Конспектиране на статия по избор

I.                    Луната и Времето.

1.      Луната – звездно тяло, чийто живот е подчинен на всемирния закон за ставането, раждането и смъртта.

- прилики с човека

- възражда се от своята собствена субстанция по силата на собствената си съдба

2.      Луната – всемирен измервателен инструмент.

а) безкрайната периодичност  превръща луната в истинско небесно тяло на жизнените ритми

б) тя контролира всичките космически планове, управлявани от закона за цикличното ставане (води, дъжд, раститеност, плодовитост)

в) в миналото (и в някои сегашни номадски племена) конкретното време било навсякъде измервано посредством фазите на луната – лунен календар

3.       Най – древният индоарийски корен, отнасящ се до звездите, е този, който обозначава луната – „ме” (оттам на санскрит „мамн” = „меря”):

- мас (санскрит)

- мах (аветски)

- мену (латвийски)

- мена (готски)

- men (гръцки)

- mensis (латински)

4.      „Живо” време – контролираното и измерваното, посредством фазите на луната време.

5.      Луната измерва и унифицира.

а) нейните сили или нейните ритми „свеждат до един и същи деноминатор” безкрайно множество от явления и значения

б) не съществува символ, емблема или въздействие, които да са моновалентни и сингуларизирани – всичко се свързва и конструира ансамбъл с космическа структура

II.                 Солидарност на лунните епифании.

1.      „Свойствата” на луната.

а) разкриват се не посредством поредица от аналитични усилия, а чрез интуицията

б) разкрива се цялостно постепенно

в) аналогиите, създадени в архаичното съзнание, са оркестрирани с помощта на символи

г) символите, валоризирани от луната, са същевременно луната

д) лунните йерофании разкриват живота, който  се повтаря ритмично – всичко се обяснява с това, че луната е неизчерпаема в своята собствена регенерация

е) човекът се разпознава в „живота” на луната

2.      Всеки религиозен обект „въплъщава” свещеното.

Почитането на един обект заради самия него не се среща никъде в историята на религиите. Един свещен обект е свещен, защото разкрива ултимната реалност или защото участва в нея. Луната също така никога не е била почитана само заради самата себе си, но до колкото разкрива свещеното, силата, която е концентрирана в нея, реалността и неизчерпаемия живот, който проявява.

III.               Луната и водите.

1.      Водите – командвани от луната, защото:

- подчинени са на ритмите

- герминативни са

2.      Връзката луна – води

а) божества – всички лунни божества съхраняват осезаемо водните атрибути и функции 

б) водите и дъждът следват лунния ритъм

- митични персонажи, притежаващи властта да предизвикват дъжд

- изобилие от селенични символи и лунен характер

в) водните катастрофи – фактор за периодична деструкция на изчерпаните форми на луната и на регенерация в космически план

- зараждане и регенерация

- митове за потопа (съществуват почти навсякъде)

IV.               Луната и растителността.

1.      Светът на растенията – подчинен на същата периодичност, контролирана от лунните ритми.

2.      Връзката между луната и растителността.

а) божества – едновременно лунни и на плодородието – атрибутите на лунни въздействия съществуват и оцеляват в боговете на растителността и плодородието, дори когато тяхната божествена форма е станала автономна

б) ансамбълът луна – вода – растителност – истинската божествена субстанция, която видоизменя живота в абсолютна реалност, тоест безсмъртие

V.                 Луната и плодородието.

1.      Плодородието – периодично сътворение, неизчерпаем живот (явна връзка с луната).

2.      Паралелно съществуване на лунни символи със символи на плодородието.

- всички символи конвергират към идеята за безсмъртие, регенериране

- силата на луната се състои в това да разпръсква плодовитост, наука и дори безсмъртие

- животни – символи: митове за змията и жената

VI.               Луната, жената и змията.

1.      Луната – извор на живи реалности и основа на плодородието и на периодичната регенерация.

2.      Многообразие на релациите между жената и змията.

