). В тази трагедия той представя ужасното зрелище на превзетия от персите град Милет. (Милет е един от двата огромни като територия, жители и значение гръцки градове в Мала Азия) Фриних си поставя задача да мотивира атиняните за участие в Гръко-персийски войни, но вместо това с трагедията си той ги отчаяйва, внушавайки им слабост.

Есхил винаги поставя трагедии с политическо звучене. За да защити тезата си, че Ареопагът (свещеният съд) трябва да бъде запазен в момент, когато демокрацията изисква други начини за въздаване на гражданска справедливост, Есхил написва трилогията "Орестия". Чрез нея се противопоставя на превръщането на Атина в имперски град, тръгвайки от нравствения принцип, че богатството разваля хората.

Трагедиите на Есхил не са пряка агитация. За такава деградация на театралното действие е още рано. В "Орестия" далеч по-важно от политическите намеци е да се напомни на зрителите, че всичко трябва да се мери с нравствените критерии, които винаги се търсят в миналото. И днес когато се говори за политика, се намесва категорията морал. Но ако днес това са предизборни трикове - модерната държава е рационална и моралът няма нищо общо с реалната политика, за Есхил не е така.

Ако трябва да се обобщи какво е основното послание на Есхиловата трагедия, това е идеята за Съдбата. Есхил постоянно напомня на атиняните, че дори безсмъртните богове са безсилни пред Съдбата. На фона на голямото време на боговете човеците -еднодневки трябва да знаят мястото си. И все пак - единоборството на човека със Съдбата, единоборство смело, но предрешено, е една от главните теми на старогръцката драма изобщо. Защото в живота на античния човек сляпата случайност играе решаваща роля, а механизмите на битието изглеждат непознаваеми и неподвластни на волята и разума. Не бива да забравяме, че гърците от онова време са хора склонни към анализ и рационално осмисляне на нещата. Те вярват в силата на разума.

Идеята за всемогъщата Съдба присъства и в "Прикованият Прометей", където нищо не се случва, без да е предвидено от мойрите, които предат нишките на живота. И Прометей, и Зевс се подчиняват на предписаното. Съдбата може да се открие и във всички останали трагедии на Есхил. Трилогията "Едиподея" (от която е запазена само последната част - "Седемте срещу Тива"), поставена в една от щастливите години на атинската държава, напомня на гордите с успехите си атиняни, че нищо не е вечно, че опасности дебнат отвсякъде, че не бива да се предизвиква Съдбата.

Вината на героя в старогръцката трагедия винаги е резултат от несъобразяване със Съдбата. Престъпването на предначертаното, нарушаването на наследения ред е хюбрис, светотатство. Защо в недостигналата до нас трета част на трилогията Прометей се примирява и разкрива на Зевс тайната на неговото сваляне от власт? Не от страх. Чрез страданието той е стигнал до знанието и е осъзнал неразрушимите връзки, който спояват световния ред.

“Бащата на трагедията “ - нововъведения

При Есхил от тържествена оратория трагедията става драма

Есхил отдалечава трагедията от епоса;

Драматургът е майстор на стила – на мястото на Омировото сравнение коронясва метафората и етимологията („Прометей обяснява на Йо, че когато стигне място през, което е минала крава” – семантиката на топонима Босфор е „Крави брод”; протокът ще се казва така, защото оттам ще мине Йо).

В Есхиловите трагедии не могат да се срещнат истински характери (те присъстват в трагедиите на Софокъл и Еврипид);

Герои на Есхиловите трагедии са само богове, по-скоро стихии – Прометей се обръща към Въздуха, Хефест и Прометей произхождат от огъня.; Океан и окианидите произхождат от водата и въздуха, Хермес е цар на подземното царство; Йо е свързана със земята.

Въвежда машини за боговете и сенките от ада;

Въвежда котурните – дървени обувки, които удължават актьорите и те се виждат по-добре от целия амфитеатър;

Въвежда втория актьор, който дава възможност за диалог, спор, конфликт, който да се реши на сцената

Намалява партиите на хора свежда ги до 12 души; увеличава ролята на диалога.

Разнообразява танците и музиката.

За първи път авторът не е актьор в пиесите си

създава сцената срещу амфитеатъра, където е разположена публиката.

Установява сценичните костюми - атинското гражданско облекло и облеклото на Дионисиевите жребци; разкошът на костюмите отговаря на важното значение на трагедията; специални костюми за отделен характер.

Въвежда пищните декорации.

Всичко е огромно в Есхиловите трагедии – актьорите ходят на много високи обувки – котурни, носят внушителни маски. Представлението на една трилогия трае цял ден, а в състезанието участват трима драматурзи. Тъй че съвсем като в народните приказки атиняните "три дни яли, пили и се веселили".

В “ Жабите “ Аристофан представя Есхил и Еврепид в спор за първенство и дава палмата на победата на Есхил. Аристофан не признава Еврипид, защото двамата много си приличат – признават само този (земния) свят – единият със смях, другият с плач ( Аристотел).

Вековете не се съобразяват с Аристофан. Скоро престават да разбират Есхил. Еврипид – по-реален и психологичен, намира слушатели през цялата античност във всички епохи на новото време.

Пантеизмът и универсалният дух на Есхиловата драма остават неразбрани. Единствената активна форма, живяла през епохата на Романтизма и Просвещението е трагедията му „Прикованият Прометей”

Въпреки че разполагаме с текста само на седем трагедии от Есхил и нищо не знаем за тяхната музикална и танцова постановка, дори само от текста личи изключителната способност на поета да представя на сцената съдбата на големи човешки маси, да оформя ритмично и образно драматичното слово. Съдбата на трагическия герой в Есхиловите трагедии не се разглежда отделно от съдбините на рода и народа, с които е свързан ге­роят. Нещо повече — по-скоро те са истинският герой в неговите трагедии. Есхил развива своите сюжети около събитие, което засяга много хора. В „Седмината срещу Тива" става дума за благото на цял град, в „Перси" — за цял народ, в „Прикованият Прометей" — за цялото човечество. За разгръщането на подобно събитие има нужда от повече време, за което именно се оказва подходяща сюжетно свързаната три­логия. Добър пример дава Есхиловата трилогия „Орестия" (с трите части „Агамемнон", „Хоефори", „Евмениди"), единствената достигнала до нас. В края на Есхиловата трилогия се утвърждава някаква справед­ливост, противоречията се примиряват, колективното благо се постига, тържествуват хармонията и единението.