Коледното дърво

   Коледното дърво е може би най – емблематичният Коледен символ по всички краища на света. Днес Украсяването на Коледното дърво е широко разпространено в Европа и Америка като символ на Иисус, който изкупва човешките грехове. Украсата на клоните му се  свързва с плодовете на Райското дърво, знак е на укрепването и възраждането на  човешкия потенциал. Още от предхристиянско време е познат обичая да се гизди  вечнозелено дърво като защита от злите сили в периода от 25^ти декември до 6^ти януари. Къщите се украсяват със зелени клони и се запалват свещи за прогонване  на лошите духове. Според християнската култура свещите са олицетворение на  Иисус.

            Дълго преди появата на християнството растенията и дърветата, които остават зелени през цялата година, имат специално значение за човешките същества през зимата. Точно както днес хората украсяват домовете си по време на празничния сезон с бор, смърч или ела, така и древните народи окичвали вратите и прозорците с вечнозелени клонки. В много страни е съществувало вярването, че вечнозелените растения предпазват от вещици, призраци, зли духове и болести.

             В Северното полукълбо най – късият ден и най – дългата нощ в годината се падат на 21^ви или 22^ри декември. Това явление се нарича зимно слънцестоене. Много древни хора вярват, че Слънцето е бог и че зимата идва всяка година, защото този бог се е разболял и силите му са отслабнали. Те празнуват зимното слънцестоене, защото според тях това означава, че най-накрая богът на слънцето започва да оздравява и да възвръща силите си. Вечнозелените клонки им напомнят за всички растения, които ще започнат да растат отново, когато богът стане достатъчно силен и дойде лятото.

            Древните египтяни почитали бог, наречен Ра, който имал глава на сокол и носел слънцето под формата на огнен диск в короната си. По време на зимното слънцестоене, когато Ра започва да се възстановява от болестта си, египтяните пълнели домовете си със зелени палми, които символизират триумфа на живота над смъртта.

            Древните римляните отбелязвали слънцестоенето с празник, наречен Сатурналия в чест на Сатурн – богът на плодородието. Римляните знаели, че зимното слънцестоене означава, че скоро стопанствата и градините ще бъдат зелени и плодотворни. За да отпразнуват случая, те украсявали домовете и храмовете с вечнозелени клончета.

            В Северна Европа мистериозните друиди, жреците на древните келти, също украсявали храмовете си с вечнозелени клонки като символ на вечния живот.

            Викингите в Скандинавия смятали, че вечнозелените растения са дар от бога на слънцето – Балдер.

            Германия е държавата , която започва традицията на Коледното дърво през 16^ти век, когато вярващите християни носят украсени дръвчета в домовете си. Протестантският реформатор Мартин Лутър е човекът, който слага запалени свещи на дървото и с това идва идеята за украса.

            Елхата навлиза като част от коледния обред в България много по-късно, отколкото сред останалите народи. За първи път Коледна елха се появява в края на 19^ти век в Царския дворец в София. Случаят обаче не е Коледа, а Новогодишен бал, организиран от княз Александър Батемберг. Елхата не е била възприемана като семантично натоварен атрибут, задължителен за обредния цикъл, а по-скоро като приятно за дома украшение. В българската традиционна култура има подобие на коледната елха. В много райони на страната се среща поставяне на чемшир или клонки от градинските дървета, под които се редят обикновено сушени плодове. 

            Бъдникът е дъбово или крушово дърво, с което се поддържа огънят в къщата през цялата нощ на Бъдни вечер. Според традициите, то трябва да се отсече и донесе в къщата от най-младия мъж в семейството. Младежът отива в гората, облечен в празнични дрехи, отсича дървото и го занася към дома, като по пътя то не бива да докосва земята и да се носи на дясно рамо. След като пристигне в къщата – Бъдникът се миросва. Това става като в дървото се прави дупка, в която се поставят зехтин, восък и тамян. Този край се увива в бяло ленено или конопено платно и бъдникът се изправя в огнището. Горенето и топлината на Бъдника символизират раждането на Христос. Не се изхвърля пепелта от бъдника. Обикновено стопаните я пръскат в нивите и лозята - за плодородие. От нея слагат и в семето за посев. С тази пепел лекуват и някои заболявания. Днешната Коледна елха замества бъдника - пън от плодовито дърво, който горял цяла нощ на 24^ти срещу 25^ти декември в огнището, за да се помогне на раждането на новото слънце, на новия Бог, да му даде енергия и светлина.

            От древни времена имелът е считан за вълшебно растение, обвито в тайнствени истории. Според поверията то дарява живот и плодородие, използва се като антиотрова и силен афродизиак. Но от всички истории, разказвани за имела, една от най-красивите е свързана с Коледа.

            По традиция на Коледа под рамката на вратата се закача клонка или венче от имел и всяка двойка, която мине под имела трябва да се целуне в знак на трайно приятелство или романтично чувство. От 18^ти век датира английското вярване за магическата сила на целувката под имелово клонче. Вярвало се, че ако някое момиче остане нецелунато в Коледната вечер, няма да се омъжи през идната година. А ако по някаква причина клончето имел се запали и изгори, двойките, които са се целунали под него никога няма да се оженят. Независимо дали вярваме или не в магическата сила на ритуала, целувката под клончето винаги носи много веселие в Коледната нощ. Обичаят е характерен за много от европейските страни и за Канада.

            Обичаят с целувка под имела първоначално е свързван с гръцкия фестивал в Сатурналия, възприеман е и като примитивен брачен обет.

            В Скандинавия белият имел бил считан за свещено растение и бил посветен на Слънчевия Бог Балдер, бог на мира. Легендата разказва, че Балдер бил убит именно със стрела от бял имел. За щастие обаче майка му успяла да го спаси, а сълзите, които проляла се превръщали в белите плодове на растението. Радостта на жената била така голяма, че тя дарявала с целувка всеки, който минел под дървото.

            Латинското наименование на имела е Viscum, което може да се преведе като лепило за птици. В действителност сокът от смачканите плодове на имела се смесвал с мед и други съставки и се получавало чудесно лепило, с което хората мажели клоните на дърветата, а накацалите птици попадали в хитрия капан.

            Старите предания приписват чудодейна сила на имела – да предпазва от магия и болести. Но във всяка приказка се крие и по малко истина, така и днес екстрактът от имел намира приложение в медицината и по-точно при лечение на ракови заболявания. При някои видове рак екстрактът от растението успява да спре разрастването на тумора.

            Келтите също ценели растението, особено ако растяло върху дъб. Вярвало се, че то носи късмет на ловците.