а) жената под влияние на луната може да взима участие в трансформацията

б) змията може да се трансформира, тя е извор на мъдрост, поради това, че е лунна

VII.            Лунен символизъм.

1.      Всички стойности съществуват в един символ

2.      Ансамбълът Луна – Дъжд – Плодородие – Жена – Змия – Смърт – Регенерация:  (основен)

а) частични ансамбли

б) в основата винаги стои луната

VIII.          Луната и смъртта.

1.      Двойствен характер на луната.

а) страна на мъртвите

б) обновително вместилище на душите

в) нейната участ е да резорбира формите и да ги създава отново

2.      Смъртта – модификация на нивото на съществуване.

- душите на праведниците се очистват на луната

- тялото се възстановява на земята

- разумът се бистри на слънцето

3.      Луна – Земя – Слънце

а) ансамбъл на смъртта

- тялото се отделя от групата душа – разум на земята

- душата се откъсва от разума на луната

- разумът съответства на субстанцията на слънцето и силно привлечен се връща на него

б) ансамбъл на раждането – процесът се извършва по обратен път:

- луната получава от слънцето разума

- разумът  покълва в луната и ражда нова душа

- земята дава тялото

IX.               Луната и посвещаването.

1.      Възкресение.

Смъртта не е окончателна, след като луната не я познава. Тъй както луната умира и възкръсва, така и ние оживяваме отново след смъртта

- фазите на луната – пример за вярата във възкресението

2.      Посвещаване.

а) ролята на луната в посвещенческите церемонии, които се състоят тъкмо в експериментирането на една ритуална смърт, последвана от „повторно раждане”, чрез които посветеният реинтегрира истинската си личност на „нов човек”

б) смъртта може да бъде уподобена на едно посвещение така, както митичното посвещаване се добива чрез една ритуална смърт

X.                  Символизмът на лунното „ставане”.

„Ставането” е лунна норма. Луната „разпределя”, „усуква”, „мери”; или пък  храни, опложда, благославя; или приема душите на мъртвите, посвещава и очиства – тъй като  тя е жива и се намира в процес на вечно ритмично ставане. Този ритъм присъства винаги в лунните ритуали.

XI.               Космобиология и мистична физиология.

1.      Интеграция на човека и  Космоса в един и същи божествен ритъм – това е целта на уподобяването.

а) човекът постига хармония между себе си и Цялото като се включва в някои центрове на космическата енергия, присвоявайки си свойствата на „буквите” и „звуците”, които чрез медитация или магия осъществяват прехода към различни космически планове

б) човекът хармонизира самия себе си с двата астрални ритъма, унифицирайки луната и слънцето в собственото си пневматично тяло. Унификацията на двата центъра води до реинтеграция в първичното Единство

в) смисълът на уподобяването е човекът да се солидаризира с космическите енергии и ритми, след това да се осъществи унификация на ритмите, фузия на центровете най-накрая да премине в трансцедентното, което става възможно с изчезване на формите и възстановяване на Премордиалното единство

2.      Луната свързва заедно, чрез своя начин на съшествуване, множество реалности и участи.

XII.            Луната и съдбата.

1.      Луната – неизчерпаем творец на живи форми.

а) луната е „изтъкала” всички съдби, защото е господарка на всички живи неща и водач на мъртвите

б) да се тъче означава не само да се предопределя и да се събират заедно различни реалности, но също и да се твори, да се извежда от своята собствена субстанция

2.      Съдбата на живота.

 - животите са поставени в едно цяло: имат обща съдба

- времето е ирационално, сурово, безмилостно

- който живее подвластен на времето, е подложен на всякакви мъчения и освобождението се състои в премахване на времето, в бягство извън всемирната промяна

XIII.          Лунна метафизика (Обобщение).

Цялостен поглед върху лунните йерофании.

1.      Групиране на йерофаниите: (доминиране на идеята за ритъма)

а) плодородие

- води

- растителност

- жена

- митичен прародител

б) периодична регенерация

- символизъм на змията и на всички животни

- „нов човек”

- посвещенческа смърт и посвещенческо възкресение

в) „време” и „съдба”

г) промяна, белязана от опозицията светлина – мрак

2.      Дуализми – всички намират своята митична и символична илюстрация във фазите на луната.

3.      Валоризация на епохите на падение и разруха – мрачните ери правят възможна появата на нова форма.

4.      Луната разкрива на човека неговото собствено положение.                                                                                       

Конспектирана 1 глава от "История на религиозните идеи и вярвания" на Мирча Елиаде

               Глава първа. Апроксимации: Структура и морфология на свещеното

                                                  („История на религиозните идеи и вярвания” – Мирча Елиаде)

I.                    „Свещено” и  „профанно”.

1.      Дихотомия – светът на човека се дели на две: свещено и профанно.

2.      Дефиниции на религиозен феномен.

а) всички дефиниции противопоставят по свой начин свещеното и религиозния живот на профанното и светския живот.

б) трудностите при отграничаването и определянето на понятието „свещено”

- недостъпни факти в „чисто състояние” – религиозните феномени предполагат дълга историческа еволюция

- огромен и своеобразен документален материал – невъзможен за усвояване в рамките на един човешки живот                                                                                        

3.      Йерофании – разбиране за свещеното, вярвания и идеи, комплекс от обреди.

а) свещеното е човекът и неговото усмотрение

б) всеки документ може да бъде разгледан като йерофания, доколкото обяснява по свой начин модалност на свещеното и момент от неговата история

в) свещеното се проявява винаги в определена историческа ситуация.

г) йерофаниите не могат да станат в един момент уникални за устройството на духа без възможно повторение

4.      Типове йерофании (всички са исторически).

а) с локално предназначение

б) имат или придобиват универсални валенции

в) недостъпни за другите култури – излезли от употреба по време на самата история на обществото, където са се осъществили

II.                 Методологически трудности.

1.      Хетерогенността и случайният характер на документите, с които разпозагаме, задълбочават трудността, която съществува винаги за правилното тълкувание на смисъла на йерофания.

2.       Нужно е да се очертае историята на една йерофания, но преди всичко да се разбере и да се направи разбираема модалността на свещеното, разкрито чрез тази йерофания.

III.               Разнообразие на йерофаниите.

1.      Модалности на свещеното.

а) фактът, че една йерофания е преживявана и тълкувана по различен начин от религиозните елити и от религиозните членове на общността, доказва реалното съществуване на модалности.

б) модалностите на свещеното, разкрити чрез йерофании, не са противоречиви, а обединими и допълнителни

2.      Кохерентност – всички йерофании водят до система от кохерентни твърдение.

 а) най-сигурният метод е този, който разглежда всички хетерогенни документи , без да изключва нито един важен, като поставя същевременно въпроса за съдържанията, разкрити от всичките йерофании

б) създаване на кохерентен ансамбъл

3.      Деление на йерофаниите според кохерентността.

- криптични – разкриват само частично и по зашифрован начин сакралното

- фанички – открояват модалността  на свещеното в своя ансамбъл

IV.               Многочисленост на йерофаниите.

Йерофаниите са навсякъде. Всичко, което човекът е изработил, почувствал, намерил, обичал е успяло да стане йерофания. За да разберем смисъла на свещеното в архаичните култури и за да прозрем модусите и историята на сакралността, трябва да се отървем от дидактическите си предразсъдъци.

V.                 Диалектика на йерофаниите.

1.      Връзката свещено – профанно е неразривна.

а) във всяка религия редом с профанните предмети и същества има и свещени такива

б) тази връзка се нарича диалектика

2.      Сингуларизация – един предмет става свещен в степента, в която въплъщава „нещо различно” от самия себе си и от обкръжаващото го останало.

- съвършенството

- чуждото

VI.               Табуто и амбивалентността на свещеното.

1.      Амбивалентността на свещеното – то е същевременно „свещено” и „осквернено”. Примери:

- sacer – „проклет” и „свещен”

- hagios – „чисто” и „осквернено”

2.      Негативни валоризации на „скверностите”.

а) дължат се на амбивалентността на йерофаниите и кратофаниите

б) това, което е „скверно” се различава от онова, което принадлежи към сферата на профанното; скверните предмети и същества са практически забранени за профанното, тъй както йерофаниите и кратофаниите

в) кратофания – временно наложена от обществото религиозна норма

3.      Табу – положение на „изолираните” и „забранените” действия или личности.

а) табу е всеки предмет, действие или личност, който носи сила от неясно естество

б) от момента, в който всяко табу стане познато, манипулирано, то губи своята способност да разрушава развновесието на силите

в) механизъм на табуто (винаги еидн и същ) – някои вещи, области, лица вземат участие в един съвсем различен онтологически режим и следователно контактът с тях предизвиква разрив на онтологическо ниво, който би могъл да бъде фатален

г) проявите на необичайното и свръхестественото не винаги се свеждат до изолиране; понякога те се валоризират

VII.            Маната.

1.      Същност на понятието – маната е мистериозна и активна сила на душата, различна от физическите сили.

2.      Носители на маната – всеки, който я притежава, е отделен от обществото.

а) това са най-вече душите на мъртвите и всичките духове

б) предметите и хората също могат да притежават мана, но само защото са я получили от някои висши същества

в) всичко, което е истинско, притежава мана, т.е. всичко, което човекът смята за ефикасно, динамично, творческо, съвършено

3.      Сили от този род, които са познати на различни народи.

- вакан (индианци сиу)

- оренда (ирокези)

- оки (хурони)

- земи (популаци)

- мегбе (пигмеи)

4.      Маната не е универсална и върху нея не можем да градим обща теория на примитивната религия.

VIII.          Структура на йерофаниите.

1.      Една религия не се оставя да бъде сведена до елементарно ниво на йерофании.

а) елементарните йерофании и светкавичните кратофании никога не изчерпват целокупния архаичен религиозен свят

б) тези елементарни йерофании и кратофании обаче не винаги са „затворени”, моновалентни – те могат да увеличават своята формална функция

2.      Идолатрия и иконоборство – естествени нагласи на духа пред феномена на йерофанията.

- идолатрията спасява старите йерофании, като ги валоризира в различен религиозен план, приписвайки им различни функции

-иконоборците  са съвременници на едно „по - пълно” откровение, по - съобразено с техните духовни и културни способности, те не могат за вярват и да валоризират в религиозен план йерофаниите, които са били приети в миналите религиозни фази

IX.               Ревалоризация на йерофаниите.

1.      Епифания – прозрение , озарение, което се случва само ако си близо до йерофания.

2.      Диалектиката „свещено” – „профанно”.

а) свещеното има парадоксално положение, при което  може да съвпада с профанното, без да анулира собствената си битийна модалност.

б) идол – свещеното се проявява в профанен предмет

в) всяка йерофания, дори най – елементарната  разкрива тази парадоксалност

г) ревалоризация – повторна интеграция на йерофанията в нова религиозна система

д) съвпадението свещено – профанно осъществява разрив на онтологично ниво – то е имплицирано, в която и да е йерофания, защото всяка йерофания показва, проявява съществуването на две противоположни същности: дух и материя; вечно и тленно и др.

е) парадоксът се състои в това, че свещеното се проявява и следователно се ограничава и става относително

X.                 Комплексност на  „примитивния”  религиозен феномен.

1.      Обобщение:

а) свещеното е качествено различно от профанното и може да се проявява независомо как и къде в профанния свят, притежавайки способността да трансформира всеки космически обект в парадокс посредством йерофанията

б) диалектиката на свещеното е валидна за всички религии, а не само в т. нар „примитивни форми”.

г) никъде не срещаме единствено елементарни йерофании, но също така следи от религиозни форми, разглеждани в перспективата на еволюционистките схващания като по – висши

д) навсякъде срещаме системата, където се подреждат елементарните йерофании; системата не се изчерпва с тях, тя е конструирана от всички религиозни опити, но съдържа също така корпус от теоретични предания, които не могат да бъдат сведени до елементарните йерофании

2.      „Примитивният” религиозен живот.

а) трансформация на всички физиологически актове в церемонии – така архаичният човек се стреми да „премине отвъд”

б) привидната концептуална бедност на примитивните култури имплицира принадлежността им към стил на мислене, ясно отличаващ се от модерния

в) повторението на акт осугурява неговата нормалност , легализира го

г) примитивният религиозен живот има теоретичен аспект